Стив Бери
Офицер и пешка (46)

45

Седяхме в пикапа със свалени прозорци под сянката на един величествен дъб. Юнският ден беше топъл, подухваше лек ветрец. Животът в клокочещия метрополис Майканопи (брой жители: 450, според табелата пред входа на града) си течеше с обичайното лежерно темпо.

Наблюдавах Фостър, който се бореше с мислите си.

— Трябва да знаеш — каза той, — че тогава бях на двайсет и три. Едва завършил семинария. Мартин ме привлече за каузата още преди да ми бяха зачислили църква. Бях млад, нахакан и в известен смисъл ужасно арогантен. По онова време всеки от нас притежаваше в някаква степен тези качества. Това като че ли беше задължително условие за живота, който си бяхме избрали. Четири години кръстосвах страната с него. Толкова много протести. Толкова много маршове. Навсякъде бедност. Струваше ми се, че такава е била орисията на негъра: да бъде беден. За повечето нямаше никакъв шанс да постигнат каквото и да било в живота. Някои успяваха, но огромното мнозинство бяха смачкани и затънали в една система, която не поддаваше. Аз не бях от онези, които смятаха, че трябва да удавим в кръв страната с революция като единствен начин да променим нещата.

— Ти просто си искал да бъдеш богат — казах подигравателно аз, използвайки собствените му думи от записа.

— Бях голям прахосник. Залагах на коне, кучета, спортни състезания, какво ли не. При това не бях добър комарджия. Но се пробвах. Обичах хубави дрехи, лъскави коли, скъпа бира. С две думи, обичах да харча пари. Но кой хлапак на двайсет и няколко не обича?

— Какво очакваше да се случи след смъртта на Кинг?

— Не ми пукаше. Нищо от това нямаше значение за мен. Исках си милиона.

— Но получи монета.

Той кимна.

— Една последна обида от системата.

 

 

— Какво е това? — попита Фостър, оглеждайки подозрително златната монета, която Джансън бе поставил на масата.

— Двоен орел от трийсет и трета. Струва милиони.

— Колко точно?

— Поне четири-пет. Всъщност това е последната известна монета от този вид.

— Защо ми я даваш?

— Продай я. Ще се намери някъде купувач. Само гледай да не те хванат. Притежанието й е всъщност незаконно.

— Не я искам. Договорихме се за милион долара. В брой.

— А аз току-що ти платих много повече с тази монета.

— Сделката не беше такава.

— Виж, Фостър, няма начин да ти дадем един милион долара в брой. В момента, в който се опиташ да ги вложиш в банка, навсякъде ще светнат червени лампички.

— Нямам никакво намерение да ги влагам в банка.

Джансън махна пренебрежително с ръка.

— Не мога да рискувам с нещо, което може да се използва срещу нас. Трябва да скъсаме с теб веднъж завинаги. Ти си спази думата, ние си спазихме нашата. Притежаваме тази монета, за която никой не знае. Никой не може да я свърже с нас, освен по твоите думи. Но за да ни натопиш, ще трябва да се самоуличиш в заговор за убийство. Пък и никой няма да ти повярва. Слушай какво ти казвам, ние сме заличили всякакви връзки с теб. Никъде не съществува дори лист хартия с намек за твоето съществуване. Всичко е унищожено. Така че вземай проклетата монета. Продай я. И бъди благодарен.

— Ти си долен лъжец.

— А пък ти си човекът, който продаде Мартин Лутър Кинг. Кой от двама ни е по-лошият? Имаш късмет, че изобщо ти даваме тази монета.

Фостър я вдигна от масата.

— Милиони, викаш?

— Да. Казват, че била най-ценната монета в света.

 

 

— След като Джансън ми я даде — каза Фостър, — не го видях повече, никога не съм разговарял с него, чак до вчера.

— Ако Валдес не беше преснимал страниците от папката на Джансън, всичко щеше да се е загубило. Толкова по-жалко за тях, че се намери.

И аз отново измъкнах изпод седалката двата дебели жълти плика.

— Искат тези папки и монетата — каза Фостър — срещу Колийн и Нейт. Казаха ми, че ако не сключим сделка, Нейт и Колийн заминават за Куба с Валдес и няма да ги видя повече. Монетата още ли е у теб?

Аз се потупах по джоба.

— На сигурно място.

Освен това у мен беше и пушката на Си. Кой знае? Можеше и да влезе в работа.

— Трябва да направим каквото искат — каза Фостър. — Оливър обеща да ми даде оригинала на записа, който имаш.

— Затова ли ме предаде в Порт Маяка?

