Мишел Марли
Мадмоазел Коко и ароматът на любовта (17)

Единадесета глава

Габриел силно желаеше да поговори с Мися за „любовта“ на Стравински, или за онова, което той смяташе за любов, ала не й каза нито дума. Не спомена нито за връзката им, нито за преработката на „Пролетно тайнство“. Мися едва ли щеше да разбере, че отношенията й със Стравински са по-скоро духовни, макар тялото й също да реагираше на присъствието му. Тази любов беше различна от всичко, което бе изпитвала към другите мъже в живота си, включително към Бой. Затова Стравински не се конкурираше с мъртвия. Преживяното не намали тъгата й.

Беше чудесно да е отново с приятелката си. Нямаше намерение да забива нов клин в доверието помежду им. Чувстваше се прекрасно, докато двете обикаляха изложбените зали в „Отел Друо“ — аукционната къща монополист във Франция. Сградата беше с размерите на фабрика, а в огромните помещения с високи тавани се съхраняваха повече скъпоценности, отколкото в някои музеи. Антични мебели, картини, скулптури, италиански кристални полилеи, ориенталски килими, древни ръкописи и бижута… Габриел се питаше колко руснаци са успели да изнесат от страната най-ценните си притежания — по-голямата част от тях със сигурност бяха продадени на търг в „Друо“.

Експонатите за предстоящия голям търг бяха изложени в изложбена зала със затъмнени прозорци, застлана с дебели червени килими и осветена от мека светлина. Габриел и Мися спряха пред една витрина. Под стъклото бяха разтворени документите, заради които бяха дошли. Страниците бяха гъсто изписани, черното мастило — учудващо добре запазено, буквите — подредени, но нечетливи; на пръв поглед само цифрите изглеждаха разбираеми.

— Това не може да се прочете — установи разочарована Мися.

— Все ще намерим специалист по разчитане на стари писания — успокои я Габриел.

— Естествено. Ясно ми е. Въпросът е, че ние не можем да го прочетем. Явно няма да има забавни часове на чаша шампанско в твоя салон — въздъхна Мися. — Колко усилия са необходими! Имам предвид, първо трябва да издириш историк, сведущ в тази област, а накрая как ще си сигурна дали ти казва истината? Не, Коко, съжалявам, но според мен тези документи няма да ти свършат работа.

Мися беше права. Както винаги. Би било глупаво да влага пари за нещо, което не се знае какво е. Чисто пилеене.

Въпреки това Габриел се чувстваше магично привлечена от пожълтелите документи. Разглеждаше въпроса не така трезво както Мися. Все пак бе прочела достатъчно за живота и заниманията на кралиците от фамилията Медичи: Катерина бе повикала в Париж флорентински парфюмерист, смятан за основател на парфюмерията във Франция. В романа си за Вартоломеевата нощ Дюма също пишеше за този Рене. Габриел бе забравила подробностите — твърде отдавна беше чела романа, препоръчан й от Бой. Спомни си за Рене, докато поглъщаше книгите, посветени на Медичите. Бе прочела също как Мария Медичи основала в Грас, Южна Франция, първата лаборатория, където алхимици се занимавали главно с производство на аромати.

Габриел опря чело върху стъклото на витрината. Последователност от цифри и букви — това вероятно означаваше формула. Възможно беше да се касае за състава на вълшебния парфюм, търсен от Мария Медичи. Аромат, който консервира женската красота! Какво откритие!

— Според мен е рецептура.

— Възможно е — кимна Мися. — Помисли си обаче: на нас двете не ни е по силите да определим дали става дума за рецепта за спагети, или е формула за тоалетна вода.

Такава си беше Мися. В първия момент невероятно въодушевена, в следващия — непоносима реалистка. Габриел се усмихна. Добре че познаваше приятелката си. Разкъсваше се между магията, която ръкописът упражняваше върху нея, и нашепването на разума, че съмненията на Мися са оправдани.

