Мишел Марли
Мадмоазел Коко и ароматът на любовта (15)

Девета глава

Изненадващо, но обаждането на Коти се забави. Звънна й по телефона едва след няколко седмици:

— Няма резултати, мадмоазел Шанел. — Сериозният му глас отекна през слушалката право в главата й. — Опитахме всичко. Успяхме да различим няколко аромата на цветя, липсва ни обаче една много важна съставка и не сме в състояние да я определим. По мое мнение са били включени синтетични молекули, но лабораторията не може да направи точен анализ на синтеза, разполагайки само с една кърпичка.

— Какво означава „синтетични молекули“? — поинтересува се Габриел.

— Малко е сложно. Става дума за изкуствени вещества, добити по химичен път. — Коти въздъхна и тя живо си представи как той клати глава от другата страна на линията. — Може да се лъжа, а може и да съм прав. Доста е необичайно да се произведе парфюм от синтетичен материал, всъщност е твърде скъпо. Впрочем, не е изключено за царското семейство нищо да не е било с твърде висока цена. От друга страна, аз смятам, че по времето, когато е бил произведен парфюмът, все още не е било възможно молекулите да се разделят. Във всеки случай само с кърпичката няма да стигнем далеч. Направихме някои проби, но все още сме много далеч от създаването на подобна композиция.

Габриел не допусна Коти да долови колко зле й подейства обаждането му. Искаше й се да изкрещи разочарованието си, но вместо това отговори кротко:

— Благодаря ви много за положените усилия. Утре шофьорът ми ще дойде да вземе кърпичката.

— Можете и занапред да използвате лабораторията ми — обеща й парфюмеристът, преди да приключат разговора.

„Е, поне Дягилев ще се зарадва, че ще си получи обратно скъпоценното притежание“, помисли си мрачно Габриел. Вече многократно я беше питал какво става с кърпичката му. Винаги дискретно, без да настоява, но тя се чувстваше виновна, задето използва талисмана му точно по време на подготовката за премиера. Дягилев редовно й изпращаше покани чрез Борис Кохно^[1], молеше я да посети репетициите на балета. Младият секретар идваше в ателието й, носеше покани и лични писма от работодателя си, но Габриел всеки път отказваше.

Коленичила на пода, с карфици между зъбите, с игленик на китката, тя диплеше ивици плат върху манекена и се преструваше на изцяло заета с работата си. Същевременно слушаше внимателно как след предаването на поредната покана Кохно се осведомява уж между другото за кърпичката на Дягилев. Забоде карфиците и го успокои, но потиснатостта й растеше. При всяко посещение на младия мъж се чувстваше малко по-лоша от предишния път. От Дмитрий знаеше колко суеверни са руснаците. Затова избягваше Дягилев, търсеше си претексти, връщаше секретаря му в хотел „Крийон“ с любезни откази. Първата й меценатска изява не протичаше задоволително. Производството на „Eau de Chanel“ също не вървеше добре.

А сега и сувенирът се бе оказал без стойност за нея. След приключването на разговора с Коти погледът й автоматично се насочи към ниската масичка под окачения на стената телефон. Върху подвързания с черна кожа бележник, отворен на страницата с уговорените срещи за следващата седмица, лежаха разпръснати няколко изписани листчета, а между страниците за следващите седмици се подаваше крайчето на лист хартия за писма с герба на хотел „Крийон“.

Габриел размести бележките с пръст и скоро намери каквото търсеше. Първоначално бе отказала, но така или иначе си беше записала мястото, датата и часа на вечерята, която Дягилев даваше за приятелите си по повод напредъка на репетициите на „Пролетно тайнство“. Сама не знаеше защо си записа адреса, макар да не възнамеряваше да отиде. След лошите новини от Коти обаче тази вечеря беше чудесен случай да върне кърпичката на собственика й.

Решително се запъти към писалището си, седна и извади от чекмеджето хартия за писма. Написа кратко съобщение до Дягилев: размислила е и с удоволствие приема поканата му. Не спомена кърпичката. По-добре да го изненада.

* * *

В бар „Ла Гая“ Дягилев бе събрал около себе си приятели творци и избрани сътрудници. Заведението се намираше буквално на следващия ъгъл, съвсем близо до ателието й, но Габриел пристигна със закъснение. Гостите стояха на малки групи под огромен полилей, пиеха аперитива си и разговаряха оживено. Огледалните стени многократно отразяваха фигурите им.

