Мишел Марли
Мадмоазел Коко и ароматът на любовта (31)

Единадесета глава

Излязоха от лабораторията и Габриел прегърна Дмитрий. Седнаха в колата и тя го целуна. Влязоха в бара на хотел „Карлтон“ на булевард „Кроазет“ и тя поръча шампанско. Изпитваше желание да запее заедно с тъмнокожата изпълнителка на джазови парчета.

В последния момент Дмитрий успя да предотврати тази част от непринудено излаганата й на показ радост — просто метна опиянената Габриел на рамо и я отнесе в автомобила.

Тя се настани на седалката, мушна крака под себе си и затвори очи, за да се наслади на вятъра по лицето си и на сигурността, която й вдъхваше Дмитрий. Още от първата им среща във Венеция изпитваше благодарност към него, ала след находката при Ернест Бо чувството се засили дотолкова, че сърцето й направо се пръскаше от бушуващата в гърдите й буря. Не бе в състояние да каже дали това е любов. Във всеки случай беше най-истинската форма на приятелска привързаност, каквато можеше да си представи.

Обгърната от доверие и дълбоки чувства, тя заспа в прегръдките на Дмитрий.

До завръщането си в Париж Габриел посети още няколко пъти лабораторията в „Ла Бока“ под предлог да проведе още някои експерименти с Ернест Бо, за да подобрят аромата. Всъщност молеше Дмитрий да правят излети до Кан, за да е близо до парфюма си. Доставяше й удоволствие да поема аромата на есенциите, а после да отиде на ресторант сред облак от прекрасни ухания. Проучваше всяка подробност от миризмата, тя полепваше по дрехите, косата и кожата й, сливаше се с нея.

Трудно й беше да се раздели със своя парфюм, но се налагаше да заминат. Дмитрий много държеше да е в Париж в средата на април, за да отпразнуват рождения ден на сестра му Мария.

За Габриел също беше време да приключи с дългата ваканция. Ателието й изискваше нейното присъствие, а и докато започнеше производството на парфюма й във фабриката на Шири в Грас, й предстоеше много работа, която можеше да свърши само в Париж. Нужни й бяха флакон и опаковка. Въпреки че имаше специалисти, които сигурно щяха да направят превъзходни проекти, Габриел реши да поеме тази част от създаването на „Шанел №5“ изцяло в свои ръце. Навярно изработката на красив стъклен флакон и подходяща опаковка не беше по-трудна от ушиването на костюм или шапка. След като толкова дълго бе търсила своя парфюм, Габриел държеше поне да опита да сложи върху него своя отпечатък. Ако се провали, ще се обърне към Жорж Шири или към Франсоа Коти с молба да й препоръчат някого.

Монте Карло улесни сбогуването. Заваля силен дъжд. Лазурният бряг стана антрацитносив, облаци забулиха небето, Средиземно море блещукаше в пепелни тонове, мяркаха се само белите гребени на вълните.

— В планините вали сняг — съобщи пиколото, което я пазеше с чадър, докато слизаше по широкото стълбище на хотела към колата.

— Какъв късмет, че решихме да изберем маршрута на Наполеон — отбеляза Дмитрий, когато седнаха в автомобила, и внимателно провери да няма някой процеп в гюрука. — Доколкото чух, на запад времето е по-добро. И така, отиваме в Марсилия!

Даде газ, гумите се завъртяха на едно място и водата от локвите пръсна на фонтани. Със спокойно, умерено темпо поеха по завоите към Крайморския път.

Габриел мълчеше. Взираше се в поточетата дъждовна вода, стичащи се по стъклото. Вилите покрай пътя се сливаха в сива маса. Гледката съответстваше на настроението й. Сбогуването я настрои меланхолично. С мъка сдържаше сълзите си. Краят на безгрижната, щастлива ваканция й причиняваше болка. Предстояха й още няколко дни с Дмитрий — двамата се бяха уговорили да удължат пътуването си през Прованс и долината на Рона с редица изненади. Нямаше причини да предполага, че ежедневието в Париж ще разруши връзката им. Ала се боеше нещо — или някой — да не унищожи магията на отношенията им.

Къщи, скали, редици дървета, негостоприемното море прелитаха покрай тях. Габриел се сети, че бе забравила да попита Дмитрий дали обича ветроходството. Въпреки меката пролет през повечето дни от пребиваването им беше студено за излет с яхта. Във всеки случай любимият й обичаше да шофира — в това нямаше съмнение. Понякога проявяваше дързост, но през повечето време управляваше автомобила спокойно и уверено. Междувременно Габриел му се доверяваше напълно. Мина й мисълта, че по някакъв начин му е поверила живота си, и се усмихна за първи път през този ден.

