Мишел Марли
Мадмоазел Коко и ароматът на любовта (11)

Пета глава

Чашите се докоснаха с тих звън.

— Sante — пожела Дмитрий и погледна Габриел дълбоко в очите.

За момент времето сякаш спря, музикантите на терасата замлъкнаха, многобройните гости в бара на хотел „Екселсиор“ се превърнаха във вцепенени кукли. Дори въздухът не помръдваше, палмовите клонки не се движеха под мекия бриз, щурците спряха да пеят, вълните се разбиваха безшумно в хотелския кей. Остана само мекият глас на Дмитрий. Погледът му проникна в душата й.

— Cheers — отвърна на английски Габриел.

„Направих го случайно, не нарочно“ — установи учудено тя. Знаеше думата от Бой.

Магията се разпръсна, обичайните шумове се възстановиха. Оркестърът изпълняваше песента „Шепот“, много популярна това лято, певецът повтаряше рефрена, по танцовата площадка се плъзгаха двойки, келнери бързаха от маса към маса. Барът и ресторантът се намираха под открито небе, оградени със стени в ориенталски стил, с градина, отрупана с разкошни зелени растения, отворена към плажа. На небето светеха милиони звезди. Щурците в храстите продължиха да се ухажват с песни.

— Как се казва „наздраве“ на руски? — попита Габриел и след малка глътка остави чашата на масата.

— В двора всички говорехме френски и винаги вдигахме наздравица на вашия език.

Дмитрий спокойно въртеше чашата между пръстите си. Помълча малко, потънал в спомени, после се усмихна.

— Френският си имаше предимства. „Санте“ е доста по-кратка дума и по-бързо стигахме до удоволствието. Руските наздравици са много дълги, с тях възхваляваме радостта от живота, конкретни лица и, естествено, самия живот, здравето и какво ли още не. Това изисква време. У нас казват, че пиене без наздравица е недостойно пиянство.

— Харесвам такива истории — отговори на усмивката му Габриел.

— Всъщност са тъжни, в тях става въпрос за миналото, не за бъдещето.

— Какъв тост бихте вдигнали сега на руски? — Габриел вдигна чаша в очакване.

— Для любовь!

— Какво означава това!

Очите му го издадоха, преди да обясни:

— Пия за любовта!

Габриел се поколеба. Внезапно музиката отекна гръмко в ушите й, всички шумове се засилиха, чуваха се съвсем ясно, даже погледът на Дмитрий стана друг. Сякаш гледаше през лупа. Сякаш искаше да поеме момента в себе си в цялата му яснота. Разумът й знаеше, че е време да реши — и сърцето капитулира пред тялото. Този път не се чукна с Дмитрий, а остави очите си да говорят. Погледът й се сля с неговия и тя отпи бавно от шампанското.

След малко се озова в прегръдките му. Носеха се по паркета под звуците на джазирана версия на неаполитанската песен „О соле мио“. Дмитрий се оказа прекрасен танцьор, и страстен, и елегантен. Водеше я със скрита сила, която събуди в тялото й желание и пламенни обещания. Тя усещаше под пръстите си играта на мускулите по раменете му, вдъхваше аромата му, топлината му се пренесе върху нея. Позволи му да я притисне по-силно и телата им да се докоснат. Бедрата им се движеха в хармония, сякаш бяха едно. Завъртяха се по-бавно, намериха свой ритъм и изгубиха връзка с нежната мелодия. Танцът се превърна в обещание.

Върнаха се на масата, хванати за ръка. Погледът на Габриел се насочи случайно към входа — проход, оставен в дебелия мавърски зид. Все още се чувстваше замаяна, цялата тръпнеше под напора на желанието и музиката. Наложи се да погледне повторно, преди да познае Сергей Дягилев. Придружен от няколко господа, сред тях и секретарят му Борис Кохно, той тъкмо бе влязъл и крачеше към масата си, воден от оберкелнера. Движенията съвсем ясно издаваха кой върви с гъвкавостта на балетист и кои са магнатите, които вероятно щяха да платят сметката. Навярно Дягилев бе поканил важни господа с надеждата да получи щедра сума за своя балет. Никой от компанията не погледна към тях.

Дмитрий улови погледа й.

— Познавате ли Сергей Павлович Дягилев? Искате ли да го поздравите?

