Мишел Марли
Мадмоазел Коко и ароматът на любовта (27)

Седма глава

В Мантон Габриел и Дмитрий бяха останали анонимни, скривайки се сред буржоазната публика под мантията на чуждо име. Пребиваващите в Монте Карло дами и господа от висшата класа обаче познаваха великия княз — той принадлежеше към каймака на обществото. Беше напълно безсмислено да се представят под други имена.

Още в Париж Габриел бе разбрала някои неща за положението на любимия си, но в Монте Карло за първи път осъзна какво означава да си в центъра на обществения интерес и да наблюдават с любопитство всяка твоя крачка на публично място. В сравнение с вниманието, което двамата с Дмитрий привлякоха в Монте Карло, клюките след няколкото им интимни вечери в „Риц“ представляваха безобидни приказки. Всички гости на хотел „Ривиера Палас“, кацнал високо над града, както и посетителите на казиното, жадно зяпаха неравната двойка и много скоро Дмитрий предложи да вечерят в апартамента си, за да не се превръщат в атракцията на ресторанта. Габриел не видя причини да му възрази, но най-неочаквано се запита дали пък не й е по-приятно да я виждат редом с него.

Погледнете каква дама се е пръкнала от копелето на пътуващия търговец и перачката от Оверн! Висшето общество в Париж не прие тази жена, но великият княз Романов я обожава.

Не му каза какво я вълнува. В крайна сметка в тялото й биеше сърце на просто, сдържано момиче, което предпочита да слуша, не да говори. Без възражения прие да вечерят в удобния апартамент с изглед към стотиците светлини на града и пристанището, трепкащи като светулки в мрака. Персоналът им донесе сребърни свещници с бели свещи, чиито пламъчета се отразяваха в кристалните чаши с бургундско. Насладиха се на стриди и хайвер. Габриел изобщо не се замисляше за разходите — също както в началото на кариерата й като модистка, когато нямаше понятие от финанси и счетоводство.

По онова време тя посвещаваше цялото си време и цялата си страст на своите шапки, на служителите и на клиентките си. Не се занимаваше с нищо друго. За разлика от днес, тогава тя нямаше ни най-малка представа колко пари има в сметката си, кой има достъп до парите й и дали не е на червено.

 

 

В Париж беше хладно и мокро — обичайното време. Дъждът барабанеше по прозорците на малкия ресторант в „Сен Жермен“, където двамата с Бой хапваха от последните стриди за сезона. Габриел, щастлива от откриването на първия си магазин на улица „Камбон“, за първи път се чувстваше приета и достойна. Вече никой не я наричаше на малко име или Коко. За всички беше „мадмоазел“, личност, на която дължат внимание и уважение. Дори най-изисканите дами се вслушваха в мнението й, когато си избираха шапка.

Завладяна от чувствата си и в най-добро настроение, тя възкликна:

— Печеля много пари. Бизнесът ми върви блестящо. Толкова е просто — само подписвам и осребрявам чекове.

— Да, не е зле — прозвуча предупредително приглушеният глас на Бой. — Само че… — След кратко колебание той й припомни: — Имаш дългове към банката.

В първия момент Габриел го погледна слисано, после се ядоса. Очите й светнаха като черни диаманти.

— Какво означава това? Аз печеля пари. Много пари, знам го съвсем точно. Ако не са достатъчно, банката няма да ми дава кредит… Или?

Под настойчивия му поглед последният въпрос прозвуча като предпазлив шепот.

— Банката ти отпуска кредити, защото съм дал необходимите гаранции.

Габриел пое шумно въздух.

— Нима твърдиш, че не съм спечелила сама парите, които харча?

— Тези пари принадлежат на банката. — Бой се пресегна през масата и стисна ръката й. — Вчера ми се обади директорът. Според него харчиш доста неразумно. Искам да го знаеш, но не е нужно да се притесняваш. — Нежно помилва пръстите й. — Не е толкова важно.

Жестът му целеше да я успокои, ала нежността му постигна точно обратното. Габриел побесня. Радостта от новото й положение се изпари. „Всичко е лъжа — помисли си тя — само лъжа.“ Пак се бе превърнала в незначителната малка шивачка, в наивното селско момиче, издържано от богат господин. Не желаеше да е така. Работеше, за да е самостоятелна и уважавана. Парите бяха ключ към успеха. За жена като нея парите означаваха свободата да прави каквото иска, да е такава, каквато иска. Бой беше живото доказателство за тезата й.

— Защо човекът от банката се е обадил на теб, а не на мен? Нали сметката е на мое име! Или може би се лъжа?

Този път тя зададе въпроса не шепнешком, а с треперещ от гняв глас. Даже рязко издърпа ръката си.

— Защото аз поръчителствах за теб с депозирани ценни книжа — отвърна тихо той. — Нали ти казах.

Остатъкът от вечерта премина в безмълвни размишления. Почти не говореше с Бой, чувстваше се измамена от него. Защо й бе позволил да отвори магазин, без да й обясни какво означава това във финансово отношение? Тя не произвеждаше шапки, за да й минава времето!

През нощта се разрази буря. На сутринта Габриел отиде в ателието още по-рано от обикновено. Разчисти една маса и нареди върху плота всички книги и сметки, които намери. Прекара следващите часове в проучване на цифрите. Не разбра от първия път нито една от сметките, но с времето започна да открива смисъла. Смяташе и наум, и с пръсти: едно, две, три, четири, пет…

Щом пристигна Анжел, назначена за нейна дясна ръка, Габриел я покани на поверителен разговор.

— Не съм отворила този магазин, за да се забавлявам — заяви без заобикалки тя. — Вече няма да хвърляме пара през прозореца. От днес нататък никой няма да дава и грош без мое разрешение. Аз ще следя какви пари влизат и излизат и ежедневно ще проверявам счетоводството.

 

 

След шест години изплати на Бой вноската за откриването на магазина. С негова помощ научи много за стопанската дейност и за банковото дело. Непрекъснато следеше приходите и разходите си. Още през войната изплати дълговете си. За нея работеха около триста шивачки. Днес разчиташе единствено на себе си и можеше да си позволи дори да издържа великия княз.

Дмитрий също даваше своя принос — по свой начин. Дари я с обществено уважение — междувременно тя беше разбрала, че това не се купува с пари.

— Коко! — Мекият глас на Дмитрий я върна в действителността. — Къде си?

Изтръгната от мислите си, едва успя да се усмихне.

— Тук, при теб.

Вдигна чашата с шампанско.

— Не, не, не! Допреди миг не беше при мен.

Нямаше намерение да му разказва за пътуването си в миналото.

— Бях на улица „Камбон“. В магазина — опита се да избегне истината. — Никога не съм отсъствала толкова време. С теб планирахме много дълга почивка. Това е необичайно за мен.

Дмитрий също вдигна чаша.

— Да пием за безгрижното време. — Той отпи глътка и продължи: — Обмислих кратка обиколка. Какво ще кажеш утре да отидем в Ница? Много искам да ти покажа тамошната православна катедрала.

Искаше й се да го попита дали появата му няма да предизвика твърде голямо вълнение сред руската общност, но преглътна съмненията си. Беше различно от излетите в провинцията, които предприемаха. Очевидно за него беше важно да я запознае със своята вяра. Това я трогна дълбоко.