Мишел Марли
Мадмоазел Коко и ароматът на любовта (24)

Четвърта глава

Двигателят на ролс-ройс „Силвър Гост“, лакиран в необичайно нощно синьо, бръмчеше равномерно като шевна машина. Покрай автомобила прелитаха все още голи от зимата дървета. През отворените прозорци влизаше хладен вятър, люлееше спуснатия покрив и си играеше с косата на Габриел, подаваща се изпод кожената шапчица. Иззад сивите облаци проблясваха слънчеви лъчи — предвестници на пролетта — и се отразяваха във фигурата върху капака и в алуминиевото арматурно табло.

Предния ден беше много топло и след пробното пътуване до Руан Дмитрий получи слънчево изгаряне. При връщането му в Париж портиерът отказа да го пусне в хотела, защото при вида на зачервеното му лице го взе за пияница. Случаят се изясни, двамата с Габриел се смяха на произшествието, ала тя се надяваше да не излага повече на подобни неприятни събития изискания си любовник. Спонтанно го помилва по бузата с връхчетата на пръстите.

— Забранено е да се докосва шофьорът — пошегува се той, устремил поглед право пред себе си. — Излагаш се на опасност да сваля ръце от волана и да те целуна.

Габриел скри ръце в скута си.

— Няма да издържа да не те докосвам чак до Мантон.

— И аз няма да издържа. Затова най-късно на половината път ще направим почивка.

„Навярно ще спрем в Оверн“ — мина й през ума. С Бой често пътуваха на юг, но никога не бяха спирали в родното й място. Странно защо, днес беше изпитала потребност да се върне в селото, където бе отраснала, където бе починала майка й. Навярно за да извика на вулканичните скали и хълмистите пасища, на изградените от базалт средновековни градове и на паянтовите селски къщи, че плахото момиченце, живяло в отчайваща бедност, днес е преуспяла, богата жена, която може да си позволи да отиде на дълга почивка на Лазурния бряг, придружена от великия княз Дмитрий Романов.

Първо смятаха да прекарат няколко дни на хотел в Мантон, където никой не ги познаваше. Мястото не беше достатъчно светско и нямаше да дават поводи за клюки. Клюкарите предпочитаха да се забавляват в Монте Карло, Кан или Антиб. Най-вече Дмитрий копнееше за анонимност. Това желание не бе свързано единствено с обществения му статут. Разказа на Габриел, че го преследват и полицията, и френски агенти, и болшевишки шпиони. Познат от френското Вътрешно министерство му доверил за съществуването на досие, документиращо буквално всяка негова крачка.

— Всяка държава има свои причини да ме контролира, но всички се интересуват какви политически цели преследвам — заключи мрачно той. — А аз просто искам да съм с теб, Коко, и да се насладя на малко слънце.

„В Оверн ще си също толкова неизвестен, колкото и в Мантон“, помисли си тя.

— Не би било зле да… — подхвана тя и в същия момент Дмитрий попита:

— Какво искаш да…?

И двамата млъкнаха, леко смутени, че са заговорили по едно и също време. Все още бяха твърде млада любовна двойка, за да отгатват автоматично мислите на другия. Габриел неволно се запита дали ще изпита такова единение с Дмитрий. С Бой се бе стигнало дотам, но с него беше друго.

— Първо ти — подкани я Дмитрий.

Тя бе изгубила нишката. Споменът за Бой заплашваше да я надвие. Забрави детството си в Оверн. При последното пътуване до Южна Франция Етиен Балсан бе избрал друг маршрут, освен това беше през нощта… Нищо не можеше да се сравни с днешното пътуване, въпреки това тя изведнъж се почувства като в тъмен тунел. Спомни си най-ужасните часове в живота си.

— Какво искаше да кажеш? — прекъсна мълчанието Дмитрий.

Тя потрепери, сякаш я бе изтръгнал от кошмар, и прошепна:

— Вече не помня.

За известно време се възцари тишина, нарушавана само от бръмченето на двигателя и воя на вятъра. Габриел погледна колебливо към Дмитрий. Дали се е разсърдил, че вниманието й очевидно е насочено към друго… към друг? Връзката им все още беше крехка и нестабилна като едва скроена рокля. Още не бяха прекарали достатъчно време заедно. Лицето му си оставаше непроницаемо. Внимателно следеше шосето пред автомобила. По нищо не личеше да се чувства засегнат. Тя сведе поглед и си пожела по-скоро да стигнат до целта на пътуването им.

— Сетих се — подхвана внезапно той. — Още не си ми казала какво всъщност искаш от Ернест Бо. Уговорих среща с него, предупредих го, че ще бъда придружен от дама, заинтересована от специален парфюм, подобен на „Bouquet de Catherine“. Но не знам какво целиш.

— О, но аз още във Венеция ти разказах за намерението си да създам свой парфюм. „Eau de Chanel“…

— Тогава чух само намеци.

— Защото става въпрос за нещо малко. Идеята е да произведа стотина флакона. Коледен подарък за най-добрите ми клиентки.

Дмитрий обърна глава към нея.

— Наистина ли полагаш толкова усилия само заради дамичките, на които се подигра пред „Шато Терне“?

— Да, така изглежда — призна тя. — Тъкмо по тази причина ми се ще да произведа най-доброто, създавано досега в лаборатория.

Дмитрий я дари с широка усмивка.

— Радвам се да ти помогна в това начинание.

— Най-добре се обърни отново към шосето и внимавай в пътя. Само така ще можеш да ми помогнеш.

Той се засмя и изпълни подканата й.