Мишел Марли
Мадмоазел Коко и ароматът на любовта (3)

Втора глава

Весело коледно настроение посрещна Габриел в Кан — болезнено ярко и шумно. Английски коледни песни и сладникави джаз парчета се носеха от кафенетата и ресторантите, огласяха крайбрежната алея. Поклон пред многобройните туристи от Британските острови и от Съединените американски щати. За да се чувстват туристите като у дома си на Ривиерата, редом с обичайните за Франция камбанки по палмите бяха закачени хартиени звезди.

Времето беше меко и тихо, почти без вятър, а звездното небе бе обгърнало залива като мастиленосин тюл, обсипан с пайети. На „Кроазет“^[1] царуваше елегантността: от скъпи автомобили, спрели пред луксозните хотели, слизаха господа и дами във вечерни тоалети. Беше Бъдни вечер; навсякъде гърмяха тапи от шампанско, масите, наредени с отбран порцелан, кристал и сребро, бяха украсени с палмови клонки и имел, келнерите отваряха стриди, а коледните сладкиши в хладилните камери очакваха сервирането на десерта.

При мисълта за празнична вечеря Габриел усети гадене. Беше на път от почти двайсет часа, но дори дългото пътуване не бе в състояние да отнеме поне част от слисването, пълното отчаяние, болката и вътрешното вцепенение.

Когато Жозеф почука на вратата, в сърцето й се надигна страх. Бой не би събудил прислужника. Той щеше да използва своя ключ и да влезе в спалнята й без чужда помощ. Нещо се бе случило. Редът беше нарушен. В ума й се зароди подозрение, че е станала катастрофа, но тя побърза да го прогони. Бой притежаваше аура на герой. Мъж като него не би могъл да пострада. В следващия миг добрият, верният Жозеф й нанесе смъртоносен удар. Предпазливо, внимателно, съчувствено. Естествено. Жозеф никога не губеше самообладание, макар че и той сигурно беше потресен от вестта, донесена от мосю Балсан. Изведнъж животът се промени. Габриел усети почти физически как светът й се натроши на парчета.

След прозрението пламна надежда, че е станало недоразумение. В продължение на няколко гротескни минути тя се вкопчи в тази мисъл, но също толкова бързо осъзна, че Етиен не би пропътувал посред нощ пътя от Роайлиьо до Сен Кукуфа, за да си направи шега с нея. А Жозеф не би влязъл посред нощ в спалнята й в пристъп на някакво глупаво настроение. Не, Бой вече го нямаше. Изведнъж всичко загуби значението си, остана само желанието й да го види. Трябваше да се убеди, че наистина е мъртъв. Да разбере, че не е страдал. Искаше да бди над ковчега му. Той беше нейният мъж, макар да не й бе съпруг. Той беше най-важната част от живота й. Не, не част — той беше нейният живот.

Без Бой нищо нямаше значение.

Не хапна нито залък. От време на време Етиен спираше в някое крайпътно заведение и тя с неохота изпиваше кафето, което той й носеше, но не приемаше нищо друго. Дори не слизаше от автомобила. Седеше върху кожената седалка вкаменена. Почти не говореше, също както в „Ла Миланез“. Знаеше, че приятелят й не заслужава мълчанието й, но имаше чувството, че не бива да произнася повече думи от най-необходимите. Сякаш Бой бе отнесъл със себе си и способността й да говори. Завинаги. За вечността.

Етиен не пое с автомобила по виещата се алея към главния вход на хотел „Карлтън“, а спря в самото начало. Моторът заглъхна. За момент в колата се възцари тишина. Прозорците бяха затворени и шумът от празненствата се чуваше приглушено. Етиен въздъхна дълбоко и се обърна към Коко:

— Надявам се да намерим Бърта. Доколкото ми е известно, е отседнала тук. Сестра му положително ще знае какво точно се е случило и къде съхраняват тялото.

— Да — съгласи се едносрично Габриел, вдигна широката яка на палтото и скри бледото си лице.

Етиен докосна ръката й с почти бащински жест.

— Непременно трябва да поспиш малко. Сигурно ще се намерят две свободни стаи и…

Да спи? Глупаво предложение. Все едно да приеме, че животът й продължава. Как да спи, без да е видяла Бой?

— Не — енергично поклати глава тя. — Няма да спя. Ти си почини. Заслужи си хотелско легло. Ще те чакам тук.

Мълчание.

