Мишел Марли
Мадмоазел Коко и ароматът на любовта (20)

Четиринадесета глава

Габриел, естествено, не сподели с Мися какви са намеренията й. Постара се да действа тактично, доколкото обстоятелствата го позволяваха. Игор наистина живееше в нейната къща, но тя реши да се съобрази със семейството му и да не се свързва директно с него. Скоро или не толкова скоро неизбежно щеше да се срещне с Екатерина Стравинска очи в очи, ала дотогава поне щеше да я освободи от неприятната ситуация да е съпруга на мъж, над чиято болезнена любов се надсмива целият свят. Погрижи се да се види уж случайно с Ернест Ансерме и помоли диригента да предаде на Стравински следната вест:

— Кажете му, че може да ме посети по всяко време.

Ансерме явно бе изиграл много убедително ролята на любовен пощальон, защото Игор Стравински дойде в хотел „Риц“ още същата вечер, остана до сутринта и оттогава я посещаваше всяка нощ.

 

 

В резултат на безсънните нощи, прекарвани с любовника й, Габриел много скоро се изнерви. Ритъмът на Игор Стравински определено се разминаваше с нейния начин на живот. Оказа се невероятно напрежение да бъде негова любовница. Той не й оставяше нито миг почивка, всяка нощ я любеше по няколко пъти, но явно и това не му беше достатъчно. Габриел имаше чувството, че не й достига въздух. Стравински се опитваше да я завладее изцяло, проявяваше необуздана ревност към независимостта й и изискваше колкото страстно, толкова и отчаяно да разполага с нея изцяло, въпреки че все още беше женен и баща на семейство и нямаше никакви права върху нея. Да, той искаше Габриел цялата. Тялото й, същността й, сърцето, душата и времето й. Понякога й се струваше, че иска любовта й насила. Тя обаче не изпитваше нищо повече от съчувствие, упоритост и гордост — именно това съчетание от чувства го бе довело в леглото й.

Стравински упорито твърдеше, че е мъжът на живота й. Ядно отказваше да говорят за Бой. Гледаше на себе си като на нейното бъдеще — какво го беше грижа за миналото? Въпреки това Габриел подозираше, че желае да се показва с нея в обществото, за да срещне сянката на голямата й любов, която — колкото и да я отричаше — не успяваше да прогони. Габриел отстъпи пред настояванията му и няколко пъти двамата излязоха заедно, но тя се държа като стара гувернантка и не допусна някой да ги види насаме. Мися не одобряваше връзката им, ала ги придружаваше с готовност, например на концерт. И Габриел, и Мися се наслаждаваха на тези часове. Неоценимо беше един музикален гений да ги въведе в тайните на класиката. Стравински запозна Габриел с музиката на Бетовен и Вагнер; тя споделяше възхищението му от оперите на Рихард Вагнер, но не хареса симфониите на Лудвиг ван Бетовен. Понеже Игор се оказа изключително забавен придружител, и тя, и Мися лесно му прощаваха проявите на властност и надменност. Всичко това обаче нямаше нищо общо с любовта.

— Трупата на Дягилев е поканена на турне в Испания — съобщи Стравински в края на януари, в един от редките моменти, когато й даваше почивка. — Испанците много държат да видят новото „Пролетно тайнство“.

Габриел лежеше на една страна, с лице към любовника си, но със затворени очи. Спеше й се.

— Знам — прошепна тя. — Сергей ми каза.

— Чувствам се длъжен да замина с тях. Никой не може да дирижира музиката ми, както самият аз. Само си представи някой да я интерпретира погрешно. Немислимо!

— Да, прав си. — Капнала от умора, Габриел не схващаше какво й говори той.

— Не мога да замина! — Викът му прозвуча болезнено, почти плачливо. — Как да те оставя сама, Коко?

В едно далечно ъгълче на съзнанието й покълна мисъл, неразбираема, но странно утешителна. Знаеше, че тази amour fou — луда любов — няма да й липсва. Ала имаше и още нещо, недостъпно за уморения й ум.

— Не те разбирам — рече тя.

За миг се възцари тишина. У Габриел се прокрадна надеждата, че най-после ще заспи. И тогава Игор оповести:

— Няма да отида в Мадрид без теб. Ще ме придружиш.

— Невъзможно е — отвърна спонтанно тя.

В следващия миг осъзна каква грешка беше да му противоречи. Той щеше да го възприеме като дразнител и да се опита да наложи волята си. Тя обаче беше сигурна, че няма да отиде в Испания с него. Заради жена му. Заради клюкарите. И не на последно място заради себе си. Изведнъж се събуди напълно.

Отвори очи. През завесите проникваше светлина от фенерите по площад „Вандом“. Видя разкривеното лице на Игор. Очевидно се гневеше на съдбата, която го даряваше с успехи като композитор, но го разделяше от любимата му.

— Не мога да напусна Париж просто така — обясни Габриел с преднамерено мек глас. — Ръководя фирма. Забрави ли за работата ми? За да отсъствам, се налага да направя някои приготовления. Дълги, широкообхватни приготовления.

— Не мога да пусна музиката си сама в чужди театри.

— Разбирам те. — Тя се надигна и се опря на лакът. Затова ще отидеш в Испания. Без мен, но с твоята музика.

Мисълта за спокойни вечери и нощи в отсъствието на Игор, за непробуден сън до сутринта беше толкова примамлива, че й се дощя да извика от радост. Ала прехапа устни, за да не го нарани.

— Да коленича ли пред теб? Искаш ли да падна на колене, за да ме придружиш?

„За бога, не!“ — помисли си тя.

— Недей — отговори спокойно. — Не искам това, разбира се, че не. Не се прави на глупак.

— За мен това няма значение.

— За мен обаче има.

Гледаха се, без да се виждат. Габриел чу как той скърца със зъби, но не видя движенията на челюстите му. Последва внезапния си импулс и му обеща:

— Щом уредя всички важни въпроси в ателието, ще дойда при теб.

Игор я погледна изненадан. Очевидно не бе помислил за подобна възможност. Уж меките му музикантски пръсти се впиха в рамото й с такава сила, че тя извика.

— Причиняваш ми болка!

Той пренебрегна протеста й.

— Ти ми принадлежиш, Коко, ти си само моя! Закълни ми се, че ще уредиш нещата възможно най-бързо и ще дойдеш при мен в Мадрид! Закълни се в Божията майка!

Габриел затвори очи. Пред духовния й взор се оформи манастирският под от речни камъни.

„Едно, две, три, четири, пет“ — преброи наум. Утре ще иде на църква и ще изповяда една лъжа. Отвори очи.

— Обещавам ти.