Стив Бери
Офицер и пешка (64)

Бележки на автора

Идеята за тази книга се въртеше в главата ми повече от десетилетие, но аз отлагах написването й до 2018-а, когато е 50-ата годишнина от убийството на Кинг. Това е и първият ми новобрански опит за мащабно произведение с размерите на роман, написано изцяло в първо лице. Винаги преди съм използвал няколко гледни точки (обикновено от три до пет), за да разкажа една история. Този път всичко върви от името на Котън, с когото се сближихме доста покрай споделените си преживявания.

Време е да отделим фактите от художествената измислица.

Тази история е един художествен пътепис на Флорида, включващ Джаксънвил, Кий Уест, Порт Маяка, езерото Окичоби, Палм Бийч, Нептюн Бийч, Мелбърн, Стюарт, Сейнт Огъстин, Старк, Гейнсвил, Майканопи, Орландо и Дисни Уърлд. Особено внимание е отделено на островите Драй Тортугас (глава 4 и 5). Ако никога не сте били там, определено си заслужава пътуването. Покрай южния бряг на Логърхед Кий (глава 7) действително има разпилени останки от потънали кораби. За жалост, Логърхед вече не изглежда така, както е описан в романа, тъй като почти всичките дървета там бяха изсечени до 2001 г.

От другите споменати места Форт Джеферсън е правдиво и достоверно описан (глава 10, 11 и 12), включително служебните и жилищните помещения, вътрешното пространство и крепостният ров с плуваща в него баракуда (видях такава с очите си), както и пристигащите и отпътуващи няколко пъти на ден хидроплани и яхти. Книжарницата „О. Бриски“ си е на мястото в Майканопи (глава 44). Що се отнася до Нептюн Бийч (непосредствено източно от Джаксънвил), „Сън Дог“ (глава 3) вече не съществува, но допреди 6 години си беше още там. Книжарница „Букмарк“ също е там, собственост на Рона и Буфърд Бринли. От 2003 г. насам с излизането на всеки мой роман ходя там за среща с читатели. Гробището на Порт Маяка (глава 15) е истинско, както и мемориалът на жертвите от урагана през 1928 г. Подобен мемориал се издига и в Уест Палм Бийч, Флорида (глава 15). Извън Флорида една от често споменаваните сгради в романа (Пролог, Епилог) е Мартин Лутър Кинг Сентър в Атланта, който включва родния дом на Кинг, баптистката църква, гробницата на Кинг и вечния огън.

Двойният орел от 1933 г., споменаван в романа, съществува. Монетата е най-рядката и ценна в света (струва много милиони), а притежанието и продажбата й са все така забранени от закона. Почти всички известни монети са издирени и местонахождението им се знае, но никой не може да каже със сигурност колко са изчезнали през 1933-та. Ако искате да видите такава с очите си, посетете Националната нумизматична колекция на „Смитсониън“ във Вашингтон, било на място или в интернет. Една чудесна книга по темата е „Двойният орел“ на Алисън Франкъл.

За голямо съжаление, контраразузнавателната кампания на ФБР под името КОНТРАПРО не е художествена измислица. Тя се реализира от края на 50-те до 1972 г. Първоначално замислена за изкореняване на предполагаеми комунистически влияния, тя се превръща в може би най-корумпираната нелегална организация, създавана някога от американското правителство. Злоупотребите с дадената й власт включват незаконни прониквания с взлом в части имоти, подслушване, прехващане и четене на кореспонденция, оклеветяване, компроматни войни — каквото ви дойде наум. Изпълнители като Брус Лейл, отговарящи за проникванията с цел поставяне на подслушвателни устройства, са били щатни служители на Бюрото. Използвани са били платени информатори и шпиони, включително сред най-приближените до Кинг (глава 25 и 34). Унищожаването на Джийн Сибърг, описано в глава 39 и публично признато от ФБР през 1979 г., е само един пример за такава злоупотреба с власт.

Расовите размирици от 1967 г. (глава 38) пораждат страх в страната. Това е времето, когато Хувър насочва дейността на КОНТРАПРО срещу организациите за граждански права. Докладите от 25 август и 4 март на следващата година, цитирани в края на глава 27, са автентични документи (предадени буквално, с оригиналния словоред), с които се дава нареждането за този ход.

