Стив Бери
Офицер и пешка (12)

11

Аз я поведох тичешком през плаца към отсрещната страна на крепостта. Пистолетът беше пъхнат в колана ми под тениската.

Новината, че ФБР пътува насам, добави ново измерение в цялата драма. Наистина, Джансън се държеше подозрително, но от това не следваше, че всички там са мошеници. Можех да се свържа с агентите, да им обясня ситуацията и те на свой ред да говорят със Стефани Нел. Ако се задействаха бързо, Бреговата охрана би могла дори да задържи Валдес, преди да е напуснал териториалните ни води. Но същевременно виждах, че Колийн Пери не е радостна от перспективата скоро тук да гъмжи от федерални агенти.

— Предполагам, че не желаеш федералните да знаят с какво си се заела — отбелязах аз. — Като се има предвид, че притежанието на Двойния орел е незаконно.

— Кой си ти? — попита тя.

— За момента аз съм идиотът, който рискува кожата си, за да спаси твоята.

— Видях те как скочи от яхтата, преди да избухне, видях и как онези мъже те удариха по главата, за да те зашеметят. Самолетът, който прелетя оттук малко преди взрива, беше същият отпреди. Видях му номера. Как се казваш?

— Котън Малоун. От Министерството на правосъдието.

— И си нов в тези игри?

— Толкова ли ми личи?

— Само по това, че си млад. Май нямаш представа в какво си се забъркал.

— Ти също не си госпожа Мъдрост — отвърнах аз. — Може да се окажем на една възраст.

— Само че аз не съм фукльо от Министерството на правосъдието. И нека ти дам един съвет, Котън Малоун. ФБР не ти е приятел.

Това определено се отнасяше за един конкретен пенсиониран агент, но аз не смятах да причислявам всички към тази категория.

— Би ли пояснила?

— Не, засега.

Младият охранител ни беше упътил към една самостоятелна сграда в далечния край на плаца. Зад нея сводестите ниши в тухлената стена бяха преградени с дървени конструкции с прозорци, където се намираха помещенията на личния състав. Няколко посетители се мотаеха из тревните площи и си правеха снимки. По бойниците горе се виждаха човешки фигури.

Стигнахме до дървено стълбище, изкачихме се бързо и се озовахме пред врата с надпис: Жилищни помещения. Вход забранен. Без да обръщаме внимание на надписа, бутнахме вратата и тръгнахме по един дълъг коридор, който вървеше по протежение на външната стена.

Приятен ветрец подухваше през амбразурите. В дървената стена отляво имаше поредица от врати. Намерих онази, която ми трябваше, и леко почуках. Никой не отговори. Почуках отново. Същият резултат. Хванах бравата и я завъртях. Едва ли имаха причини да заключват вратите. Каква ли престъпност можеше да има на място като това?

Бутнах вратата и тя се отвори.

Тясното пространство беше обзаведено с подобно на койка легло, покрито с хартии бюро и малък скрин. На пода имаше струпани мръсни дрехи. Прозорец с решетки към вътрешния двор зееше широко отворен.

И тогава видях сокола.

Кацнал на пръчката си, неспокоен — вероятно заради неканените гости.

— Такова нещо не можеш да видиш всеки ден — обади се Колийн.

Така си беше.

— Монетата е на бюрото — казах аз, като забелязах найлоновото калъфче.

Соколът продължаваше да мърда и да пляска леко с крила, сякаш искаше да ни предупреди: Не се приближавайте! Злокобните му очи бяха вперени в мен.

— Соколите не нападат хора, нали? — попита тя.

Сякаш разбирах от птици.

Реших да посегна към монетата. Но птицата сякаш прочете мислите ми и скочи от пръчката си — с разперени крила и протегнати напред крака с остри нокти. Без да изпищи, без да издаде звук — чу се само плясък на крила. Ние закрихме лицата си с ръце, като се надявахме проклетото същество да се насочи към отворената врата.

Но то остана.

За щастие, не ни докосна — просто кацна на бюрото, близо до монетата. В стаята настана напрегната злокобна тишина. Сякаш птицата знаеше за какво сме дошли. Вляво от мен до леглото имаше врата към малък килер. Нямахме време да се дуелираме с това същество. Честно казано, птиците ме плашеха. Не си падах по тях. При това за пръв път се изправях лице в лице с хищен сокол.

