Стив Бери
Офицер и пешка (5)

4

Паркирах в близост до кейовете. Часът беше малко преди седем сутринта. Разстоянието по шосе 95 от Джаксънвил до Кий Уест беше дълго, но трябваше да стисна зъби и да го измина след срещата ми със Стефани Нел. Първата ми спирка, след като се сбогувахме, беше у дома, където събрах една чанта багаж и казах на Пам, че отивам в командировка със специална мисия. И че не съм сигурен точно колко ще отсъствам, но ще й се обадя, когато разбера. Тя, меко казано, не беше във възторг, което се добави към набъбващия списък на семейните ни неволи. Разправих й за Боб Уилър и как бях прострелял Сю, с което предизвиках единствено дежурното „Казах ли ти аз?“. Приех порицанието й, понеже не исках да влизам в спорове, и й признах, че е права във всяко отношение.

Случващото се между нас никак не ми харесваше.

Кариерата във флота не спомага за добри семейни отношения. Животът на военнослужещия — винаги в движение, винаги на крак — е постоянен източник на напрежение. Броят на разводите е главоломен, и то не само сред младшите чинове. Несгодите не подминават и висшето офицерство. Колкото по-близо си до пенсия, толкова по-висок е рискът от разпад на семейството. Моето мимолетно подхлъзване само бе втрило сол в тази рана. Един приятел ми беше казал: „Напуснеш ли веднъж брачното легло, няма връщане назад“. Може би беше прав, защото връщането е съпроводено с купища тежък багаж. Истината не е еднопосочна улица, а за да танцуваш танго, са нужни двама. Двамата с Пам бавно, но неизбежно осмисляхме ставащото. Щяха да минат години, преди да разберем всичко и да сложим край на брака си — първо като непримирими врагове, а впоследствие като добри приятели. Но по онова време аз искрено се надявах, че между нас не всичко е свършило.

Стефани ми беше казала да се наспя хубаво и в седем да бъда в марината на Кий Уест. Аз се възползвах от съвета й в един мотел наблизо — същия, в който предишната година с Пам бяхме прекарали един дълъг уикенд, три блажени дни. Почивахме си, забавлявахме се, разговаряхме… Имаше и малко секс.

Хубави времена бяха…

Спокоен, артистично небрежен, колоритен, бохемски — наречете го, както щете — Кий Уест определено клонеше наляво от центъра. Основан от пирати във Флорида по времето, когато Маями е бил необитаемо тресавище, градът се намираше в края на верига от ниски островчета. Тропическият му климат беше целогодишно топъл; целогодишно продължаваше и часът на намаленията в баровете. Хората идваха тук да ловят риба, да избягат от ежедневието, да гуляят и да се подмладят. Желанието да си различен беше издигнато в култ. По дяволите, през 80-те Кий Уест дори се бе отделил от Съюза, провъзгласявайки се за Рапанска република, но веднага след това бе обявил капитулация пред Съединените щати и бе поискал милиони долари чуждестранна помощ.

Подобна дързост заслужаваше възхищение.

Имах инструкции да наема конкретна яхта измежду многото, акостирали в историческото пристанище. Днес нямаше кой знае колко кандидати за разходка, което може би се дължеше на надвисналите сиви облаци, които караха небето да изглежда грозно и застрашително. Откъм морето подухваше лек ветрец; въздухът лепнеше от влага. Определено се задаваше буря. Денят не беше подходящ за риболов.

Открих яхтата — „Исла Мари“, дванайсетметрова, с широка кърма, два вградени в корпуса двигателя и покрит мостик — в края на кея. Задната палуба беше с навес, предлагащ сянка, а в предната част имаше просторна каюта, в която можеше и да се нощува.

На палубата се появи човек.

Нисък, набит, с широки рамене, дебел врат и шкембе. Почернялата му от слънцето кожа контрастираше с рядката посребрена коса.

Беше по къси панталони, тъмна тениска с надпис „Кий Уест“ и с бейзболна шапка. Около врата му на верижка висеше златен дублон. Познах го от пръв поглед, също като Стефани Нел.

И той беше от службите.

— Гледаш да се слееш със средата ли? — попитах го аз от кея.

— Аз съм пенсионер, какво ми пука?

— Ти ли си капитан Немо?

— Тази идиотска тайнственост никак не ми липсва.

Стефани ми бе казала да използвам кодовото му име.

— А ти си? — попита той.

— Котън Малоун.

Което само по себе си звучеше като кодово име.

