Стив Бери
Офицер и пешка (6)

5

В дъжда различих очертанията на Форт Джеферсън.

Пътуването от Кий Уест бе продължило близо три часа; движехме се бавно заради бурята. Джансън беше поел отново управлението, бяхме подминали Гардън Кий и форта и се насочвахме към Логърхед — най-големия от седемте острова. На него се издигаше фар, чийто лъч се виждаше през бушуващата буря.

— Яхтата се откъсна от котвата точно тук, после течението я отнесе към южния край на Логърхед и нататък — каза Джансън. — После рифовете от другата страна са й видели сметката.

Бурята беше утихнала, но дъждът не спираше. Два-три катамарана, няколко платноходки и моторници стояха на котва на около петстотин метра вляво от нас. Заобиколихме южния край на Логърхед и там видях нещо да плува на повърхността на водата, подхвърляно от вълните. Беше пластмасова туба за мляко, завързана за дръжката с жълто въже.

— Въжето е прикрепено за кораловия риф отдолу — каза Джансън. — Тук е плитко, може да се влезе с шнорхел. Потъналата яхта е на петдесетина метра западно от шамандурата, там водата е малко по-дълбока.

— Това не е ли национален парк? Как успя да обозначиш мястото на корабокрушението?

— В това лошо време никой не е видял тубата. Но след още ден все някой щеше да я види.

Той отпусна газта и задържа яхтата неподвижно на място.

— Ще бъда над теб с работещи двигатели. Внимавай за витлата. Хайде, върви да си вземеш снаряжението. Всичко, от което имаш нужда, е долу на палубата.

Доста време бе минало от последното ми гмуркане. Бях се научил във флота. Пам също бе изкарала курсове преди две години, но имаше само две гмуркания. При второто една среща с акула я убеди веднъж завинаги, че мястото й не е във водата. Следващите три дни прекара на яхтата в очакване да се върна от поредната авантюра; явно така ни бе писано в нашия семеен живот.

Слязох от мостика и долу намерих водолазната екипировка. Нищо особено, но щеше да свърши работа. Завих регулатора върху кислородната бутилка и с рязко изсъскване на вентила пробвах налягането. После пристегнах раменните и коремните ремъци и си сложих колана с тежестите. Над главата ми проблесна светкавица; назъбената й усмивка ме накара да потръпна. Тътенът на далечни гръмотевици и плющенето на дъжда не отслабваха. Колко ли правила за безопасност щях да наруша този ден? Като например: никога не се гмуркай в гръмотевична буря. Или сам. В забранени за гмуркане води. Палубата ме подхвърляше като играчка и реших, че това не е най-доброто място да си слагам бутилките, които бяха доста тежки. Затова нахлузих маската и плавниците, хвърлих бутилките през борда, после седнах на парапета и се изтъркалях заднешком във водата.

Спускайки се под вълните, видях в бистрата вода потъващите надолу бутилки. Вкарах и двете си ръце наопаки в презрамките, после повдигнах нагоре безтегловната маса, прехвърлих бутилките през главата си и презрамките легнаха удобно на раменете ми.

Напипах регулатора и изкарах водата от него.

Бях готов.

С няколко тласъка на плавниците се отправих към дъното, където водата беше много по-спокойна. На това място рифът беше плитък, не повече от три метра под повърхността, но изведнъж се спускаше стръмно към пясъчното дъно, което се белееше на десетина метра по-надолу. Едва по-нататък започваше същинската падина и водата ставаше тъмносиня. Заради начумереното небе светлината беше оскъдна, но това се компенсираше с перфектна видимост.

Водата гъмжеше от живот.

Една баракуда се навърташе наоколо с разтворена уста, в която се виждаха страховити, подобни на кучешки зъби, докато внезапно, сякаш изстреляна от оръдие, не се разтвори в синкавия полумрак. Горичка от живи корали, обагрени във всевъзможни оттенъци на бежово, жълто и кафяво, приютяваше безброй дребни морски обитатели. Видях виолетова лъчеперка, червена и ивичеста бодлоперка, риба корона… Но през цялото време се оглеждах за акули, докъдето ми позволяваше видимостта.

И тогава я видях.

Потъналата яхта беше полегнала на десния си борд, издълженият й корпус се бе слял с пясъчното дъно, кърмата й стърчеше нагоре. Боята по незасегнатите й части се виждаше ясно, понеже не бе прекарала достатъчно дълго във водата, за да обрасне с водорасли. Беше поне девет метра дълга и не много различна по конфигурация от „Исла Мари“, която ме чакаше горе. В левия й борд зееше продълговата цепнатина, през която можеше да се провре човек. Това потвърждаваше видяното от Джансън.

Беше се ударила в рифа.

Аз доплувах до кърмата и надникнах в главната каюта. Навсякъде се въргаляха мебели и оборудване. Нищо интересно. Задната палуба беше също почти празна, ако не се смятаха части от водолазна екипировка, завързани с ремъци за преградите на корпуса. Черното непромокаемо куфарче не се виждаше никъде. Обиколих потъналия съд, оглеждайки пясъчното дъно наоколо, но не видях нищо такова.

Спрях се на място, за да събера мислите си.

Топлата вода беше приятна на допир, дишането ми отново бе станало равномерно. Тук определено беше по-добре, отколкото в съдебната зала. Изплувах до горния мостик на яхтата и се спрях до вратата, която висеше отворена на пантите си.

И ето го и него.

Черно непромокаемо куфарче, точно както ми го бе описала Стефани Нел. Сграбчих го за дръжката и се изненадах. Тежко. Трудно щях да го извадя на повърхността, още повече като не носех спасителна жилетка.

Което повдигаше един въпрос. Какво още имаше вътре освен монетата?

Спрях се за момент да оценя ситуацията. Най-умно би било да оставя куфарчето на морското дъно, после да изплувам за въже. Нямаше смисъл да се опитвам да го извадя на повърхността и после да се боря с бурята, за да доплувам до лодката. Затова го извлякох от мостика, ритайки с крака, докато успях да се плъзна заедно с него надолу по корпуса на яхтата, и го сложих на пясъчното дъно. Хвърлих бърз поглед нагоре и видях кила на „Исла Мари“, която се полюшваше върху вълните, движейки витлата си ту напред, ту назад, за да стои на едно място.

Заплувах нагоре. Когато се подадох на повърхността, изплюх регулатора и размахах ръце, за да привлека вниманието на Джансън.

— Трябва ми въже. Поне петнайсет метра.

— Не сме сами — извика в отговор той през отворения прозорец, като посочи с ръка назад към кърмата.

Изплувах колкото можех нагоре, за да хвърля поглед над гребените на вълните. Към нас с голяма скорост се носеше малка моторница. Можеше да са охранителите от Форт Джеферсън.

— Дай въжето! — извиках отново аз.

— Трябва да тръгваме.

— Имаме време. Ще се справим. Дай въжето.

Исках тези хора да разберат, че не ми пукаше от нищо. Ако изобщо се надявах да се заема с нещо по-смислено, трябваше да се докажа. Имах рядката способност да мисля трезво в критични ситуации. Време беше да я оползотворя по предназначение. Онази моторница наближаваше, но аз можех да се гмурна и отново да изплувам, стига Джансън да ми подадеше проклетото въже.

Както и направи. Една жълта найлонова спирала цамбурна до мен във водата.

— Куфарът е тежък! — извиках аз. — Ще го вържа и ще подръпна въжето, за да ти дам знак. Тогава почваш да дърпаш. Аз ще изляза след него.

Грабнах края на въжето, натъпках регулатора в устата си и се гмурнах отново под вълните.