Първо забеляза Хосе Серт, задълбочен в разговор с Пабло Пикасо. Той погледна за миг към нея, махна й и пак посвети вниманието си на своя събеседник. Пикасо също й кимна кратко и продължи обсъждането. Когато говореше, той използваше не само устата си, а жестикулираше буйно с ръце и с пурата си. Габриел бе омагьосана от излъчването на този мъж. Той притежаваше дух, макар да не беше красив и често да се държеше неучтиво. Познаваше сънародника на Хосе чрез приятелите си. Свързваше ги доста повече от бегло познанство: преди да се омъжи за Пабло Пикасо, Олга Степановна Хохлова, танцьорка и компаньонка на Дягилев, се обличаше с тоалети на Габриел, и то не само по светски събития. Тя беше живата й манекенка. Преди около три години Пабло беше нарисувал току-що омъжената мадам Пикасо по бански костюм, произведен от Коко Шанел. Картината бе назована „Къпещата се“. Доказателство за любов, нарисувано с маслени бои. Тази вечер Олга Пикасо разговаряше с Мися до прозореца и отпиваше по мъничко от чашата си. Габриел знаеше, че някогашната примабалерина е бременна, но широката рокля умело скриваше закръгления корем. И Олга, и Мися бяха заобиколени от почитатели.

Габриел си взе чаша от таблата, която разнасяше един келнер, и си избра наблюдателен пост между вратата и пианото. Бар „Ла Гая“ беше известен с музиката си, тук често свиреше композиторът Дариус Мийо заедно с приятелите си от „Групата на шестимата“. Днес обаче не звучаха акорди, а се разнасяше весела глъчка. Дягилев бе поканил двайсетина гости, главно мъже, всички бяха облечени изненадващо официално. Имаше доста танцьори — веднага се познаваха по гъвкавите движения. Докато отпиваше шампанско, Габриел долови как атмосферата се зарежда с напрежение — сякаш зад елегантната фасада дебнеха драми и очакваха да ги извикат на сцената.

Самият Дягилев й попречи да остане в ролята на наблюдателка: веднага щом я забеляза, той се запъти към нея с разперени ръце.

— Мадмоазел Шанел! Много се радвам да ви видя!

Никой в бара не бе успял да се отърве от това шумно посрещане, увенчано с няколко целувки — Дягилев умело ги разположи във въздуха вляво и вдясно от бузите на Габриел.

— Много се радвам да съм тук — отвърна любезно тя и му връчи кърпичката. — Дойдох най-вече за да ви я върна.

С театрален жест Дягилев притисна кърпичката към устата и носа си, очевидно твърде развълнуван, за да намери думи за благодарност.

Сцената накара Габриел да се почувства малко неловко, още повече че разговорите наоколо замряха. Само Пикасо продължи да говори оживено на испански.

— Обещах да ви върна собствеността непокътната.

— Коко!

Мися се освободи от познатите си, отиде бързо при Габриел и я прегърна.

— Какво правиш тук? — пошепна в ухото й тя. — Нямах представа, че се познаваш с маестрото.

Мися говореше съвсем тихо, но обидата си пролича съвсем ясно.

— Нали във Венеция ме представи — припомни й Габриел и се усмихна изкуствено.

— Да, но… — подхвана Мися. В следващия миг млъкна и погледът й се насочи от Габриел към Дягилев.

Той извади от вътрешния джоб на жакета си носна кърпичка, хвърли я небрежно на пода и я замени с подаръка на починалата велика княгиня.

— Мися, вашата прекрасна приятелка трябва непременно да се запознае със Стравински — протръби той.

Още преди да се доизкаже, закрачи към групата до прозореца. Десетина погледа проследиха Дягилев и двете жени след него.

— Какво правиш тук? — повтори въпроса си Мися.

Шепнеше, но съвсем ясно си пролича с каква упоритост защитава мястото си в това общество. Очевидно се сърдеше. За първи път Габриел си помисли, че е възможно приятелката й да ревнува. Мися Серт си бе завоювала славата на покровителка на „Руския балет“ и държеше да запази тази позиция. Сигурно е имала много предположения относно дарението, довело до новото представление, но, естествено, не е и помислила за приятелката си Шанел.

— Мосю Дягилев беше така добър да ми изпрати покана и аз приех — обясни Габриел.

— Защо не ми каза? — ядоса се още повече Мися.

— Забравих — промърмори Габриел.

— Но ние… нали си споделяме всичко!

Габриел престана да слуша приятелката си, прикована от погледа на две умни мъжки очи зад очила със златни рамки. Мъжът изглеждаше ударен от мълния. Стоеше до Олга Пикасо. Среден на ръст, по-скоро слаб, навярно около четирийсетгодишен, косата зад високото чело започваше да оредява, над пълните, сериозни устни висеше мустак. Костюмът му, някога с превъзходно качество, вече изглеждаше износен. Кожата му сивееше. Оставяше типичното впечатление за човек в лошо финансово и семейно състояние, свикнал обаче на друг живот.

— Това е композиторът Игор Стравински — представи го Дягилев. — Мадмоазел Коко Шанел, известната модистка.

Пронизващият поглед се потопи в очите й.

— Добър вечер.