— Откъде се сдоби с име като Котън?

— Дълга история.

Той ми се усмихна дружелюбно.

— Това е добре. Защото ни чака дълъг път. Качвай се на борда.

— Накъде пътуваме?

Той посочи с пръст към хоризонта.

— Сто километра в тази посока.

 

 

Бяхме застанали на закрития мостик; усещах равномерния ритъм на двигателите под краката си, докато „Исла Мари“ се бореше с насрещния вятър. Колкото по̀ на запад отивахме, толкова повече се усилваше дъждът. Носът на яхтата цепеше вълните, вдигайки във въздуха пяна и пръски, които вятърът обръщаше срещу нас.

— Днес няма желаещи да ловят риба — каза моят домакин.

— Не пропусна ли нещо?

Не ми се беше представил. На кея това бе разбираемо. Мълчанието е злато. Но ние вече се бяхме отдалечили много от Кий Уест.

— Джим Джансън, някога от ФБР.

— А сега от Министерството на правосъдието?

— Не, по дяволите. Помолиха ме да помогна на Стефани. Да й направя услуга. Чувам, че и с теб било така.

Яхтата се люлееше като метроном. Слава богу, не се поддавах на морска болест, иначе щях да си изям повторно закуската. Джансън също имаше вид на печен в морските дела.

— Тукашен ли си? — попитах го аз.

— Родом съм от тук, после трийсет години бях в Бюрото. Преди две излязох в пенсия и се прибрах у дома.

Знаех правилата. По принцип агентите на ФБР биваха пенсионирани при навършване на петдесет и седем години или двайсет години служба. По изключение срокът можеше да бъде и продължен, но това се случваше рядко.

— Значи си чистокръвен рапан, а? — попитах аз, използвайки популярното прозвище на местните.

— Абсолютно. Имаме и много сладководни разновидности, довлечени един господ знае откъде. Но истинските соленоводни екземпляри, местните, ставаме все по-голяма рядкост. Я хвани руля.

Поех управлението, докато Джансън донесе отнякъде карта, разгъна я и я сложи върху бордното табло. Дъждовните капки тракаха по стъклото като сачми, вълни обливаха корпуса.

— Време е да научиш някои неща — каза той. — Пътуваме към Драй Тортугас. Чувал ли си за тях?

— Това-онова. Били Боунс не ги ли споменаваше в „Островът на съкровищата“?

Той забоде късия си дебел показалец в картата.

— Това е група от седем микроскопични островчета, по-скоро пясъчни наноси, тук-там с дървета и храсти, разположени между множество коралови рифове. Това е краят на архипелага Флорида Кийс, последната точка от сушата на Съединените щати. Общо по-малко от половин квадратен километър суха, безлична, негостоприемна земя край основния плавателен път от Мексиканския залив за Атлантическия океан. Открити са лично от Понсе де Леон. Нарекъл ги е Тортугас заради костенурките.

— А откъде идва това „Драй“? Сухи?

— Добавено е по-късно, като предупреждение за мореплавателите, че там няма и капка вода за пиене. Но иначе островите са предлагали добра защита срещу бури и удобна спирка за зареждане с провизии и дребни ремонти на корабите.

— И защо сме тръгнали натам посред бурята?

— Стефани е пестелива на приказки, а?

— Все едно има катинар на устата.

— Не го приемай лично.

— Откога се познаваш с нея?

— Онзи ден се запознахме.

Това нищо не значеше, затова настоях:

— Разкажи ми за потъналата яхта.

— Ръждясало корито. Приличаше на „Орка“ от „Челюсти“, след като я беше хванала акулата. Изобщо не знам как се е добрала до тук от Куба.

Още щом чух вълшебната думичка, изгледах Джансън.

— Майтапиш ли се?

— Работата взе да става интересна, а?

Така си беше. Куба беше едва на сто и четирийсет километра, но доколкото знаех, плавателни съдове от там не се допускаха в американски води. Никакви изключения. Стефани не бе споменала нищо за тази подробност, беше ми казала само, че плавателният съд дошъл от Карибите.

— Преди два дни яхтата беше на котва срещу Гардън Кий на Драй Тортугас. Аз бях там и я наблюдавах. Вятърът виеше както днес, валеше пороен дъжд. Там приливните течения са много гадни, движат се срещу преобладаващите ветрове. Заливът отдавна се ползва като убежище, надеждна защита срещу врагове и природни стихии, стига да знаеш какво вършиш. Докато капитанът явно не знаеше. Яхтата се откъсна от котвата си, течението я отнесе на запад и се натъкна на риф. И изчезна. — Джансън щракна с пръсти. — Пуф! Ето така.

