Стив Бери
Офицер и пешка (62)

61

Бях чувал тази реч няколко пъти. Но само отчасти. Избрани откъси. Никога цялата. Но сега, докато я четях, знаейки какво щеше да стане на следващия ден, аз я намерих за разтърсваща. Трябва да си призная, в контекст думите на Кинг звучаха като на човек, съзнаващ, че смъртта е близо. Не след десетилетие. Не след година-две. Дори не и след седмица.

Сега, веднага.

— Онази вечер той говори за смъртта — каза Фостър. — За собствената си смърт, но само той и аз знаехме колко непосредствено предстояща е тя. Беше изумителна реч. Гласът му се извисяваше и после утихваше на добре пресметнати вълни, владееше емоциите на публиката, както диригент владее оркестъра. Говореше без бележки. Всяка дума му идваше в момента на произнасянето. Публиката избухваше в аплодисменти и възгласи на съгласие. Чувствах се, сякаш съм отишъл в неделен ден на църква. Когато произнесе последните думи: „С очите си видях величието на Божието пришествие“, той се обърна с гръб на подиума и едва ли не падна в ръцете на Абърнати. Изглеждаше напълно изтощен. Като човек, постигнал всичките си цели.

Мозъкът ми беше парализиран, изпразнен от мисъл и съдържание, но аз трябваше да знам.

— Защо просто не разказа всичко това на Колийн?

Лицето му помръкна, скри се зад гънките отпусната кожа, попарено от прилив на вина, мъка и разкаяние.

— Не можех.

— Не виждам защо.

Той посегна към бутона „Старт“ на магнетофона.

— Чуй това.

 

 

Кинг: Всичко ще бъде наред, Бен. Повярвай ми.

Фостър: Ще трябва да живея със съзнанието за това до смъртта си. Не е честно от твоя страна да го искаш от мен.

Кинг: Съгласен съм. Но нямам друг, освен теб. Ти си мой приятел, Бен. Мой скъп приятел. И двамата знаем, че съдбата ми отдавна е предрешена. Всички знаехме, че един ден някой идиот ще ме убие. Слава богу, това не се случи, докато имахме още толкова работа за вършене.

Фостър: Още има какво да се върши.

Кинг: И ще се свърши, само че без мен. Едно време аз бях гласът на чернокожия в тази страна. Вече не е така. Извисиха се още гласове. Такива, които, за съжаление, крещят за разрушения и насилие. Трябва да ги накараме да замълчат. Както казваше Ганди: „Има много каузи, заради които бих умрял. И нито една, заради която бих убил“. Трябва да се погрижим нашите хора да не забравят това.

Фостър: И все пак искаш от мен да те убия.

Кинг: Да, така е. За което ти се извинявам. Но ако човек не е намерил нещото, за което е готов да умре, не заслужава да живее. Моята кауза. Моята раса. И за двете си струва да се умре. Аз съм готов да посрещна смъртта, Бен. Още една мисъл на Ганди е в съзнанието ми напоследък: „Първо те игнорират, после ти се присмиват, после се бият с теб и накрая ти побеждаваш“. Аз съм готов да победя.

Фостър: Вече си победил.

Кинг: Не изцяло.

(ПАУЗА)

Фостър: Искаш ли някога светът да научи какво си сторил?

Кинг: Мислил съм за това. На онези, които ще слушат този запис, искам да кажа следното. Ако физическата смърт е цената, която човек трябва да плати, за да освободи децата си и белите си братя от вечна духовна смърт, то нищо не би могло да бъде по-изкупително. Но за да успеем, ние трябва да вървим по пътя, който ни посочи съвестта. Останалите пътища да ги оставим на другите. Ако следваме зададения курс, аз съм твърдо убеден, че ще стигнем Обетованата земя. Ето отговора ми на твоя въпрос. Изчакай петдесет години, преди да разкажеш за всичко това. Ако доживееш до тази възраст, вземи тогава решението си. Моята мечта е, че след петдесет години чернокожият ще бъде в Обетованата земя. Ако дойдеш при мен, ако се явиш пред Бог, преди да са изтекли петдесетте години, само ти и аз ще знаем какво сме извършили. Отнеси тайната със себе си в гроба. В това, Бен, аз вярвам на теб и само на теб.

 

 

Фостър изключи магнетофона.

— Аз уважих желанието му. Заради това той умря и аз нямах право да предам доверието му. Знаех, че от този момент нататък моят живот ще протече при определени условия. Едно от тях бе да бъда благоразумен. Запазих мълчание, включително пред съпругата си и Колийн. От петдесетте години изминаха малко повече от трийсет, а аз още дишам.

Смисълът на чутото ме затискаше като огромна тежест. Но аз трябваше да знам още.

— Откъде му хрумна на Кинг да използва ФБР за постигане на целта си?

