Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mademoiselle Coco und der Duft der Liebe, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2гласа)

Информация

Сканиране
Regi(2021)
Корекция и форматиране
NMereva(2021)

Издание:

Автор: Мишел Марли

Заглавие: Мадмоазел Коко и ароматът на любовта

Преводач: Ваня Пенева

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: немски

Издание: първо

Издател: ИК „ЕМАС“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: немска

Излязла от печат: 05.03.2019

Редактор: Цвета Германова

ISBN: 978-954-357-395-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15194

История

  1. —Добавяне

Десета глава

Сергей Дягилев бе събрал обичайния „малък“ кръг: двайсетина от най-пламенните му обожатели и най-верните му сътрудници празнуваха завръщането на „Руския балет“ в Париж. Повече мъже, отколкото жени. Не само защото Дягилев не се интересуваше особено от жени, а и защото мнозина от гостите бяха дошли без придружителки. Мися си отбеляза отсъствието на Олга Пикасо и се запита дали за всички участници нямаше да е по-просто, ако още от самото начало Коко се бе влюбила в Пабло Пикасо, а не в Игор Стравински. Двамата щяха да бъдат забележителна двойка, а и Пикасо не се поддаваше на силни и променливи чувства, както беше с композитора. Освен това имаше собствено жилище. „Връзка точно по моя вкус“, помисли си Мися. Главно защото никак не харесваше Олга Пикасо. А и Коко намираше художника красив, лично й го беше казала…

Мися отправи поглед през масата към Игор Стравински, който седеше с мрачно лице пред чиния със специалното му меню: сурови картофи и домати, поръсени с капки олио и лимонов сок. Келнерът в „Льо Дом“[1] замалко да загуби самообладание, когато записваше поръчката му. Мися очакваше с тайна злоба да изпратят Стравински в „Ротондата“, където не беше толкова шикозно и не съобразяваха ястията с финото небце на клиентите.

От друга страна, заведението от години беше любимо място за срещи на парижката бохема и персоналът положително беше свикнал да чува причудливи желания.

Дягилев, избрал както обикновено Мися за своя дама, забеляза погледа й.

— На мен не ми е нужна любовна мъка, за да изпадна в ужасно настроение и да страдам от стомашни колики след консумация на сурови картофи — пошепна й той и с наслада се посвети на разкошното плато с морски дарове.

— Очевидно Стравински все още не се е примирил, че Коко има връзка с друг.

— Наистина не е. — Дягилев се съсредоточи върху изваждането на месото от извитата опашка на сварената лангуста и след известно време продължи: — Игор буквално се побърка, когато след завръщането си в Гарш узна, че Коко все още е на Ривиерата и я очакват едва след няколко седмици. Надяваше се да се сдобрят, а може би и да получи смъртоносния удар, отде да знам? Във всеки случай не мисли за самоубийство, щом се е нахвърлил върху тази по негово мнение здравословна храна.

„Дягилев би трябвало да се грижи малко повече за здравето си“, помисли си Мися. Страдаше от диабет и тя се съмняваше дали огромните количества морски дарове, с които се тъпчеше, се отразяват добре на болестта му. Все пак реши да не го критикува и да не му отнема удоволствието от храната. Още един нещастен мъж на масата щеше да й развали апетита.

— Чували ли сте нещо за Коко? — поиска да узнае тя, макар по този начин да си признаваше, че е прекъснала контакта с приятелката си преди доста време.

— Тъкмо щях да ви попитам същото — отвърна Дягилев с леко обвинение в гласа. — Кажете ми, скъпа, нима не знаете как е приятелката ни?

— Тя не говори с мен!

Монокълът му падна.

— Катастрофа! — провикна се импресариото и няколко души се обърнаха изплашени към тях. — Кой ще ми разкаже сега докъде е стигнала връзката й с великия княз?

Мися въздъхна. Ядосваше се, задето разполага само с информация от втора ръка.

— Аз не съм ви нужна, Сергей. Цял Париж говори за двамата. Десетки дами и господа от доброто общество са ги видели в Монте Карло. Доколкото разбрах, предприемали много излети. Често ги виждали да заминават някъде с автомобила. Вечер посещавали най-известните ресторанти, влизали и в казиното… нали великият княз трябва да проиграе бижутата на Романови — ако са у него. Според мен той харчи парите на Коко.

— Поне веднъж ще приемете ли мъжа, с когото се налага да делите привързаността на приятелката си? — Дягилев я удостои с разбираща усмивка. — Струва ми се, че ревнувате, скъпа. Не смея да направя преценка дали не понасяте съответния любовник, или факта, че не са ви допуснали да изпълните ролята на сватовница.

Мися не би позволила подобна дързост на никого другиго, но на Сергей Дягилев прощаваше всичко — дори това безсрамие, което извика червенина на бузите й. Повя си малко със салфетката, за да се охлади, и отговори с добре изигран укор:

— Вие сте дявол, Сергей!