Но решенията на КОНТРАПРО са разобличени едва през 1975 г. от комисията „Чърч“ (глава 14). Нещата излизат наяве след едно дръзко проникване с взлом в офисите на ФБР в Мидия, Пенсилвания, на 8 март 1971 г. (глава 14), при което група частни лица успели да задигнат цялата документация, без да бъдат хванати. При кражбата се разкриват безброй случаи на корупция, включително КОНТРАПРО и тайните архиви на Хувър, като всички стигат до медиите. Това малко известно събитие е описано по отличен начин в книгата „Взломът“ на Бети Медсгър.

Използването от Хувър на евентуално комунистическо влияние като претекст за намеса в Движението за граждански права е исторически факт. Това влиза в противоречие с вътрешен доклад на ФБР от 1963 г. (споменат в глава 21), според който никакво подобно влияние не е съществувало. Както е описано в романа, Хувър отхвърля това заключение и принуждава автора (Уилям Съливан в реалността, а в романа — Том Оливър) да промени доклада, модифицирайки констатациите си в съзвучие с погрешните убеждения на Хувър.

Историята на убийството на Кинг, подробно описана в глава 16, 17 и 18, е почерпена от действителността. Добавено е единствено присъствието на Бенджамин Фостър. Действията на Ерик С. Голт (Джеймс Ърл Рей) (в началото на глава 23) от лятото на 1967 до юни 1968 г. са проследени по исторически факти. Добавени са само тайното му следене и направляване от ФБР. Сенчестият персонаж Раул (глава 36) е съчинен от самия Джеймс Ърл Рей и се споменава за пръв път, след като той оттегля признанието си за виновен през 1968 г. През годините историята на Раул, който уж бил използвал Рей като маша за убийството, се променя многократно. Никой не може да каже със сигурност дали такова лице е съществувало. В книгата аз го преименувам на Хуан Лопес Валдес.

Надлежно документирано е, че Рей си купува пушка в Алабама (глава 26), но на другия ден я връща и заменя с по-мощна. Впоследствие той твърди, че Раул му е наредил замяната. До ден-днешен остава загадка защо Рей решава да смени оръжието си.

Рей действително издебва Кинг в края на март 1968-а, като за целта пътува до Селма, Алабама, на нещо като разузнавателна експедиция (глава 44). От там последва Кинг обратно до Атланта, където го наблюдава отблизо. Върху картата на Атланта, намерена сред вещите му след убийството, в кръгче са заградени две места: домът на Кинг и баптистката църква.

Рей не е бил трениран снайперист и въпреки това в оръжието, което е използвал за убийството на Кинг, е имало само един патрон и е произведен само един изстрел, който улучва Кинг в лицето. Куршумът се е разпаднал при удара, което прави невъзможна балистичната експертиза (глава 34). Така и не е установено дали пушката, намерена в близост до мястото на убийството — закупена от Рей в Алабама — действително е била оръжието на престъплението. Нека разгледаме още един факт, посочен в глава 34: Рей не е имал какъвто и да било видим мотив. Негови отпечатъци не са открити в къщата, където се твърди, че е бил отседнал, нито пък в белия форд мустанг, който шофирал. При прострелване на пушката се установило, че тя по принцип улучвала вляво и надолу от центъра на мишената. Освен това единственият свидетел, потвърдил присъствието му на мястото на престъплението, се оказал пиян до безсъзнание и успял да го разпознае по снимки едва години по-късно.

Бягството на Рей от Мемфис било само по себе си чудо, като се има предвид, че веднага след убийството градът е бил напълно блокиран от полиция. Фалшивият глас, съобщаващ на полицейската честота за гонитбата с белия мустанг на Рей, е истинска случка (глава 34). Никой не знае кой е организирал тази измама, но тя наистина отпратила полицейските сили в грешна посока и улеснила бягството на Рей.

Макар и обект на едно от най-мащабните издирвания в историята, Рей успял да се укрива в продължение на два месеца, като накрая бил заловен на лондонското летище „Хийтроу“. И тогава се случило нещо, което до ден-днешен няма задоволително обяснение: в навечерието на делото Рей се признал за виновен (глава 34), но два дни по-късно оттеглил самопризнанието си, поставяйки началото на двайсет и една години налудничави монолози, с които се представял за невинен и намеквал за съществуването на грандиозна конспирация, в която в един или друг момент се оказали замесени всички групи, описани подробно в края на глава 34.

Нищо никога не било доказано.