Докато се взираше във витрината, погледът й падна върху картичка от скъпа хартия с номера на предмета. Номерът беше от значение за търга: аукционистът първо оповестяваше номера и после обясняваше какво представлява експонатът.

— Мися, не виждам добре номера, светлината тук е лоша — оплака се Габриел. — Мержелее ми се пред очите. Какво пише на картичката?

Приятелката й се намръщи учудена, ала не изкоментира внезапната слабост на зрението й. Примирено зарови из дамската си чанта и извади лорнет със сребърен обков.

— Пет — съобщи тя след поглед през увеличителното стъкло. — Експонат номер пет.

— Моето щастливо число.

Сърцето на Габриел заби силно. Бе видяла цифрата съвсем ясно, но държеше и Мися да потвърди. „Едно, две, три, четири, пет…“ Мистиката в манастира „Обазин“ беше единственият положителен спомен от пребиваването в дома за сираци.

— Ще купя ръкописа. Не ми казвай, че е грешка. Ще го купя, независимо от цената. Номерът на предмета е знак от съдбата.

Мися поклати невярващо глава.

— Мили боже, ти си влюбена!

Габриел не чуваше нищо. Взираше се в ръкописа и се мъчеше да разчете поне една дума от текста. Напразно.

— Какво общо има това с Игор Стравински? — промълви, потънала в мислите си.

— Леле-мале!

Изненадана от изблика, Габриел вдигна поглед.

— Какво ти става?

— Стават много неща, както изглежда. — Изкуствената усмивка на Мися не стигна до очите — те изпускаха искри. — Премълчаваш пред мен нещо толкова важно като любовна връзка! Не си добра приятелка, Коко!

— Нямам любовна…

Габриел млъкна и преглътна остатъка от изречението. Гърлото й пресъхна. Постепенно осъзна, че е изтълкувала погрешно глупавия коментар на Мися. Без да иска, бе паднала в капан, и то поставен не нарочно.

Нервно огледа залата. Потокът от посетители, също дошли да огледат експонатите предварително, течеше като Сена през спокоен септемврийски ден. Без вълнение, без промяна на формата. Около витрините се събираха малки групи, пред една от колоните в галерията, където бе поставена бронзова статуя, се беше образувала навалица. Нямаше блъсканица, никой не проявяваше любопитство към другите потенциални участници в търга, единствените внимателни наблюдатели бяха хората от охраната и служителите. Не беше особено шумно. Чуваше се само лек ромон, както при извора на Сена на платото Лангър. Никой, освен Мися не се интересуваше от клюки.

Въпреки това Габриел понижи глас, когато упорито повтори:

— Нямам любовна връзка.

Случилото се с нея, докато стоеше до пианото и слушаше изпълнението на Стравински, можеше да се определи като малка смърт. Усещане за изпадане в безсъзнание, както след любовен екстаз. Телата им се сляха, сякаш се прегръщаха, а после, когато това наистина се случи, всичко стана съвсем естествено. Несъмнено беше начало на любовна връзка. През онази нощ тя го изпрати обратно при жена му, но знаеше, че следващия път няма да има сили и ще го задържи до сутринта.

Споменът за насладата на мига изпрати тръпки по кожата й. Неволно обгърна тялото си с ръце, сякаш зъзнеше. Всъщност враждебното изражение на Мися бе събудило студа в тялото й. Мися посочи документа.

— Може би това съвсем не е формула за вълшебен парфюм — предположи с остър тон тя — а любовен еликсир. Чувала съм, че Мария Медичи се нуждаела от афродизиак почти колкото от ароматна водичка. Била невероятно неморална, преспала с почти всички мъже в двора, все едно женени или не.

Обвинението прозвуча съвсем красноречиво.

— Въпреки това ще купя документа.

— Или може би точно заради това.

Мися се усмихна на приятелката си с привидна невинност.