— Да. Не. Искам да кажа, не е нужно.

Съзнаваше, че не е прилично, но не бе в състояние да откъсне поглед от импресариото. В един момент Дягилев си извади кърпичката, повя си, за да се разхлади, и Габриел неволно разкри тайната си:

— Много ми се иска да разбера какъв парфюм е използвала неговата велика княгиня.

— Коя велика княгиня?

Габриел, тъкмо заела мястото си, вдигна поглед към Дмитрий. Учуди се на собствената си глупост. Защо веднага не се сети да попита новия си обожател какъв е бил парфюмът на починалата Мария Павловна? Великата княгиня му е била леля — дано само да е разбрала правилно обясненията на Мися за родословното дърво на Романови. Всеки член на висшата руска аристокрация май беше велик княз или велика княгиня, човек лесно се объркваше. Освен това й се струваше невероятно племенникът да знае какъв парфюм е използвала леля му. Въпреки това си струваше да опита.

— Великата княгиня Мария Павловна, родена принцеса Мекленбург — обясни тя и изпрати благодарствена молитва към небето: Мися познаваше генеалогията на фамилията Романови.

Без да се колебае, Дмитрий отговори:

— Навярно става дума за „Le Bouquet de Catherine“. Сестра ми също го използва.

Очите й се разшириха.

— О!

Обзета от изненада, тя не бе в състояние да каже нищо повече.

Той изчака келнерът да напълни отново чашите с шампанско и попита:

— Защо се интересувате от парфюма?

Физическият копнеж, изпитан в прегръдките му, бързо отстъпи място на деловитостта и ловната треска. Тъгуващата любовница се превърна в целеустремена бизнес дама. Дори когато Дмитрий запали цигара и безмълвно й я подаде, еротичната магия не се върна. Габриел смукна от цигарата и обясни:

— При скорошна среща с мосю Дягилев останах с впечатлението, че съм усетила много специален аромат. Носната кърпичка, подарена му от великата княгиня, ухаеше на абсолютно непознат парфюм. Нямаше нищо общо със стереотипния аромат на рози, използван обикновено да прикрие телесната миризма. Прекрасно съчетание, твърде необичайно. Малко наподобява „Chypre“ на Коти, но е много, много по-добър. За съжаление не ми се удаде случай да попитам мосю Дягилев какъв е този парфюм.

Дмитрий си запали цигара. Заговори, изпускайки малки струи дим:

— Положително става дума за „Le Bouquet de Catherine“. Произведен е в чест на императрица Екатерина Велика, но понеже тя е от немски произход, в началото на войната го преименуваха на придворния доставчик и стана „Rallet №1“. Само на най-високопоставените дами в Петроград и Москва бе позволено да го използват.

— Поздравявам дамите за вкуса им.

— В никой друг европейски двор ароматите не бяха толкова важна тема, колкото в Петроград. Всички ние бяхме вманиачени по парфюмите.

Той отново се потопи в спомените си, загледа се замислен и сериозен към дансинга, после погледна Габриел в очите и усмивка озари лицето му.

— Не отговорихте на въпроса ми. Защо се интересувате от този парфюм? Самата вие не употребявате парфюм, нали?

— Прав сте. Обикновено се задоволявам със сапун.

— Защото сте чакали уникален аромат? — Дмитрий тъжно поклати глава. — С радост бих ви подарил цял флакон „Le Bouquet de Catherine“, но се боя, че такива вече няма. Този парфюм е като старата Русия — запазил се е като бегъл полъх в спомените ни, но е изгубен завинаги.

— Химичната формула би била достатъчна — призна неволно Габриел.

Дмитрий вдигна учудено вежди, но си замълча. Очевидно очакваше още обяснения.

Габриел се ядоса на необмислените си думи. Правилно ли беше да се довери на този човек, да го посвети в плановете си? Тук не ставаше дума за нещо лично, а за бизнес. Сърцето й ускори ритъма си от вълнение. В опит да отклони вниманието тя обеща:

— При следващата ни среща ще ви разкажа какви са намеренията ми. За една вечер е твърде много.

Той стисна нежно ръката й, която тъкмо гасеше цигарата в пепелника.

— Правите ме щастлив, мадмоазел Шанел.

