Стив Бери
Офицер и пешка (7)

6

Замахвах с ръце като с гребла и се спусках надолу към черното куфарче, което лежеше отстрани до останките от потъналата яхта. Бях решил да завържа въжето около него, вместо да се доверявам на здравината на дръжката му. Неочакваната му тежест не спираше да ме озадачава. Не ми беше за пръв път да работя в тъмното, защото малцина обвиняеми, очакващи военен съд, бяха откровени докрай със защитника си, особено ако беше офицер в същия екип като обвинението. Затова бях свикнал да работя с половината от фактите или дори по-лошо — с чисти лъжи. В края на краищата обаче истината винаги надделяваше и аз очаквах, че и този път ще стане така.

Какъв идиот съм бил.

Стигнах до дъното и видях, че имам доста свободно въже, затова го омотах няколко пъти около куфарчето като импровизиран клуп, който да не му позволи да изпадне. Над главата ми се чу глухо боботене на двигатели; погледнах нагоре и видях черните очертания на втори кил, който се изравни с нашата яхта, забави ход и спря. Беше малка лодка с овална форма, вероятно надуваема. В тези вълни сигурно друсаше ужасно.

Двама водолази се гмурнаха във водата.

И двамата бяха въоръжени с харпуни и се спускаха бързо към мен, ритайки с плавниците си. Действаха някак припряно за паркови охранители.

Ако сега подръпнех въжето, водолазите щяха да се доберат до куфарчето много преди Джансън да го издърпа на повърхността. Всеки от тях имаше по два ножа, прикрепени за краката — щеше да е детска игра да прережат въжето.

Затова аз го оставих, където беше, и заплувах към потъналата яхта. Преследвачите ми бяха стигнали почти до дъното. Прекосих задната палуба и понечих да вляза в главната каюта и точно в този момент стрела на харпун се заби в дървото до мен.

Изобщо не я бях чул.

За разлика от звуковите ефекти по филмите нямаше свистене; стрелата просто се появи изневиделица.

Не, определено не бяха охранители.

Претърколих се по гръб и през задните прозорчета на каютата видях как единият от двамата плува към мен, докато другият се насочва към черното куфарче. Никога не ме бяха обучавали да се справям с подобни ситуации, но нямах намерение да им се дам лесно.

Забелязах няколко стъпала, водещи надолу към спалната каюта в предната част на корпуса. Там някъде трябваше да се намира цепнатината, която бях видял отвън. До кърмата се появи водолаз със зареден харпун. Трябваше да го забавя, затова затворих вратата на каютата и сложих резето. Не беше идеално решение, но щях да спечеля няколко ценни мига. Срещнах погледа на човека отвън, който вдигна оръжието си, без да се замисли. Вратата беше наполовина дървена, наполовина от стъкло, защитено с метална решетка. Не допусках, че стрелата ще се спре в едното или в другото, затова ритнах два пъти с плавниците и се хвърлих напред към койката. Стъклото зад гърба ми се пръсна на парчета и стрелата се заби с глух удар някъде в дървената стена на каютата.

Веднага забелязах, че бях прав: в носа на яхтата имаше цепнатина, която водеше навън. Може би леко тясна, но преодолима. Аз се проврях през нея и излязох в гръб на втория водолаз, който тъкмо се приближаваше към черното куфарче. Беше презаредил харпуна си и го бе сложил на пясъчното дъно, и в този момент посягаше към ножа, за да пререже въжето. Разполагах може би с десет секунди, за да предприема нещо. Затова се хвърлих напред, пресегнах се през рамото му, издърпах регулатора от устата му и свалих маската. Внезапната ми атака го свари неподготвен и аз се възползвах от объркването му, за да му изтръгна ножа от ръцете. После се дръпнах назад и го ритнах с дясната си пета в челото, с което допълнително го зашеметих.

Междувременно другият водолаз също бе открил процепа в корпуса на яхтата. Знаех от опит, че щеше да бъде особено уязвим, докато се опитваше да се провре през него. Нямах кой знае какъв избор, а докато първият водолаз се мъчеше опипом да намери регулатора и маската си, вторият се дръпна назад в наводнената каюта. Тогава разбрах. Той презареждаше харпуна си и се готвеше да ме простреля през процепа.

Чух рев на двигатели. „Исла Мари“.

Нима Джансън си тръгваше? Дръпнах силно въжето. Няколко пъти.