— Аз ще се оправя с него — обявих. — През това време ти вземи монетата.

Внимателно пристъпих към леглото и грабнах завивката; беше плътна. Студените очи на сокола следваха всяко мое движение. Клюнът му и тези остри нокти определено можеха да направят големи бели.

Действай внимателно, казах си аз.

— Е, да те видим какво можеш.

Вдигнах рязко завивката нагоре.

Птицата литна от бюрото право към мен, като този път издаде пронизителен крясък. Метнах плата върху сокола и бързо го омотах като денк. Разполагах с няколко секунди, които реших да използвам умно — хвърлих омотания в завивката сокол в килера и затворих вратата.

— Хитрец си! — възкликна Колийн. — Действаш като матадор.

Откъм килера се чуваше как соколът се освободи с нови крясъци от завивката и атакува вратата с острия си клюн.

Сърцето ми биеше ускорено.

— Да вървим!

Колийн грабна монетата и двамата побягнахме от стаята. Докато тичахме надолу по стълбите, аз се оглеждах на всички страни за опасности и нови възможности. В другия край на плаца видях трима мъже с униформи на паркови служители, които в този момент влизаха през главната порта на крепостта.

Тримата завиха и се насочиха право към офиса.

— Очертава се проблем — каза Колийн.

Най-меко казано.

Изключено бе да стигнем до портата, преди те да излязат от офиса и да се насочат към нас. Затова реших да се върнем обратно нагоре по стълбите, като този път, вместо да завием към жилищното крило, да се опитаме да заобиколим по протежение на крепостната стена. На всеки няколко метра в прохода имаше сводести бойници за оръдията; тухлените зидове се ронеха, по пода имаше купчини отломки и хоросан. От железните капаци, закривали някога амбразурите, не бе останало нищо и през тях се виждаше морето — ясносиньо като рисунките по делфтски порцелан. След бурята отново се бе възцарило спокойствие.

— Какво правим? — попита Колийн.

— И аз не знам, но поне сме над главите им.

В далечината се чу познатото бръмчене на хидроплан. Спряхме при една от амбразурите и видяхме синьо-бялата чесна да се спуска от небето и да каца недалече от яхтата на Валдес, която все така стоеше на котва на около двеста метра от брега.

Докато самолетът се придвижваше с тягата на двигателя си към брега, имах достатъчно време да видя номера му. 1180206.

— Същият е — каза Колийн.

Това означаваше едно: няма спасение.

Самолетът се извърна с витло към морето, после обърна тягата и се изтласка заднешком върху понтоните си. Пилотът угаси двигателя. Пътническата врата се отвори и от самолета скочи Джим Джансън, следван от още един мъж, който бе пътувал на задната седалка. Пилотът остана в машината. Двамата нови играчи се насочиха към главната порта на крепостта. Откъм плаца се чуха гласове; ние се приближихме до един от сводестите прозорци, гледащи към вътрешния двор, и видяхме как възрастен охранител и този, когото бях закопчал с белезници, тичаха към жилищното крило. Друг мъж застана на пост при портата. Бяхме изпаднали в патова ситуация.

Мозъкът ми работеше трескаво. А Колийн Пери оставаше странно спокойна.

Чак сега разбирах как „ФБР“ било достатъчно близо, за да я прибере.

Излъжеш ли ме веднъж — позор за теб. Излъжеш ли ме два пъти…

Така е, като човек е идиот.

Чудех се как мога да се измъкна от тук с минимум въпроси, като същевременно избегна среща с Валдес. Сега ми се очерта начин. Пристъпих към външната амбразура и посочих с пръст яхтата.

— Валдес е ей там. А както сама казваш, ФБР не ни е приятел. Готова ли си да се измитаме от тук?

Тъй като аз бях единственият й полезен ход, отговорът й не ме изненада.

— Как?

Посочих новодошлия хидроплан.

— Можеш ли да пилотираш самолет? — попита тя.

— А ти как мислиш?

Тя погледна замислено пълния с бистра вода крепостен ров на шест метра под нас. Имаше прилив и нивото на водата беше високо. Забелязах и голямата баракуда, която махаше лениво с перки в прозрачната вода.

— Колко е дълбоко според теб? — попита Колийн.

Явно се досещаше какво бях намислил.

— Има само един начин да открием — отвърнах аз.

И скочих.