Стив Бери
Офицер и пешка (25)

24

Станах от масата за пикник и отидох при мъжа с лодката, който заключваше пикапа си.

— За риба ли? — попитах го.

— Нощта изглежда добра.

Проливът между острова и следващото парче суша оттатък, Палм Бийч Шорс, беше стотина метра широк, а водата беше спокойна и неподвижна. Откъм изток приятно повяваше влажен ветрец, но не успяваше дори да набръчка повърхността й. Горе в небето две крякащи чайки се боричкаха в полет за уловена риба.

— Мислех си — продължих аз, — какво ли ще кажете, ако ви предложа двайсет долара за бензин, а вие ме прекарате до отсреща?

Той ме изгледа предпазливо.

— Не се бойте — продължих аз, като се позасмях. — Не бягаме от никого, просто ни трябва превоз.

— Това приятелката ви ли е? — попита той.

Беше твърде сложно да му обяснявам, затова излъгах:

— Жена ми. Само че понякога не мисли така.

— И аз имам една такава вкъщи.

Аз извадих една още влажна двайсетачка от портфейла си и му я подадох. После се върнах при Колийн и й казах, че съм намерил превоз. Събрахме папките и ги натъпкахме обратно в непромокаемото куфарче.

Качихме се на лодката и нашият капитан форсира извънбордния мотор, за да я изкара на заден ход. Зад нас в парка чифт фарове разсякоха сгъстяващия се мрак. Погледнах назад и видях колата, която се приближи и спря до бетонната рампа. Не теглеше лодка след себе си. Вратата се отвори и отвътре слезе Джансън.

— Малоун! — каза Колийн.

Обърнах се и проследих пръста й, сочещ към отсрещния бряг, където междувременно беше пристигнала друга кола. Двама мъже бяха застанали до нея и чакаха. Вече трябваше да знам как се чувства човек, определен за примамка, но и този път бяхме паднали право в капана им.

Лодкарят скочи през борда.

— Залегни! — извиках аз на Колийн, когато разбрах какво ни бяха приготвили.

Мъжете на двата бряга извадиха оръжията си и откриха огън по нас. Проснахме се по очи на палубата. Куршуми плющяха по борда и профучаваха със свистене над главите ни. Аз пропълзях по корем напред и сграбчих руля, завъртях го докрай надясно, дадох газ и лодката се понесе към открито море. Проехтяха още изстрели. Но куршумите вече не достигаха до нас.

Извънбордният двигател ревеше на максимални обороти, носът на лодката подскачаше над вълните, докато се носехме напред през тесния пролив, зад който започваше океанът. Бяхме извън обсега на оръжията им. Вдясно от нас полегат скалист нос се вдаваше на стотина метра напред от плажа, образувайки естествен вълнолом, който спираше океанските течения в заливчето. Върху скалите бяха застанали с въдиците си няколко рибари. Ние заобиколихме носа и навлязохме в открито море.

— Беше прекалено лесно — каза тя.

И аз бях на същото мнение.

— Те знаеха, че сме там — добави тя. — Защо просто не ни заловиха?

Отговорът на този въпрос се появи вдясно от нас. Яхтата, която бяхме видели преди малко — същата, към която се бяха насочили двамата мъже с гумената лодка — бе сменила позицията си и сега беше много по-близо до вълнолома. В слабата светлина на отиващия си ден видях гумената лодка, привързана за кърмата й, а към нея слизаха няколко мъже.

— Сключили са сделка — казах аз.

Явно идеята беше да ни принудят да напуснем острова с монетата и папките, след което да ни оставят на милостта на Валдес и хората му. Том Оливър вероятно бе преценил, че това е най-бързият и лесен начин да си реши проблема. По какъв начин бяха успели да се наговорят толкова скоро след нападението на Валдес, оставаше загадка за мен. Но явно имаше договорка. В резултат ние бяхме оставени да откраднем тази моторница, за да попаднем право в ръцете им.

Гумената лодка се отдели от по-големия съд, зави и се насочи право към нас.

— Трябва да се махаме — възкликна Колийн.

Завъртях руля наляво и насочих моторницата на север, успоредно на брега на Палм Бийч Шорс. Покрай плажа се редяха високи жилищни сгради и луксозни комплекси; много от прозорците светеха. Една възможност беше да изкараме моторницата на брега и да побегнем, но в това време гумената лодка щеше да ни застигне.

Добре поне че пистолетът на Оливър беше у мен. Хвърлих поглед назад. Дистанцията между нас и гумената лодка се смаляваше. Проехтя изстрел. От пушка.

— Лягай долу! — извиках аз на Колийн.