Конференцията на християнските лидери на Юга (КХЛЮ) е острието и наред с това ядрото на Движението за граждански права. До смъртта си Кинг е неин президент. Гражданското дело „Кинг срещу Джауърс“ се води през 1999 г., като процеса в съдебна зала е далеч по-зрелищен от самото производство (глава 18). Изходът от делото никога не е бил подлаган на съмнение, заключението на съда за наличие на официален заговор за убийството му е предопределено от тона на преобладаващите доказателства, представени и от двете страни. На практика съдебното производство по убийството на Кинг е нямало състезателен характер. На два пъти Конгресът се е опитал да започне разследване, но и в двата случая усилията му са били опорочени от политически съображения. И до ден-днешен няма отговор на безброй въпроси.

Операцията на име „Офицерска пешка“ е изцяло измислена от мен. Освен двата доклада на ФБР в глава 27, споменати по-рано, всички останали („цитирането“ им започва от глава 23) са мое творчество, като съм използвал стилови и фразеологични заемки от автентични документи. Един често повтарящ се израз в тях е „доверен източник, който и в миналото ни е подавал надеждна информация“ (глава 27). Сега знаем, че при всички такива случаи става дума за незаконно подслушване, като фразеологията служи за прикриване на този факт. В контекста на романа под „доверен източник“ се има предвид Бенджамин Фостър. Цялата информация, съдържаща се в докладите от глава 27 и в разговорите от глава 58 и 61, отразява мислите и думите на Кинг. Случилото се с Джими Лий Джексън, Джеймс Рийб и Виола Лиуцо (описани в глава 61) отговаря на действителността. След толкова десетилетия сме склонни да забравяме, че в Движението за граждански права са загивали хора.

Джей Едгар Хувър е ненавиждал Мартин Лутър Кинг. Това е била дълбока, първосигнална, лична омраза, вероятно датираща от 1962 г., когато Кинг открито е критикувал ФБР за това, че не набира чернокожи като агенти и демонстрира пристрастие към законоприлагащите органи в южните щати (глава 21). Освен това Кинг е оспорвал убеждението на Хувър, че в Движението за граждански права са били намесени комунисти, като в един момент е приканил Хувър да си подаде оставката.

Когато Хувър се опитва да насрочи среща между тях, на която двамата да изгладят различията си, Кинг не отговаря на обажданията му. Не нарочно, а заради прословутата си разсеяност (глава 46). Това пренебрежение се възприема твърде лично от Хувър и той решава да унищожи Кинг.

През януари 1964 г. ФБР тайно записва парти в хотел „Уилърд“ (глава 26) и тогава за пръв път научава за увлеченията на Кинг по жени. През декември 1964 г. в дома на Кинг се получава анонимна пратка с магнетофонни ленти заедно с бележката, цитирана в глава 26. На лентите са документирани извънбрачните връзки на Кинг, както и склонността му да използва нецензурни изрази, когато е сред свои. Корета Кинг изслушва записите, но решава да откаже на Хувър удовлетворението на победата и не прекратява брака си. Описанието на дома на Кинг (глава 51) е точно, но присъствието на Хуан Лопес Валдес е изцяло моя измислица.

Град Сейнт Огъстин, Флорида, играе централна роля в борбата за граждански права. Кинг действително нарича града най-покварената човешка общност, която някога бил виждал (глава 34). На главния площад се провежда огромен митинг на Ку-клукс-клан, преминаващ в насилие срещу трима местни чернокожи активисти, което подтиква Кинг да посети града. През лятото на 1964 г. Сейнт Огъстин се превръща в епицентър на расовата борба. Мотел „Монсън“ се прочува с това, че собственикът му излива киселина в басейна, пълен с протестиращи (глава 31). Кинг е арестуван заедно с много други, сред които трима младежи, които са хвърлени за три месеца в затвора за това, че са си поръчали по една кока-кола и един хамбургер (глава 34). Но техните усилия не отиват напразно и процедурната блокада в Сената бива пробита на 10 юни 1964 г., с което става възможно приемането на Закона за гражданските права.

През 2011 г. най-после властите построяват паметник на тази величава борба, който понастоящем се издига на Плаза де ла Конститусион. Както се казва и в романа (глава 34), за да стане това, е необходима промяна в градските наредби, забраняващи строежа на паметници в чест на събития, случили се след 1826 г. Универсалният магазин „Улуъртс“, който се намираше наблизо, вече го няма. Но барът от закусвалнята е постоянен експонат, изложен в сградата, построена на негово място, в която сега се помещава банка.

Що се отнася до останалите забележителности на Сейнт Огъстин, споменати в романа, ресторант „Колумбия“ (глава 36) е едно от любимите ни местенца с Елизабет, а Сейнт Джордж стрийт (глава 35) е пропита с история. Зелените туристически влакчета кръстосват целия град. Тъй нареченият Пазар на роби се намира на централния площад. А пък кафе „Алказар“ заема дълбокия край на някога най-големия покрит басейн в Америка (глава 37).