Аз стисках руля, който се дърпаше от ръцете ми.

— Не разбирам много от каране на яхти. Искаш ли да я поемеш?

— Стига бе, добре се справяш. А яхтата потъна ето тук.

Той отново заби пръст в картата, леко на запад от едно малко тясно островче.

— Точно срещу Логърхед Кий, при Форт Джеферсън. Тук. На няколко километра източно.

За форта знаех.

Построен в средата на XIX в., за да отбранява най-натоварените за времето си морски пътища, фортът в крайна сметка бил превърнат в затвор за дезертьори от Съюза по време на Гражданската война. Като такъв продължил да функционира и след войната. Най-известният му затворник бил доктор Самюъл Мъд, осъден по делото за убийството на Линкълн. Болести и урагани наложили изоставянето му, докато накрая бил трансформиран в база за зареждане с въглища на американски военни кораби. Самият „Мейн“ отпътувал от там за Хавана, за да остане в историята. Сега фортът е национален парк и най-голямата изцяло зидана сграда в Западното полукълбо. Виждал бях снимки. Огромен тухлен шестоъгълник с петнайсет метра високи и два и петдесет дебели стени, погълнали почти цялата земна маса на острова, който изглеждаше, сякаш плува върху тюркоазените води на океана. Батареите от гигантски топове, подредени на няколко нива в тухлени бойници, бяха разчетени да устоят на атаката на цяла флотилия. Фортът беше перфектна илюстрация на старата мъдрост, че крепости се строят не където е удобно, а където са нужни.

— Това там е краят на света — казах аз на Джансън.

— Е, не е петзвезден хотел. Но поне няма да има хора да ни се пречкат.

— Каза, че човекът, докарал яхтата, бил на Гардън Кий. А къде е сега?

— В ареста. За наш късмет, тук хора от Куба не се допускат.

За наш късмет, да.

— В тази буря ли ще се спускам долу?

— Нямаме избор. Собственикът на яхтата пътува насам, така че трябва да имаме железни доказателства, преди да е дошъл.

— Откъде идва?

— От Куба. Откъде другаде?

Разбира се. Защо ли задавах и аз тъпи въпроси?

Една вълна се удари в левия ни борд и яхтата се люшна настрани. Аз завъртях руля и я върнах в курса й. После улових погледа на Джансън. Очите му бяха дълбоко хлътнали и примигваха нервно; запитах се какво ли знаеше този човек, което аз още не знаех.

Нов порив на вятъра запрати залп от водни пръски върху предното стъкло на мостика.

— Това е безумие — казах аз.

— Не, това е хитра игра. В такава буря няма да има жива душа. Особено парковата охрана. Ще сме сами на света.

Над главите ни се виеха черни облаци, заредени с електричество. Океанът сякаш кипеше.

— Ако си бил там, когато яхтата е потънала, защо не си се гмурнал ти?

— Приличам ли ти на Лойд Бриджис? Това не е по моята част. Затова Стефани се разтърси и си намери младок.

— Не одобряваш ли?

— Не е моя работа. Аз съм само доброволец.

— Какво знаеш за нея? — опитах отново аз.

— Струва ми се, че заслужаваш да те светна.

И на мен така ми се струваше.

— Беше в Държавния департамент, от там се прехвърли в Правосъдието. Спомням си, че по мое време сътрудничеше тясно с ФБР. Чувам, че още било така. Юристка, но през целия си живот е била на държавна служба.

Долових в думите му негласна възхвала. Прокурор. От добрите. В правилния отбор. Докато той говореше, аз реших отново да се пробвам:

— Тя ми разказа за Двойния орел от трийсет и трета. По всичко личи, че монетата е рядка.

— Може би последната от този вид.

И толкова ценна, че бяхме тръгнали да я търсим посред бурята. Но нищо от това не ми звучеше наред. Монета, която не би трябвало да съществува. Яхта, пристигнала от Куба и внезапно потънала. Собственикът бил на път, също от Куба. И Министерството на правосъдието допускаше всичко това да се случи. Заради някакво непромокаемо куфарче, което трябвало да се извади цяло. Без да се отваря.

Бях водил достатъчно дела пред военен трибунал, за да познавам съдебните заседатели и свидетелите, и макар да бях нает като младок, не бях глупак. Нещо намирисваше. Лошо.