Габриел погледна приятеля си. Очевидно се бореше със себе си. Челюстите му се движеха, сякаш стискаше зъби, за да смели гнева си срещу нея. Естествено беше да е уморен след дългото пътуване. Втора нощ без сън бе твърде много дори за светски лъв като Етиен Балсан. Но тя нямаше да го освободи от мъчението.

— Ще се върна скоро — обеща накрая той и след кратко колебание слезе.

Закрачи нагоре по алеята с несигурни крачки. Беше необичайно висок за французин, с половин глава по-висок от Бой. В началото Габриел бе силно впечатлена от ръста му на гвардеец. Той подхождаше на напетия кавалерийски офицер, умел играч на поло и укротител на буйни коне. Мъж с невероятно сърце. По-добър приятел, отколкото някога беше очаквала.

Докато гледаше след Етиен, тя зарови автоматично в чантата си за табакерата. При нея това беше рефлекс. Постоянно пушеше, започнала бе още когато пушенето се смяташе нередно за дамите. Никотинът я успокояваше. С цигара или цигаре от слонова кост в ръка се чувстваше сигурна. Отначало й доставяше удоволствие да прави нещо необичайно, нетрадиционно, шокиращо апостолите на морала. Междувременно цигарите бяха станали нейни постоянни придружители. А и вече никой не се вълнуваше, че жените носят бричове или пушат. С Коко Шанел в модата бе повял нов вятър.

Бързо намери и джобната си запалка. Щракна я и синьото газово пламъче освети вътрешността на автомобила.

Внезапно пред вътрешния й взор пламна клечка кибрит. Мъничка жълта светлина в синьо-сивия здрач на лятна вечер в провинцията. На терасата беше почти тъмно, но Габриел различи съвсем ясно тясната, добре поддържана ръка с изпилени нокти, която й поднесе клечката…

 

 

— Жена като вас не би трябвало никога да си пали цигарата сама — заяви дрезгав мъжки глас с лек акцент. Звучеше, сякаш говорещият е стиснал между зъбите си коркова тапа.

Тя не обърна внимание на забележката. Пое дълбоко дима без коментар. Устремила поглед към пръстите на непознатия, които в момента гасяха клечката, установи:

— Притежавате ръце на музикант.

При всяка дума от устата й излизаха кръгчета дим.

— Свиря малко на пиано. — Не го гледаше, но разбра, че се е усмихнал. — Много по-добре играя поло.

— Затова ли сте тук?

Описа кръг, който включваше целия Роайлиьо: голямата къща, оборите с чистокръвните коне на Етиен и площадката за поло в края на парка.

Той поклати глава.

— Според мен съдбата ме доведе тук, за да ви срещна, мадмоазел Шанел.

— Наистина ли?

Изсмя се високомерно, без капка кокетство. Нямаше намерение да флиртува с непознатия.

— Щом знаете името ми, не би било зле и аз да узная с кого си имам работа.

— Артър Кейпъл. Приятелите ме наричат Бой.

 

 

— Коко?

Тя потрепери.

Мина време, докато мислите й се върнаха в настоящето. Споменът за онази лятна вечер в Роайлиьо я бе завладял изцяло. Усещаше присъствието на Бой съвсем ясно. Преживя всяка секунда от първата им среща. Той беше до нея. С болка осъзна, че се намира в автомобила на Етиен, не на терасата на дома му. И че това не е началото на живота й с Бой, а краят му.

Мълчаливо отвори прозореца и хвърли фаса на улицата.

— Говорих с Бърта — рече Етиен. — Неутешима е… — Направи кратка пауза. — Естествено.

Повя мек ветрец, чу се шумът на вълните. Наблизо запя мъж, англосаксонец. Баритонът му невинаги улучваше точно мелодията, но той изпълняваше „Jingle Bells“ с голямо усърдие:

Dashing through the snow

In a one-horse open sleigh…

Габриел вдигна прозореца.

— Къде мога да го видя? — попита беззвучно.

Етиен въздъхна.

— Ти… Ние… Аз… — Смутен от безпомощното си заекване, изтри очи. — Извинявай, Коко. Най-добре е да поспим няколко часа. Поне до разсъмване. Бърта те кани в апартамента си.

— Къде е Бой? — настоя тя.

Етиен не отговори веднага, после гневът му избликна. Гневеше се на лице, което не присъстваше.

— Ковчегът е закован и е отнесен на кораб. Тази сутрин в катедралата на Фрежу е била отслужена заупокойна служба с всички военни почести. Мадам Кейпъл бързала. Погрижила се да присъства цялата британска общност на Лазурния бряг, но нито един от френските му приятели не могъл да си вземе сбогом.