— Знам — ухили се той, но бързо стана отново сериозен. — Впрочем, и аз чувам някои неща и ми е много интересно дали новата любов на нашата Коко ще бъде дълготрайна. Сънародниците, останали в родината, които някога проправиха пътя на червените, очевидно са проумели, че болшевиките не са освободители, а потисници. Говори се за страшен глад, за бунтове във военния флот. Матушка Рус няма да се успокои.

Мися тъкмо бе поднесла чашата с шампанско към устните си, но спря насред движението.

— Нима ми казвате, че Романови може да си върнат короната?

— Носят се разни слухове. Нищо чудно Дмитрий Павлович да стане новият цар — и тогава ще е длъжен да се подчини на строгите закони на царското семейство. При тези обстоятелства брак с Коко Шанел е изключен. — Дягилев извади кърпичката на покойната княгиня и зарови нос в меката батиста. — Honi soit qui mal у pense — цитира и си прибра талисмана. — Срам за онзи, който мисли зло.

„Само не още един обществено необходим брак — помисли си Мися. — Коко няма да понесе повторно да изпадне в положение, както след женитбата на Бой Кейпъл.“ Налагаше се да й се обади спешно и да е до нея, за да я утешава в случай на нужда. После се сети друго:

— Да, но бащата на великия княз Дмитрий е сключил втори брак с жена, която е обичал, макар да не му е равна по обществено положение. Знае се, че е била от нисшето съсловие.

— И какво спечели Павел Александрович от този брак? Изпратиха го в изгнание, а когато след години му позволиха да се върне от Париж, не можа да се порадва на родината. Избухна революцията и болшевиките го разстреляха. Същото се случи с полубрата на Дмитрий и с още много членове на царското семейство. Не, наистина не знам дали е добре за Коко да бъде метреса на бъдещия цар…

Дягилев млъкна внезапно и се загледа смаян към другия край на дългата маса.

С чиния в едната ръка и прибори в другата, Сергей Судейкин мина покрай общите им приятели и се хвърли към импресариото.

— Спасете ме, господарю! — провикна се театрално той. Сътрапезниците избухнаха в дружен смях.

Мися познаваше художника също толкова добре, колкото другите, които през последните години подкрепяха „Руския балет“ или участваха в спектаклите. Сергей Судейкин бе взел участие още в първото представление преди осем години като художник на декорите. Подобно на много свои сънародници, той бе успял да избяга от революцията през Крим. След пристигането си в Париж миналата година Судейкин и жена му съвсем естествено бяха потърсили убежище при Дягилев — подобно на Олга Пикасо, Вера Судейкина беше участвала в балета на импресариото.

— Стравински най-нахално грабна котлета от чинията ми и го изяде — съобщи задъхан Судейкин. — Просто така. За мен не остана нищо!

Говореше сърдито като малко момче, лишено от любимата си играчка.

— Явно не е устоял на миризмата на печено месо — отвърна през смях Мися. Не беше в състояние да скрие колко й е смешно. Тя погледна бегло към Стравински, който се бе навел над чинията си и изглеждаше много по-доволен отпреди, когато похапваше сурови картофи и домати.

— Каза, че искал да учуди стомаха си — изхленчи Судейкин.

— Каква изненада! — Мися избухна в луд смях.

Дягилев мълчеше и замислено се взираше към другия край на масата. Мястото до Стравински беше свободно. Мися забеляза как погледът на приятеля й обходи гостите. Всички бяха в най-добро настроение, приказваха си и ядяха. Дягилев спря очи върху Вера, седнала през няколко стола от съпруга си и Стравински. Тя твърдеше упорито, че баща й бил чилиец, но повечето й приятели знаеха друго: Едуард Босе бе дошъл в Санкт Петербург от Прибалтика. Е, тя поне наистина изглеждаше като расова южноамериканка и въпреки несъразмерно големия си нос беше красавица. Във всеки случай имаше тъмна кожа като Коко Шанел.

— Моля да ме извините за момент — пошепна Дягилев на дамата си и нагласи монокъла на окото си. — Ще помоля Вера да гледа на карти на Стравински. Ако му предскаже прекрасно бъдеще, навярно ще успее да го изтръгне от това самоубийствено настроение и ще го направи малко по-общителен. — Той отмести стола си и каза на Сергей Судейкин: — Седнете тук, скъпи приятелю, и си поръчайте, каквото желаете. Така ще окажете голяма услуга на музиката.

Мися го проследи с поглед, изпълнен с възхищение. Каква добра идея! Мина й през ума, че има какво да научи от Дягилев за ролята на сватовница. С най-очарователната си усмивка се обърна към сценографа, заел мястото до нея:

— Какво желаете да хапнете? Ако обичате риба, препоръчвам ви ципура…

Бележки

[1] „Льо Дом“ — ресторант в „Монпарнас“, посещаван от парижката бохема в началото на XX в. — Б.р.