Ница, Антиб, Кан — познатите табели отминаха. Времето не се подобри. Е, вероятно още не се бяха отдалечили достатъчно на запад, за да избягат от дъжда, който постоянно биеше в стъклата и по покрива. Макар да седеше на сухо, Габриел усети как влагата минава през дрехите и прониква в тялото й. Мушна ръце в широките ръкави на жакета. Погледът й следеше ритмичните движения на чистачките. Местността не се променяше, остана си във всички възможни нюанси на сивото.

Клепачите й натежаха. Задряма, после заспа.

Не знаеше колко време е минало, когато внезапно се стресна.

Не разбра защо се е събудила. Дмитрий продължаваше да шофира все така сигурно. Шосето се издигаше, после пропадаше в поредната долина, но князът спокойно направляваше ролс-ройса по мократа настилка. Насреща им нямаше коли, не им бе попречила каруца. Неприятното време беше принудило дори селяните и добитъка да се крият на сухо.

Габриел погледна през страничния прозорец. Между дъждовните капки се провидяха скали, обрасли с ерика, долина, обградена от високи борове, светлосиви стъбла на евкалиптови дървета, стърчащи от сивите скали към забуленото в мъгла небе. Внезапно тя разбра.

— Къде сме? — попита беззвучно.

— Нямам понятие — отвърна небрежно Дмитрий, без да отделя поглед от завоите. — Някъде по главен път №7 преди Сен Рафаел…

Писъкът й прозвуча като на ранено животно, паднало в капан.

Стреснат, Дмитрий натисна спирачките. Колата се разтресе, но той успя да я овладее и спря.

Габриел се държеше за арматурното табло. Отчаяният вик остана единствен. Погледна през прозореца и видя кръста в края на пътя. Точно пред тях. По бузите й потекоха потоци сълзи. Също като дъжда, който се изливаше от небето.

— Коко?

Габриел безмълвно поклати глава.

— Какво ти стана?

Как да обясни на Дмитрий, че някой тъкмо й бе изтръгнал сърцето?

Той беше спрял на същото място, където преди година и половина бе паркирал шофьорът на сестрата на Бой, за да покаже на нея и на Етиен Балсан къде е станала катастрофата. Също както тогава, тя рухна. Нямаше значение колко време е минало. В този момент дори новият мъж до нея нямаше значение, той не би могъл да я утеши. Болката беше все така силна — сякаш едва миналата нощ бе узнала, че Бой я е напуснал завинаги.

Караше твърде бързо, но той не беше човек, който прави нещата обмислено и бавно. Ревът на двигателя беше музика в ушите му — веднъж скерцо, друг път рондо. Спирачките свистяха, стомана се триеше в стомана, гума върху катран. А после автомобилът се издигна във въздуха, пречупи храсти и дървета, накрая се удари в ръба на скалата и избухна.

Дмитрий се поколеба за миг, отвори вратата и слезе.

Габриел видя как дрехите му се намокриха само за секунди, как по светлата материя на пътническия му костюм се образуваха тъмни ивици, а косата му увисна на влажни кичури. Той изтича до кръста в края на шосето, приведе се над оградата от ковано желязо. Дъждът се стичаше в яката му, но това не го спря да прочете издълбания в камъка надпис.

В памет на капитан Артър Кейпъл, претърпял смъртоносна злополука на това място на 22.12.1919 г.

Габриел знаеше какво е написано на паметника, не беше нужно да чете буквите и цифрите. Именно тя бе поръчала да поставят кръст. Не беше казала на никого, дори на Мися. Най-близката й приятелка нямаше представа, че Габриел плаща на цветар от Фрежу, за да доставя редовно цветя на мястото. Днес в подножието на кръста лежаха бели лалета, главичките им бяха увиснали, напоени с дъждовна вода. Тя си бе създала гроб на любимия мъж, който принадлежеше само на нея, не на вдовицата му. Ала не го посещаваше, както не ходеше и на гроба на Артър Кейпъл в Монмартър.

Защитната обвивка, която си беше изградила срещу тъгата, се разпръсна като дъждовните капки по прозореца. Плачеше и сякаш никога нямаше да спре.

Дмитрий се върна в колата, но тя не бе в състояние дори да докосне ръката, която той сложи на рамото й в безпомощен, нежен жест. Не беше способна да се движи. Сълзите бяха единственият знак, че в нея все още има живот.

Дмитрий безмълвно отдръпна ръката си, стисна здраво волана. Главата му увисна безсилно. Отчаянието на Габриел се предаде и на него, макар и по други причини.

Той, естествено, знаеше каква роля е играл в живота й Артър Кейпъл. Тя му бе разказала за връзката им. Сега му беше благодарна за съчувствието и проявената деликатност. Не му каза, но оценяваше високо, че той не й досажда с въпроси или добронамерени съвети. Един ден щеше да намери думи да му каже, че е постъпил по най-правилния начин.

Дмитрий се овладя и продължи напред.

Чак до Марсилия единствените шумове в колата бяха плискането на дъжда, ревът на двигателя и задавеното хълцане на Габриел.