Мъжът се наведе над ръката й, сякаш се намираха на бал в загиващата му родина.

Игор Стравински притежаваше излъчване, колкото потискащо, толкова и впечатляващо. И нещо самовъзвеличаващо, поне така се стори на Габриел, макар да не подхождаше на скромния му костюм. Тя не бе в състояние да се изтръгне от обаянието му. Чувстваше се разкъсвана между антипатия и любопитство. Даже когато я запознаха с хореографа Леонид Масин и с критика и сценограф Александър Беноа, вниманието й остана приковано върху Стравински. Веднага забрави имената на танцьорите, обкръжили Мися и Олга Пикасо.

— Искам на вечерята да седите до мен, мадмоазел Шанел — заяви Стравински.

— Не е ли редно домакинът да определи реда на масата?

— Не, защо? — Той обърна глава и стъклата на очилата му блеснаха под светлината на лампите като остриета на саби под слънцето. — Гостите са дошли тук да прекарат една много специална вечер. Нима сме поканени, за да направим услуга на домакина?

Не се наложи Габриел да отговори. Дискусията между Пикасо и Серт се разгорещи и премина в караница. Възбуденият глас на художника внезапно заглуши шума от другите разговори:

— Според Макс Жакоб добрият стил означава отсъствие на клишета и аз споделям това мнение безусловно.

Габриел веднага си помисли, че и тя споделя същото мнение. Хосе Серт обаче харесваше изобилието в изкуството, а то често бе обременено с клишета.

— Испанска страст — изкоментира развеселено Стравински. — Противоположността на руската меланхолия и тъга. Това, разбира се, не означава, че ние не можем да бъдем страстни.

Габриел се усмихна тихо на себе си. За момент забрави Стравински и се замисли за един друг мъж. О, да, Дмитрий Романов с неговата сдържаност й приличаше на кладенец, в чиито дълбочини е скрит пламтящ темперамент. При Стравински това беше още по-очевидно. Е, той беше човек на изкуството, а до бягството си Дмитрий е познавал единствено строгия дворцов церемониал и живота на военните. В крайна сметка обаче тя предпочиташе славянския манталитет пред южняшката откритост. На пръв поглед и Бой се държеше на изискано разстояние, но беше мъж, под чиято неподвижна британска фасада пламтеше буен огън. При мисълта за любимия сърцето й спря да бие. Тя се овладя бързо и ритъмът отново стана равномерен.

— Ще седиш до Стравински? — изненада се Мися, когато дойде време да седнат на масата. Погледна към картичките с имена, поставени пред всеки прибор — въпреки непринудената атмосфера на вечерта. Вдигна тънките си вежди, наклони глава към Габриел и пошепна: — Внимавай да не се заразиш. Разправят, че жена му има хронично белодробно заболяване. Туберкулоза, доколкото разбрах. При бедняшките условия, в които живеят, не е чудно, но ми е мъчно за децата. Четири деца, представяш ли си, и то малки! Туберкулозата е заразна.

Габриел дари приятелката си с подкупваща усмивка, но не отрони дума. Мися ревнува, затова приказва така, знаеше тя. Мадам Серт зае мястото до домакина, следователно нямаше основания да се оплаква. Навярно щеше да се възмути, независимо кой е съсед по маса на Габриел, дори да беше последният балетист. Присъствието на приятелката й я изнервяше, защото не тя я бе поканила. Такава си беше Мися и Габриел не придаваше особено значение на случващото се. Такова беше и приятелството им. Нагоре, надолу, върхове и пропасти, едно след друго. Никога обаче сериозна вражда, която да доведе до скъсване. И така щеше да си остане, Габриел беше сигурна в това.

Докато келнерите поднасяха предястията, Игор Стравински говореше. Говореше учудващо много, но думите му бяха вълнуващи и поучителни. Габриел научи важни факти за историята на музиката изобщо и за така наречената „Нова музика“ с всичките й стилове и възможности. Гледаше го в устата, както някога гледаше Бой или както слушаше Хосе Серт да й обяснява изобразителното изкуство.

Стравински говореше с ясен, висок глас и през цялото време я гледаше в очите, за да е сигурен в неподеленото й внимание. По едно време се наложи да прекъсне за минутка, защото млад келнер поднесе рибата доста непохватно и замалко да окапе сакото на почетния гост със сос. Тогава Габриел се осмели да попита за семейството му.

— Жена ми Екатерина е болна и през повечето време е на легло — отговори мрачно той, но веднага добави с неприкритото въодушевление на горд баща: — Децата ми обаче се чувстват отлично. Прекрасни са. Две момичета и две момчета, момче след момиче, на тринайсет, дванайсет, десет и шест години.

— Жалко е, че съпругата ви не може да ви придружи на вечер като тази.