— Там е иронията. Самият Хувър му даде идеята. С онази бележка, която му беше изпратил през шейсет и пета и с която му намекваше за самоубийство.

Спомних си точните думи.

Само едно нещо ти остава да направиш, Кинг. И ти знаеш какво е то. За теб има само един-единствен изход. По-добре се възползвай от него, преди мръсната ти, извратена, мошеническа същност да бъде разголена пред нацията.

— В крайна сметка Кинг повярва, че Хувър е бил прав. Смъртта бе единственият му изход. Макар и не по причините, които бе имал предвид Джей Едгар. Тази бележка обаче го убеди, че Хувър желае смъртта му. Тя го подтикна да мисли в тази мрачна посока. От края на лятото на шейсет и седма той ми поръча да правя намеци и давам идеи на Джансън. Да пробвам почвата, да ги обработвам в желаната от нас посока. Накрая, както чу и на касетата, аз направо им го предложих. Те можеха да откажат. Да отхвърлят идеята ми. Но не го направиха. Аз бях най-шокиран от това. Бях се надявал, че няма да тръгнат нататък.

Напрежението от изминалите няколко дни се бе отпечатало върху лицето му.

— Двамата с Мартин много пъти сме разговаряли за смъртта — каза Фостър. — Той беше искрен с казаното в Мемфис вечерта, преди да умре. Дълголетието си имаше своите предимства. Той самият би предпочел да живее дълго, до дълбока старост. Но бе достатъчно умен, за да знае кога да се откаже, и достатъчно убедителен, за да ме накара да повярвам, че така е правилно да се постъпи. И ето, аз изпълних желанието му.

— Той просто е излязъл на балкона на мотел „Лорейн“ и се е оставил да бъде застрелян?

— Точно това направи. Аз бях долу на паркинга с останалите. Когато застана до парапета, казах една молитва. Специално беше предупреден да не стои така на открито. Но Мартин винаги слушаше само себе си и никой не оспорваше решенията му. Тази вечер всички бяха в добро настроение. Всички се чувстваха превъзходно. Бяхме спечелили една съдебна битка. Второто шествие щеше да се състои. Нещата се подреждаха. Отивахме на вечеря в дома на местен проповедник. Само аз знаех, че Мартин няма да бъде с нас. Два часа по-рано Джансън ми бе казал, че нещото определено ще се случи.

Погледът му беше празен.

— Онази сграда, която Рей си бе избрал за огнева позиция, предлагаше перфектен ъгъл за стрелба по мотела. От банята балконът на Мартин се падаше по права линия; Рей беше заел позиция там, стъпил във ваната, издал дулото на пушката навън през прозореца. Заредена с един патрон. Толкова. Един. На човека не му липсваше самонадеяност.

Или просто е бил идиот. Трудно беше да се каже със сигурност.

— Когато куршумът го улучи, Мартин стоеше облегнат на парапета, с гръб към Рей, като доказателство за думите си от предишната вечер. С изправен гръб никой не може да ви яхне. Тези думи преминаха през мозъка ми в мига, когато чух изстрела. Спомням си също, че се усмихваше. Точно когато се обърна, за да влезе вътре в стаята и да си вземе палтото. Мартин умря с усмивка на лице.

Фостър посочи с пръст магнетофона.

— На записа има още нещо.

И той отново натисна бутона.

 

 

Кинг: Включих се в борбата на двайсет и шест. Беше изключително тежка битка. Още от първия ден знаех, че животът ми, посветен на отказа от насилие, ще завърши насилствено. Всички си мислим за смъртта.

Фостър: Ти — повече от останалите.

Кинг: Съгласен съм. Често я споменавах. Може би твърде често. Но те убиха Кенеди. Убиха Малкълм Екс. Убиха Медгар Евърс. Убиха малки чернокожи деца и бели реформисти. През цялото време си мисля за Селма и Джими Лий Джексън.

Фостър: Аз също.

Кинг: На хората, които ще слушат този запис, искам да кажа следното. През шейсет и пета отидохме в Селма, за да организираме шествие за правото на глас. Джими Лий Джексън беше на двайсет и шест. Работеше във ферма и беше дякон в църквата. Този ден той беше с нас на шествие до зданието на съда на окръг Пери, където щатската полиция ни нападна с палки. Джими видя как бият майка му и дядо му и се затича да им помогне. Един униформен го простреля в корема, след което го арестуваха за хулиганско държание. Минаха часове, преди да го откарат в болница. Джими живя девет дни в страшни мъки, преди да почине.

Девет дни след това направихме шествие от Селма до Монтгомъри. Събраха се хиляди хора, възмутени от палките, камшиците, веригите, сълзотворния газ и куршумите, които бяха видели по телевизията да се ползват срещу беззащитни протестиращи. Един от участниците в шествието този ден, бял проповедник и баща на четири деца на име Джеймс Рийб, беше пребит от разярена тълпа бели. Няколко дни след това четирийсетгодишна жена и майка на име Виола Лиуцо бе застреляна от бели куклуксклановци.