За момент той загуби контрол и удари с юмрук волана, ала бързо се овладя. Явно сам не разбираше как се е случило.

— Съжалявам, Коко — прошепна. — Закъсняхме.

„Даяна е искала да предотврати присъствието ми на заупокойната служба — мина през главата й. — Живият Бой принадлежеше на мен, но тя ми отне мъртвия.“

След тази мисъл я връхлетя шокът. Тя се разтрепери. Все едно имаше треска. Зъзнеше силно. Зави й се свят. Гледката зад стъклото се разми в тъмна маса. Болка прониза челото й. Гадеше й се, ушите й бучаха. Пръстите й посегнаха към арматурното табло в търсене на опора, но не го намериха. Изведнъж всичките й сетива излязоха от равновесие. Само спасителните сълзи не идваха.

Етиен улови леденостудената й ръка.

— Рухването ти няма да върне Бой. Моля те, Коко, да влезем в хотела и да поспим. Ако не желаеш да спиш при Бърта, ще ти наема стая…

Умът й все още работеше.

— Бърта знае ли къде е станала катастрофата? — попита тя със слаб глас.

— Да. На главно шосе №7, между Сен Рафаел и Кан, някъде около Фрежюс. Най-близкото село се казва Пюже сюр Аржан.

— Искам да отида там.

— Утре — обеща той, вече напълно отчаян. — Ще те отведа там веднага щом съмне. Моля те, бъди добра и влез с мен в хотела.

Тя не възрази. Какво да му каже? Не можеше да остане още няколко часа в автомобила на Етиен, насред Кан. По някое време неизбежно щеше да се появи полиция и да стане скандал — Коко Шанел прекарва нощта в автомобил вместо в хотел! Чувствата я подтикваха незабавно да тръгне към мястото на нещастието, но разумът й забраняваше да изложи Етиен на още едно опасно нощно пътуване. Той се отнасяше към нея с огромна любов, беше й повече от приятел, почти брат. Заслужаваше тя да се държи прилично и да му подари няколко часа сън. Самата тя нямаше да намери покой, но това беше друг въпрос.

Краката отказваха да й служат, ала Габриел все пак успя да слезе от автомобила. Мускулите й бяха схванати от дългото седене. Всички кости я боляха. При първата крачка се олюля, ала Етиен взе ръката й и тя се опря на него.

Приятелят й обясни на портиера, че лейди Мичълхем очаква мадмоазел, а за себе си поиска стая на същия етаж.

Габриел не каза нито дума. Мълчеше, докато вървяха през мраморното фоайе, изпратени с недоверчиви погледи от другите гости. Сигурно се учудваха защо не са във вечерно облекло и защо са тези призрачни лица. Габриел не забелязваше никого.

Какво я интересуваха живите? Мислите й бяха при мъртвия. Не каза нито дума, когато пиколото я придружи до апартамента на Бърта. Безучастно вървеше редом с Етиен по дългия хотелски коридор, токчетата й потъваха в дебелия килим.

За разлика от Габриел сестрата на Бой бе обляна в сълзи. Целуна сухите бузи на гостенката и остави мокри следи по кожата й.

— Ужасно е — изхълца Бърта. — А колко хубаво щеше да е, ако се бяхме срещнали отново при други обстоятелства…

— Да — отвърна просто Габриел.

— Трябва да си починеш, мила моя. Поръчах да приготвят леглото оттатък…

— Не — спря я Габриел. — Не ми трябва легло.

Огледа елегантния салон, обзаведен в стил Луи X, и спря поглед върху шезлонга до прозореца.

— Ако нямаш нищо против, ще седна там.

Объркана, Бърта погледна към вратата на втората спалня. Мокрите й ресници затрепкаха.

— Как ще спиш там? Легни си, леглото е много по-удобно.

Габриел поклати глава и без повече обяснения се запъти към шезлонга. Седна сковано. Изпитваше благодарност, че Етиен се бе прибрал в стаята си. Той умееше да убеждава и сигурно нямаше да му устои, докато безпомощните настоявания на Бърта не я притесняваха.

Не се съблече, отказа копринена нощница и халат, не прие дори лекото одеяло, поръчано от Бърта. Остана напълно облечена на избраното от нея място, устремила поглед към прозореца.

От шезлонга си виждаше небето. Това беше най-доброто място за бдение над мъртвия. След като я лишиха от възможността да види любимия си за последен път, може би щеше да види поне как душата на Бой се изкачва към небето.