Тя си пожела магията отпреди малко да оживее. Ала в момента сърцето й биеше ускорено не заради този забележителен мъж, а за един аромат. Е, поне вече знаеше името му. Усмихна се дружелюбно на Дмитрий.

— Ще отидем ли да поиграем?

Погледът й изключваше всяко двусмислие. Вътрешно се питаше какво ще стане, ако той нарочно я разбере погрешно. Ала Дмитрий Павлович Романов не беше от мъжете, които си разрешават подобни волности.

* * *

Габриел загуби. После спечели. Изгуби много. Въпреки че накрая проигра двойно по-голяма сума, отколкото бе заложила на рулетка, тя се отнасяше към парите с много по-голямо внимание в сравнение с Дмитрий. Великият княз пилееше жетоните си с лекота, сякаш дворът в Санкт Петербург продължаваше да съществува. Удоволствието да се взира в малкото топче на рулетката редом с Дмитрий, да се надява, да ликува, когато топчето спира в „нейното“ поле, или за секунди да страда от безмерно разочарование, когато не спечели, си струваше всяка лирета. Прекрасно беше да се смее с него, да пилее и да проявява щедрост. Чувстваше се опиянена. Забавляваше се и забрави тъгата си.

Най-сетне настоя да си тръгнат и той я придружи до хотела й. Вечерта отдавна вече не беше просто бегъл епизод. Осъзнавайки дълбоката си свързаност, двамата се държаха за ръка. Никой не бе посегнал съзнателно към ръката на другия. Пръстите им сами се намериха и се преплетоха. Вървяха в крак и Габриел отново забеляза колко лесно телата им се движат в еднакъв такт.

— Бих желал да взривя казиното в Монте Карло с вас — заяви той.

Говореше тихо, ала гласът му отекна в нощната тишина. В този час по Лунгомаре почти не се движеха хора, поне не пеша. Тихият плясък на морето и бръмченето на автомобил бяха единствените шумове в нощта.

„Сън — помисли си Габриел — това е сън.“ По някое време щеше да се събуди и да се върне към предишния си живот.

— Монте Карло винаги е добра идея — отвърна неясно тя.

— Хайде тогава да тръгнем веднага.

— Утре заминавам за Рим със семейство Серт. Само за кратко. След няколко дни ще сме отново тук. Тогава вероятно ще имаме удобен случай да посетим Монте Карло.

Стигнаха до входа на хотел „Бейнс“. Застанаха мълчаливо един срещу друг. Изпълнени с очакване. Габриел предполагаше, че той обмисля въпрос, чийто отговор ще му осигури достъп до стаята й. Всъщност не бяха нужни много думи. След вечер като тази беше нормално да прекарат нощта заедно. И двамата бяха възрастни хора, знаеха с какво се захващат. Не отнемаха нищо от никого и щяха да си дадат много един на друг.

Той я привлече към себе си и нежно я целуна по двете бузи. Приятелски жест, изпълнен с доверие, не страстната нежност на любовник. Затова пък силно вълнуващ. Изпълнен с уважение жест на мъж, който може да чака.

— За съжаление ще ни остане съвсем малко време за Монте Карло. Получих покана да отида в Дания и нямам право да откажа на британския посланик в Копенхаген. Той ми е повече от приятел. Спаси ми живота, когато бягах от червените. Вече няма да съм във Венеция, когато се върнете… — Направи пауза, сякаш в момента бе решил друго, после обаче заяви твърдо: — Ще се видим отново, обещавам ви.

Не изчака да чуе отговора й. Обърна се и се отдалечи с леки крачки. Можеше да стане цар на Русия и очевидно очакваше жените да вярват безпрекословно в обещанията му.

Габриел му повярва.

Усмихна се и го проследи с поглед. „Майстор е на любовната игра — мина й през ума. — Истински кавалер — учтиво и сдържано изчаква, а не настоява нахално и бездуховно да получи онова, което мнозина мъже възприемат за свое право.“ Дмитрий знаеше съвсем точно, че така по-лесно ще стигне до целта. Тя го разбра по блясъка в очите му. Този блясък я привлече и събуди радостно очакване. Желаеше го и силно се изкушаваше да го повика да се върне. Навярно Дмитрий наистина очакваше тя да направи първата стъпка. Но тя се обърна и влезе в хотела. Чувстваше се окрилена.

Габриел също разбираше от играта на игрите.