Още един изстрел и предното стъкло се пръсна на парчета. Този път бяхме на косъм. Или по-скоро, стрелецът бе извадил късмет, целейки се от една люлееща се лодка в друга при почти пълна тъмнина. Но бягството по суша вече не беше разумна алтернатива.

— Поеми руля! — казах й аз.

Тя го сграбчи.

— Намали!

— Защо?

— Направи го!

Бях участвал като страна в около седемдесет и пет военни трибунала. Целта ми винаги е била да представлявам добре клиента си и да постигна възможно най-благоприятния за него резултат. Понякога клиентът е бил обвиняемият, понякога — въоръжените сили на САЩ. Това е особеното при Военния съд. Работиш и за двете страни. Когато защитават обвиняемия, повечето колеги се ръководят от принципа, че победата е „онази част от наказанието, която можеш да избегнеш“, защото почти всеки е виновен за нещо. Аз никога не съм се ръководил от подобни компромиси. Винаги съм се стремил към оправдателна присъда. Невинен. Винаги съм държал да чуя: „Съжалявам, сгрешихме, не биваше изобщо да повдигаме обвинения на вашия клиент“. Ни повече, ни по-малко. Затова се бях научил да имам позиция. И да я отстоявам.

Някъде бях чел, че нищо не може да замени постоянството. Колко вярно! Не таланта — познавам адски много талантливи, но посредствени адвокати. Не и гениалността. Гении без покритие — под път и над път. Нито пък образованието — светът е пълен с учени непрокопсаници.

Не. Постоянството побеждава. И както бе казал Айнщайн: „Трябва първо да научиш правилата на играта, после да я играеш по-добре от всеки друг“. И така — да играем.

Нашата лодка забави ход. Напипах монетата в джоба си. Зад нас гумената лодка ни настигаше. Изправих се на кърмата и вдигнах монетата високо в ръка. Дори на слабата светлина очертанията на найлоновото калъфче се виждаха ясно.

— Свали пушката! — извиках аз.

Усетих колебание, затова реших да поясня:

— Искаш да я изпусна ли? Може да ме застреляш, но тя ще падне във водата. Приятно търсене в тъмното.

Тези тук бяха наемници. Ако насреща ми беше Валдес, може би щях да помисля, преди да подхващам тази игра. Но на хора като тези главната им цел беше да се докарат на шефа. До момента не бяха постигнали кой знае какво — бяха загубили папките. Сякаш чувах гласа на Валдес: „Да не сте посмели да се връщате без монетата“.

Оказах се прав. Цевта на пушката се наведе надолу. Гумената лодка се приближаваше, но моторът й вече работеше на празни обороти. Бяха на трийсетина метра.

— Щом ти кажа, даваш газ и караш като луда — прошепнах аз на Колийн, без да мърдам устни.

— Ти само кажи кога.

Двайсет метра.

— Ще ви дам монетата и се махате от тук — извиках аз на сенките в гумената лодка.

— Si, señor. Дай монетата и ще те оставим да избягаш.

Как ли пък не. Да дойдат чак до тук, упътени от група пенсионирани федерални, само за да вземат монетата и да си идат? Да, те определено искаха само това. Но хората, които им бяха предоставили цялата тази информация, искаха друго. Смъртта ни, а папките да се озоват обратно в Куба или на дъното на океана. Иначе тези мъже никога нямаше да се измъкнат живи от американските териториални води.

Стоях неподвижно, стиснал в ръка пистолета на Оливър, скрит зад десния ми хълбок. Погледите на наемниците бяха приковани в монетата. Чувствах се като илюзионист, показващ трик с отвличане на вниманието.

Десет метра.

— Елате и си я вземете — казах аз.

Гумената лодка се обърна на една страна и запълзя към нас, явно идеята беше да се допре леко до нашата.

Аз бях готов и прошепнах на Колийн:

— Тръгвай!

Тя даде газ докрай. Моторницата подскочи от място и се втурна напред. Водата зад перката се запени. Използвах мига, преди мъжете в гумената лодка да се бяха окопитили от изненадата, за да изстрелям по нея четири куршума, като се целех в носа, средния отсек и кърмата. Тези съдове бяха здрави и надеждни, но не и непробиваеми.

Още след първия изстрел няколко от тях наскачаха във водата. Нашата моторница вече се отдалечаваше. Останалите на борда се опитаха да ни подгонят, но лодката им трудно се крепеше на повърхността. Вече нямаше как да ни настигнат — скоро онова нещо щеше да потъне.

Е, да, имаха яхта.

Но преди мъжете да се усетят какво става, ние щяхме отдавна да сме изчезнали в мрака.