* * *

Изгряващото слънце потапяше насечените скали в пурпурна светлина. Озарени от първите лъчи, крайморските борове стърчаха в утринното небе като черни кантове върху светлосиня рокля. Шосето се изкачваше с тесни завои и стръмно се спускаше към морето, блеснало в далечината подобно на платинен килим.

Шофьорът, предоставен им от Бърта Мичълхем, внимателно управляваше автомобила по опасния път. Навярно беше толкова съсредоточен, защото и той като пътниците в колата мислеше за злополуката, довела ги тук. Бърта бе предложила на Габриел и Етиен да отидат до мястото на нещастието с нейната кола. Правилно решение, защото снемаше от Етиен товара на търсенето — служителят й знаеше къде да отиде.

Въпреки цялата си предпазливост шофьорът не успя да овладее автомобила: тъкмо когато изпреварваше каруца, теглена от муле, от гъстите хвойни край пътя изскочи заек и се наложи да завие, за да го избегне.

Габриел, свита на задната седалка, се удари в рамото на Етиен. Неволно спря да диша и докато сърцето й биеше силно, се запита дали пък това не е краят. Още една катастрофа на шосето между Кан и Сен Рафаел, и то за съвсем кратко време. Вероятно това беше най-доброто решение — да последва Бой.

— Нищо страшно не се случи — промълви Етиен, помилва нежно ръката й и я настани на мястото й. Автомобилът вече се плъзгаше спокойно по пустото шосе.

„Не — помисли си Габриел, докато се взираше през прозореца — смъртта ми няма да е най-доброто решение.“ Би било най-лесният път, но не пътят, желан от Бой. Не знаеше как ще продължи да живее без него, но щеше да намери начин. Трябваше да го намери. По-късно ще мисли как ще живее без мъжа, който я бе дарил с живот. Животът на Коко Шанел. Той й беше не само любовник, но и баща, и брат, и приятел.

— Мадмоазел, мосю, пристигнахме.

Шофьорът натисна спирачката, приближи автомобила към края на шосето, двигателят угасна. После слезе и отвори вратата на пътниците.

Габриел имаше чувството, че се наблюдава отстрани. Виждаше жена в средата на трийсетте, която си държи шапката, защото силният вятър на височината заплашва да я отвее. Жена в смачкан пътнически костюм, която се движи с опипващи, тромави крачки.

Видя остатъците от изгорял автомобил, изтеглен край шосето по стръмния бряг. Видя остро насечени скали, прегазени евкалипти и ерика — знак за мястото, където първоначално е лежал автомобилът.

Габриел остана сама. Двамата придружаващи я мъже тактично забавиха крачка. От вътрешното си разстояние тя видя как жената пристъпва към изгорената, смачкана буца от ламарина, дърво, кожа и гума, доскоро представлявала скъп кабриолет. Недействителна ситуация, сякаш откъс от филм.

Едва когато застана непосредствено пред останките, тя осъзна действителността. Остра миризма я удари в носа. Вонята на бензин, сяра и изгорял каучук продължаваше да се носи наоколо и, странно защо, обонянието се оказа по-силно от визуалните възприятия — именно то я накара да осъзнае реалността на страшната катастрофа. Изведнъж разбра всичко, което досега не бе в състояние да приеме.

 

 

Бързо припламващи слънчеви петна се сменяха с удължаващи се тъмни сенки и заслепяваха водача на автомобила. Насрещният вятър беше влажен и хладен и причиняваше възбуждащи тръпки по кожата му, съединяваше се с горещия му дъх и замъгляваше очилата му. Въпреки това продължи напред в бързо темпо, все едно шофираше по прав път и по светло. Да, караше прекалено бързо, но той не беше човек, който действа обмислено или бавно. Ревът на мотора беше музика в ушите му — веднъж скерцо, после рондо. Спирачните дискове скърцаха, стомана се триеше върху стомана, гума върху катран. А после автомобилът се издигна във въздуха, прекърши дървета и храсти, накрая се удари в ръба на скала и експлодира като огнено кълбо.

 

 

Габриел предпазливо протегна ръка, попипа разкривените останки от ролс-ройса. Очакваше да се опари, ала металът вече бе изстинал. Като тялото на Бой в ковчега.

Тогава рухна. Сълзите, които отказваха да се излеят след появата на Етиен в „Ла Миланез“, си пробиха път навън. Шлюзовете на тялото, душата и сърцето се отвориха и Габриел заплака горчиво.