Погледът му се плъзна по скромната, елегантна рокля на Габриел. Кремавата коприна с черни апликации обгръщаше крехкото й тяло и хармонираше с тъмния тен и черната коса.

— Не е достатъчно силна, а и няма подходящ тоалет за такъв повод. Освен това някой трябва да си грижи за децата.

Смутен, Стравински отмести поглед и се съсредоточи върху храната.

Габриел случайно забеляза как Мися ги наблюдава. Понеже седеше в другия край на масата и гостите разговаряха оживено, приятелката й нямаше възможност да се включва във всички разговори и със сигурност не чуваше какво говори Стравински. Явно обаче се интересуваше специално от техния разговор. Габриел едва забележимо поклати глава и демонстративно посвети вниманието си на композитора, дори си позволи интимен жест — положи ръка върху неговата.

— Колко е тъжно за жена ви, че не се чувства добре. Намерихте ли приятен дом за семейството си в Париж? — попита тя, макар да знаеше нерадостната истина.

Стравински се поколеба — и това беше достатъчен отговор. Ала после обясни с впечатляваща откровеност:

— За съжаление не мога да си позволя да подслоня съпругата и децата си в подходящ дом. Принудени сме да приемем, каквото ни дават, такива са обстоятелствата. Гюстав Лион, изпълнителният директор на фабриката за пиана „Плейел“, беше така любезен да ни подпомогне. Въпреки това положението ни не е радващо. Жалко, но няма как да го променя.

— Как работите при тези условия?

Стравински вдигна рамене.

— Получава се някак. Но моля ви, не се притеснявайте за мен.

— Аз съм голяма почитателка на вашата музика. Тя е драматична. И властна. Лишена е от лекотата, към която всички се стремим след ужасната война, но „Пролетно тайнство“ се запечата в сърцето ми. Никога няма да го забравя. Затова се радвам, че балетът е възстановен.

Откакто ръката й беше върху неговата, той не се хранеше. Пръстите му помилваха нейните.

— Вие сте прекрасна, мадмоазел Шанел.

Развеселена, Габриел издърпа ръката си. Той, естествено, не разбираше, че тя флиртува с него само за да ядоса най-добрата си приятелка. Играта между нея и Мися нямаше нищо общо с Игор Стравински. Той беше нейната топка за игра. Усещаше възмутения поглед на Мися, макар да не го виждаше. Защо приятелката й не одобрява дори малък флирт с този очарователен човек на изкуството? Разговорът им беше напълно безобиден. А и Стравински бе женен. Мися притежаваше много повече от нея — мъж, който я обичаше и се беше оженил за нея. Беше толкова несправедливо.

Габриел не съумя да предотврати срещата на погледите им. В очите на Мися се четеше недоумение. Май приятелката й повече се учудваше, отколкото се ядосваше на новите им отношения.

Габриел въздъхна и отново посвети вниманието си на Стравински. Наложи се да си заповяда да отнеме от тона си остротата, насочена в действителност не срещу композитора, а срещу Мися.

— Знаете ли? Каня вас и семейството ви в моята къща край Париж. Ще живеете и ще работите там. Преместването положително ще се отрази добре и на съпругата, и на децата ви.

— Твърде великодушно предложение. Сигурна ли сте? — попита учудено той. Навярно си мислеше, че не я е разбрал правилно.

— Сигурна съм, разбира се.

Габриел се засмя — изкуствено и безрадостно, защото положението изобщо не я задоволяваше. Заради Мися, а и заради Бой, който бе купил къщата, за да я напълни с живот, а не с тъгата на една самотна жена.

— Притежавам вила в Гарш. Има достатъчно място за голямо семейство.

Мися щеше да изпадне в ярост, като разбере, че Габриел е новата меценатка на Игор Стравински. Е, нищо, тя ще й опише как се е трогнала от тъжната семейна история и си е спомнила своята майка. Споменаването на децата и светлината в очите на Стравински, когато говореше за тях, наистина я развълнуваха. Сърце не й даваше да остави малките момичета и момчета на съдбата им. Нито пък болната жена. Ако не направи нищо за семейството, ако децата продължат да живеят в бедност и изгубят майка си, най-вероятно ще свършат в дом за сираци. Тогава тя ще се чувства виновна и никога няма да си го прости.

— Говоря сериозно — кимна тя. Бе взела решение.

— Мадмоазел Шанел! — възкликна Стравински. Очевидно му липсваха думи.

— Това е моят начин да ви благодаря за прекрасната музика — отвърна тя. — И за приятната ви компания тази вечер. Е, хареса ли ви рибата, мосю Стравински? — попита Габриел с най-очарователната си усмивка.

Прекрасно и много удовлетворяващо беше да се види в ролята на меценатка, да подкрепи изкуството, музиката на Стравински — и да спаси семейството му.

По тялото на Габриел се разля топлината на безкрайно, отдавна забравено щастие.