Стив Бери
Офицер и пешка (9)

8

Запитах се дали да продължавам с лъжите. Честно казано, в този момент не знаех как да постъпя.

— Искам си монетата — каза Колийн. — По всичко изглежда, че се разминах с документите.

Имаше право. Аз й подхвърлих малкото пакетче.

— Може да не ми вярваш, но за мен този самолет беше изненада в същата степен, в която и за теб.

— Не вярвам в нищо вече, освен че Валдес е двуличен мошеник. Добре го беше намислил. Ти да вземеш монетата, той да си прибере документите, а аз да остана с пръст в уста…

Аз пък се питах какво ли ставаше с Джансън. Как ли се бяха развили нещата на яхтата? Можеше да е пострадал.

— Моят приятел може би се нуждае от помощ.

Тя свали надолу пистолета и вдигна рамене.

— Не ме интересува. Аз си прибрах монетата. А сега се разкарай от тук.

Затичах се към водата и скочих вътре както си бях с дрехите и обувките. Морето оставаше все така бурно, вълните се разбиваха в малкото островче. Джансън се оказа прав за местните течения. Бяха страховити. Но за щастие, бяха насочени навън, към открито море, което ми помогна да преодолея лесно стоте метра до яхтата.

— Джансън! Джансън!

Нямаше отговор.

„Исла Мари“ се въртеше около котвената си верига. Чух в далечината шум от самолетен двигател и видях как още един хидроплан се приближава към Форт Джеферсън. Бурната сутрин се бе превърнала в слънчев следобед и туроператорите от Кий Уест се опитваха да изкарат по някой долар. Сграбчих стълбичката и се изкачих на задната палуба под навеса. Водолазните такъми си стояха там, където ги бях оставил. От мокрите ми дрехи капеше вода.

— Джансън! — извиках отново аз.

Надникнах в предната каюта. Беше празна. Качих се на горния мостик. Също празен. Джансън не беше на борда. Дали беше пленник на хората от самолета? Или бе тръгнал с тях доброволно?

Слязох долу на палубата и започнах да обмислям вариантите. Непромокаемото куфарче го нямаше. Беше на палубата, когато бях слязъл от яхтата. Явно го бяха качили на самолета.

И тогава нещо привлече погледа ми. Една червено-бяла хладилна чанта, която виждах за пръв път.

Може би Джансън я беше изнесъл от долната каюта? Погледнах към морето и видях още един хидроплан. Който, вместо да отива към Форт Джеферсън, беше завил и се насочваше към мен.

И тогава забелязах още нещо.

От хладилната чанта се подаваше тънка жичка; краят й беше увит около парапета. В мозъка ми задрънчаха сигнални звънци.

Хвърлих се към чантата и вдигнах капака. Беше пълна с блокчета пластичен експлозив, завити в найлон. В най-горния слой бяха забити метални пръчици. Свързани посредством кабели с електронен блок. Детонатор.

Не се виждаше часовник, взривното устройство беше с дистанционно задействане. Голата жичка, вързана за парапета, беше антена.

Вдигнах глава и видях как хидропланът зави на север и започна да слиза плавно надолу, готвейки се да се приводни на около половин километър зад кърмата на яхтата. Видях цветовете му — синьо и бяло. Видях и номера на опашката: 1180206. Същият.

Беше направил един кръг във въздуха и сега се връщаше. Това не вещаеше нищо добро. Скочих във водата и се гмурнах с всички сили надолу.

Точно в момента, когато „Исла Мари“ експлодира.

 

 

Изплувах.

Слава богу, в момента на взрива се бях потопил достатъчно дълбоко, за да избегна смъртта. От небето падаха отломки, а силното течение отнасяше всичко, включително и мен, навътре в морето. В каква каша се бях забъркал! И каква ли част от нея ми бе приготвена от основните действащи лица?

Стефани Нел. Джансън. Колийн Пери. Плюс някакъв Валдес.

Глупакът аз — бях си въобразил, че Джансън е ранен. Какво гласеше онази поговорка? Глупаците се струпват там, където ангелите не смеят да припарят. И аз бях сторил същото. Дали Джансън не ме бе подмамил в капан като лесна жертва?

Опитвах се да заплувам обратно към Логърхед, но за всеки няколко метра, които успявах да преодолея напред, течението ме отнасяше толкова назад. Покрай мен премина парче от корпуса на яхтата и аз се хванах за него, за да си починат краката и ръцете ми. За днес ми се събираше повече плуване, отколкото за последните две години.

Течението бързо ме отдалечаваше от сушата. Молех се някой от водните обитатели наоколо да не си търси лесен обяд.

Шум от двигател наруши тишината. Този път не беше самолет. А моторница.

Надявах се да е парковата охрана от Форт Джеферсън, дошла да огледа обстановката. В края на краищата колко яхти се взривяваха по тези места?

Видях съда, който се движеше към мен. Но не от изток, където се намираше старият форт. А от запад. Надуваема лодка. Като онази, която бях видял преди.

Всичко бе за предпочитане пред това да се удавя от изтощение. Особено като се имаха предвид всички прибързани изводи, които бях направил този ден. Затова размахах ръце, за да привлека вниманието им. Бръмченето на двигателя се приближаваше неумолимо, после утихна. В лодката имаше двама души.

Водолазите от потъналата яхта.

Нищо добро не ме чакаше, но какво можех да направя? Успокоявах се с мисълта, че ако искаха смъртта ми, щяха просто да ме оставят във водата.

Заплувах към тях и се хванах за лодката. Нещо ме удари по главата. Болката ме зашемети, слагайки край на обърканите ми мисли.

Настана мрак.