Двигателите над главата ми форсираха и въжето започна да се изпъва. Грабнах втория харпун от пясъчното дъно и изстрелях стрелата през процепа. Дали улучих нещо, не беше важно. Щях да спечеля малко време, докато мъжът вътре разсъждаваше как да постъпи. Сграбчих въжето, което вече беше изпънато като струна, и то ме дръпна заедно с куфарчето далече от потъналата яхта. Не исках тежкото куфарче да се удари в нещо и да се разхерметизира, затова го обгърнах с две ръце, както беше омотано с въжето, и се оставих на Джансън да ме влачи на буксир, като от скоростта постепенно започнах да изплувам нагоре.

Хвърлих бърз поглед назад. Вторият водолаз се беше измъкнал през цепнатината и се целеше с харпуна си в мен. Но аз вече бях извън обхвата му.

 

 

Яхтата спря.

Бяхме излезли от рифа и се намирахме в дълбоки тъмносини води; дъно не се виждаше. Аз все така притисках задъхан куфарчето до гърдите си. Затова си наложих да се спра и да се успокоя.

Усетих как въжето отново се изпъва. Джансън го издърпваше на борда.

Пуснах се от него и с няколко движения на плавниците изплувах на повърхността. Дъждът горе не беше преставал. Проследих куфарчето, докато Джансън го теглеше.

— Качвай се! — извика ми той.

Не желаех да рискувам плячката ми да се изхлузи в последния момент от въжето, затова изчаках, докато куфарчето не се подаде от водата и остана прилепено към кърмата, и едва тогава свалих плавниците, хвърлих ги на палубата и се изкачих по металната стълбичка. Джансън не смееше да помръдне, стиснал с две ръце въжето, и аз му помогнах да издърпа куфарчето през задния парапет.

— Странно как една златна монета може да тежи толкова — казах аз.

Забелязах, че Джансън не оцени иронията ми. Жалко. По него не бяха стреляли току-що с харпуни. Разкопчах ремъка и свалих от гърба си кислородните бутилки. Доста време бях прекарал под водата. Огледах хоризонта във всички посоки; бяхме се отдалечили достатъчно от моторницата, за да я изгубим от поглед в бурята.

— Третият в надуваемата лодка започна да става нетърпелив — каза Джансън. — Наложи се да използвам това.

Той посегна зад гърба си и извади пистолет.

— Казах си, че си загазил.

Но аз се замислих. Джансън бе потеглил, преди да дръпна въжето. Освен това, когато ме видя да излизам на повърхността, на лицето му за миг се изписа учудване.

— Видимостта не беше идеална — каза Джансън, — но за мен беше ясно, че тези двамата са дошли за теб. Затова реших да се омитам, като се надявах да се хванеш за въжето.

— Кои са те?

— Допускам, че са наети от собственика на монетата. Една от яхтите на котва в марината може да е била негова. Явно е пристигнал по-бързо, отколкото сме си мислили. Браво на теб, че успя да извадиш това навреме.

Започваше да ми писва, затова го сграбчих за рамото.

— Хайде, стига с тия глупости. Разбираш какво искам да кажа.

Той ме изгледа презрително.

— Не се впрягай. Какво си очаквал? Всичко си е в реда на нещата. Ти се справи, това е. Имаш топки.

Аз пуснах рамото му.

Не вярвах на нищо от казаното, но не бях в изгодна позиция нито да споря, нито да се пазаря с него. Бях новият в играта и за да спечеля приятелството му, трябваше да се правя на сговорчив.

— А сега?

— Казах ти, че имаме арестуван, но има една дама, която го чака в Логърхед Кий. Тя е пристигнала вчера, за да сключи сделка с човека, който е докарал яхтата от Куба. Наистина има Двоен орел от трийсет и трета, но не е в куфарчето. Жената щяла да го използва, за да купи с него онова, което е в куфарчето.

— И какво е то?

— Не ми плащат достатъчно, за да задавам такива въпроси. Не е наша работа да го мислим. Но след като куфарчето така или иначе е у нас, защо не се спазарим с нея вместо нашия арестант и не го разменим за монетата?

— Ще й дадеш онова, което е вътре?

— Не, по дяволите. Ще заведа ФБР при нея, за да я арестуват. Но най-напред трябва да узнаем някои неща. Да я накараме да говори. Да открием каквото можем. Ще се справиш ли и с това?

Защо не? Планът беше добър.