Американската инвазия в Залива на прасетата в Куба (глава 33) е исторически факт, както и операция „Нортудс“, предложена (глава 37) на президента Кенеди, но в крайна сметка отхвърлена от него. Разбира се, Валдес няма нищо общо и с двете.

От много години насам се каня да включа Дисни Уърлд в свой роман.

Най-после имам тази възможност.

„Карибски пирати“, статуята на Дисни, покритата площадка пред железопътната гара в края на Главната улица, самата Главна улица — всичко това са реални атракции. Пуристите може и да открият разлики между онова, което е било преди двайсет години, и моето описание на парка, но аз реших да се придържам към съвременността, след като не знам точно как е било тогава. Вътрешностите на „Карибски пирати“ са изцяло измислени от мен, макар да не изключвам да приличат на нещо реално. Във всички останали аспекти атракцията е правдиво описана. Строителната площадка в глава 52 е добавена от мен, макар че, доколкото си спомням, в този участък на Вълшебното царство непрекъснато все нещо се строи. Днес там се намира „Земята на фантазиите“.

Този роман има за предмет най-вече последната година от живота на Мартин Лутър Кинг. На 4 април 1967 г., когато Кинг публично се обявява срещу войната във Виетнам, той навлиза в една неумолима спирала на пропадане, включваща пристъпи на дълбока депресия. Падението му е великолепно описано в книгата „Смъртта на един крал“ от Тавис Смайли. До 4 април 1968 г. (датата на неговата смърт) публичният му образ се изменя значително. Макар че определено остава един от водещите гласове за социално равенство в Америка, чиито думи се възприемат като важни от всички, междувременно започват да се надигат нови, по-войнствени гласове. В самото движение настъпва дълбок разкол по разделителната линия насилие/ненасилие. Протеклото във враждебна атмосфера съвещание на „Християнски лидери“ от 30 март 1968 г., споменато на няколко места в романа, е исторически факт. Без съмнение Кинг вече не е онова, което е бил само допреди две години.

„Речта от планинския връх“, цитирана в глава 60, е съкратена версия на действителните думи на Кинг, произнесени вечерта на 3 април. Премахнал съм от нея само онези аспекти, които нямат пряко отношение към смъртта. Останалото съдържание на глава 60 са думи на Кинг, а не мои. Говорил е без предварителни бележки, от дъното на душата си. Ако не сте чели или чували пълната реч, приканвам ви да го направите. Във всяка своя дума той звучи като човек, който знае, че скоро ще умре.

Помислете си само: за какво му е било нужно на Кинг да стои няколко минути на балкона пред стаята си в хотел „Лорейн“ на открито? Та той е бил обект на множество заплахи срещу живота му, а само преди няколко дни, на първото му шествие през Мемфис, е имало изблици на насилие. Предупреждавали са го да не се излага като лесна цел на публични места и въпреки това той го е направил.

Въпросът е интересен. Но ние никога няма да знаем отговора.

През 30-те години на XX в. поетът Лангстън Хюз написва „Стенописът на Ленъкс авеню“, където пита: „Какво се случва с отложената мечта? Дали повяхва? Или просто избухва?“.

Трудно е да се каже. Какво ще стане с мечтата на Кинг, тепърва ще се види. Вече сме се отдалечили на петдесет години от смъртта му, а делото му изглежда все така недовършено. Приживе Кинг стигнал до извода, че расизмът, бедността и войната във Виетнам са неразривно свързани помежду си. Съвкупно те изпиват жизнените сокове на нацията. Надеждата му била, че Маршът на бедните, насрочен за лятото на 1969 г. във Вашингтон, ще помогне на хората да разберат връзката между трите. В своята „Реч от планинския връх“ той очертал рамката на своето наследство. Казал на своята последна публика, че е горд да бъде част от тази борба. След което завършил бележките си с тези пророчески думи:

Като всеки човек, и аз искам да живея дълго.

Дълголетието си има своите предимства.

Но не това ме вълнува сега. Аз просто искам да изпълня Божията воля. А Той ми позволи да се изкача на върха.

И аз погледнах оттатък.

И видях Обетованата земя.

Може и да не стигна до нея заедно с вас. Но искам тази вечер да ви кажа, че ние, като народ, ще стигнем до Обетованата земя.

Тази вечер съм толкова щастлив.

И не се тревожа за нищо.

Не ме е страх от никого.

Защото с очите си видях величието на Божието пришествие.