Толкова много хора загинаха за тази кауза. Хората забравят, че Движението е изцапано с кръв. Аз не искам да забравят повече. Нито сега, нито когато и да било. Колко пъти сме виждали мъже с пушки, покачени на дървета, да чакат просто да им кацнем на мушката, за да стрелят по нас? Колко бомбени заплахи са ни били отправяни? Безсмъртието не се измерва с парите, които си натрупал през живота си, или с къщите, които притежаваш, или с това колко си популярен. То се заслужва с отдаденост на бедните и заблудените, на съкрушените и отчаяните, на гладните и голите. Джими Лий Джексън, Виола Лиуцо и Джеймс Рийб знаеха това. Те дадоха живота си. Онова, което им липсваше, бе слава. Докато аз я притежавам. Затова сега ще принеса живота си в жертва, за да може никой от тях да не бъде забравен.

(ПАУЗА)

Фостър: Какво искаш да кажем на погребението ти?

Кинг: Искам скромно погребение с кратка надгробна реч. Никакво споменаване на Нобеловата ми награда и останалите отличия, които съм получил. Нека да кажат само, че съм служил на хората и съм ги обичал. Опитал съм се да заема правилната позиция за войната. Да нахраня гладните, да облека голите, да посетя лишените от свобода в килиите им. С колкото повече омраза са ме обливали враговете ми, толкова повече съм се амбицирал да вървя напред. Колкото повече са се опитвали да ме спрат, толкова по-усилено съм работил. За завършек кажете, че съм се старал с всичките си сили да обичам и да служа на човешкия род.

 

 

Фостър спря за последен път магнетофона.

И двамата видимо се борехме с емоциите си.

— През последната година от живота си Мартин преживя мъчителна ерозия на вярата. Онзи ореол на самонадеяност, който ранният успех създава у младите и нетърпеливите, бе изчезнал. Той наближаваше четирийсетте и гледаше на живота с неистова неотложност. Бях чул Корета да говори с Ралф Абърнати около месец преди Мемфис. Дори тя бе забелязала промяната, сякаш съдбата го застигаше.

Трудно е да се прикриваш пред съпругата си. Това поне го знаех.

— Той ми каза, че хората са склонни да запомнят мъртвите, и беше прав. Неговата смърт придаде допълнителен смисъл на саможертвата на всички онези, които бяха загинали преди него за каузата. Нито един от тях не е забравен.

Какво трябваше да правя оттук нататък? Вече не бях наясно със себе си. Бях дошъл тук с намерението да му кажа, че всичко около него трябва да излезе на бял свят. Колийн я нямаше вече. Не виждах причина да пазим тази тайна, освен да спасим Фостър от затвора. Но с неговите откровения всичко това се промени. Оказа се не убийство, а за сложно самоубийство, замислено да изглежда като атентат.

— Кинг явно го е обмислил до последната подробност — казах аз.

— Това си беше дарба. Той беше човек с визия. Беше продуцент, режисьор и изпълнител на главна роля в много представления на Движението за граждански права. Протестни шествия, демонстрации, митинги, походи за свобода, седящи стачки, речи, надгробни слова. Той ги организираше с прецизността на експерт. При него нищо не ставаше случайно. Последната му продукция, неговият шедьовър, беше собствената му смърт.

Фостър бръкна под сакото си и извади .38-калибров револвер, който постави на масата.

Аз го посочих с пръст.

— Това за мен ли е, или за теб?

— Може би за мен. Още не знам.

Той не ме бе разпитвал за подробности около случилото се с Джансън, Оливър и Валдес. Освен това се съмнявах, че знае много за приключенията ни с Колийн преди Сейнт Огъстин, където тя се бе оставила да я вземат за заложница.

— Колийн доброволно се предаде на Валдес, за да те предпази — казах аз. — Не искаше да пострадаш. А сега смяташ да се застреляш?

— Омръзна ми да живея, докато смъртта на други тежи на съвестта ми. Омръзна ми да мълча. Всичко ми омръзна.

Нямаше спор. Този човек беше превърнал балансирането в изкуство.

И тогава аз си дадох сметка, че сега ролите са се разменили. Аз бях за него това, което той бе представлявал за Кинг. Единият от двама ни щеше да умре, а другият да запази тайната му.

Дали?

Той пренави лентата обратно и свали пълната ролка от магнетофона.

— Вземи това — каза той и ми я подаде. — Имаш всичко останало, ще ти трябва и това. Ти решаваш какво да правиш с него. Аз ти предавам дълга. А сега се махай от тук и ме остави да умра на спокойствие.