— Ние бяхме отведени до къщата на Оливър като част от играта. След като двамата си поговорехте и всичко се уредеше, щяхме да бъдем освободени и аз щях да имам оригиналния запис. Пито-платено. Изглеждаше ми разумен ход.

— Само че Валдес бил намислил друго.

— С което свари Джансън и Оливър неподготвени. Затова те ме изпращат да пробвам още веднъж. Искат тази история да приключи не по-малко от мен самия.

Аз исках друго. Бях разкрил заговор, който щеше да разтърси света.

— Джей Едгар Хувър е наредил смъртта на Мартин Лутър Кинг. Сигурно разбираш, че няма как да оставя нещата така.

— И какво ще спечели светът, ако разкриеш всичко сега?

— Джансън и Оливър ще влязат в затвора.

— Както и аз, като ще загубя и дъщеря си.

— Ти сам си задействал процесите, за да се стигне до тази неизбежна развръзка. Още навремето, като си сключил сделка с тях.

— Така и не продадох монетата.

— Защо?

— Не можах да намеря купувач.

— Ти не беше ли разорен? Затънал в дългове? Не искаше ли да си богат? Кажи ми истината. Защо не я продаде?

— Последната година от живота на Мартин беше наистина тежка за него. Беше загубил доверието на президента, след като се обяви публично против войната. Още преди това бе загубил и доверието на много млади чернокожи, които вече не смятаха, че ненасилието е пътят към промяната. Имаше семейни проблеми. Беше в депресия, уморен и отчаян. Дори здравето му беше разклатено. Беше с наднормено тегло, пушеше непрекъснато, пиеше твърде много. Лекарите му казваха, че развива сериозно сърдечно заболяване.

Той помълча, после продължи:

— На чернокожите им беше писнало да бъдат пребивани от расисти и хвърляни в затвора без причина. Беше им писнало от символи. Нещо повече: много бели намразиха Мартин заради позициите му за Виетнамската война. Те го бяха приели като застъпник за граждански права, но не и като антивоенен активист. През март шейсет и осма Мартин вече не беше същият човек, който пет години преди това беше застанал пред паметника на Линкълн и бе обявил: „Имам една мечта“.

Усещах мъката и разкаянието в гласа му.

— След смъртта му обаче всичко се промени. Беше изумително. Светът започна отново да се вслушва в него. Сякаш беше още жив, в апогея на своето влияние, посланието му отекваше гръмко и ясно. Беше отново актуален. Хувър не успя да го дискредитира. И как би могъл? Мартин бе покосен от куршума в разцвета на силите си. Славата му беше неуязвима. Беше мъченик. Едва години по-късно, когато историците почнеха да пресяват разсекретените архиви на ФБР, щяха да разкрият личностните му слабости. Но дотогава нищо от това нямаше да има значение. Мартин нямаше да е вече мъченик. Щеше да се е превърнал в светец. В спасител. Как бих могъл да търся изгода от това?

След като си помогнал да го убият, помислих си аз, но не казах нищо. Фостър беше прав за едно. В момента Колийн и Нейт бяха нашият приоритет.

— Откъде тръгна, за да дойдеш до Гейнсвил? — попитах го аз.

— От една търговска сграда в покрайнините на Сейнт Огъстин, близо до мола. Валдес ми каза, че и те щели да се махат от там малко след мен. Нямам представа къде са сега. Даде ми телефонен номер, на който да се обадя след разговора си с теб, за да уредим размяната.

— Така и не разбирам как ти е позволил да се измъкнеш.

— Искаше от мен да уредя сделката, но аз отказвах да го направя в присъствието на Колийн и Нейт. Исках лице в лице, точно както Джансън ме вербува навремето. Валдес знае, че за мен няма нищо по-важно от това да унищожа тези папки и записа. А той иска единствено монетата. Джансън и Оливър са друга работа. Странното е обаче, че всички сме обединени в обща цел.

— Те са те проследили до Гейнсвил.

— Допусках, че ще стане така. Онова, което ме накара да направя на автогарата, беше, за да се отърва от тях, така ли?

— Да, и свърши работа.

Никой не ни следваше в момента. Но мозъкът ми работеше на бързи обороти. Оценявах всички възможности, които не бяха много. Едно нещо знаех със сигурност. Нямаше как да кажа на Фостър, че за нищо на света не бих се разделил с тези папки. Монетата? Не ми пукаше за нея. Но папките и касетата отиваха право при Стефани Нел. Но за да си осигуря съдействието на Фостър, трябваше да го излъжа. Не че той би имал нещо против.

Човекът бе прекарал целия си живот в лъжа.

— Имам идея — казах аз. — Как да помогнем на Колийн и Нейт, като едновременно с това решим и твоя проблем.