Стив Бери
Офицер и пешка (58)

57

За да убия малко време, аз влязох в един ресторант и се нахраних спокойно, като размишлявах върху изминалите няколко дни. Обадих се на Пам, за да й кажа, че ще закъснея, и този път по изключение не бях подложен на разпит. Последните няколко дни нещата между нас вървяха. Дори бяхме започнали да говорим за бебе. И двамата искахме дете и може би времето бе дошло. При проблемен брак раждането никога не ми бе изглеждало като решение. Но може би беше време да обърнем нова страница и да гледаме напред, а едно бебе щеше да послужи за спойка между нас. Самата идея да стана баща ми допадаше. Собственият ми баща бе починал, когато бях на десет, така че бях израсъл при дядо си. Исках да присъствам в живота на едно дете. Да бъда до него, когато му потрябвам. Да участвам в израстването му. Що се отнася до военната ми кариера, знаех накъде ще поеме. Временното ми ангажиране с Министерството на правосъдието бе приключило. Бях се върнал във флота, за да върша една работа, която все повече намразвах. А трябваше да се боря с това. Достатъчен ми беше хаосът на семейния фронт, за да прибавям към него и служебните си проблеми.

Малко след пет и трийсет излязох от ресторанта и тръгнах към дома на Фостър. Спрях в един магазин и си купих карта на града. Орландо е голямо населено място. Лесно е човек да се изгуби из многото му квартали, но аз открих къщата — скромна, на един етаж, в тих жилищен район. Тойотата на Фостър не се виждаше в алеята за коли — може би беше още в Пуерто Маяка, където я бях оставил, след като Джансън ме хвана натясно.

Приближих се до предната врата и натиснах звънеца.

Вратата се отвори след няколко секунди и Фостър ме покани да вляза.

— Казах на всички, че искам да бъда сам — обясни той. — Никой няма да ни безпокои.

Къщата беше чиста и просторна, по покритите с тапети стени висяха снимки на Колийн с някаква по-възрастна жена, вероятно нейната майка.

Той забеляза интереса ми.

— Толкова се гордеех с нея. Беше добра дъщеря. Не послушна. Имаше собствен мозък, характер, не се криеше зад гърбовете на по-силните.

Забелязах и снимки на един много по-млад Бенджамин Фостър с Мартин Лутър Кинг. На някои бяха само двамата, застанали един до друг, усмихнати. На други — сред много хора. Имаше и правени по време на шествие или седяща стачка. На една се виждаше как ги отвежда полиция. На друга бяха зад решетките.

— И двамата бяхме арестувани в Мобайл — каза Фостър. — Прекарахме три дни заедно в арестантска килия. Беше през шейсет и шеста.

— Как можа да го предадеш? — попитах аз.

— Джансън ми плати над двайсет хиляди долара, за да бъда негов шпионин. За времето това бяха много пари.

— И никой не забеляза, че си забогатял, така ли?

— Всичките отиваха в джобовете на букмейкъри и търговци на автомобили. Никой не ми обръщаше внимание.

Отново ме обзе познатото чувство.

— Лъжеш.

— Защо мислиш така?

— Помогнал си на ФБР в убийството на Кинг. Чух това на записа. А държиш всичките тези снимки по стените си? Казваш, че Кинг е бил човекът, от когото най-много си се възхищавал. Наричаш го Мартин. А си го видял как умира, покосен от куршум. Или нямаш съвест и морал, в което се съмнявам, или лъжеш.

— Колийн ме разпитваше по същия начин в тази стая. Разбира се, тя не подозираше нищо от това, което знаеш ти. — Той помълча, после добави: — Нарече ме лъжец, когато й казах, че имам монетата от другаде. Вероятно това още повече я подтикна да се свърже с Валдес. С нея забърках ужасна каша. Надявам се с тази ситуация да се справя по-добре.

Той ми даде знак да го последвам в трапезарията, обзаведена с лъсната махагонова маса, четири стола и бюфет. През прозореца, закрит с тюлени завеси, влизаше топла светлина от късното следобедно слънце. Върху масата имаше стар ролков магнетофон. Не бях виждал такъв от детските си години. Сега всички бяха на касети и дискове. Върху него имаше поставена ролка, пълна до половина с лента.

— Трябва да ти обясня някои неща — каза Фостър. — Част от тях обсъдихме в Майканопи, други не.

Спомних си разговора ни.

— Шейсет и пета и шейсет и шеста бяха сравнително спокойни години за Мартин. След онези шокиращи записи, изпратени до дома му, ФБР гледаше да стои надалече. Но когато Мартин се обяви публично срещу Виетнамската война през април шейсет и седма, Бюрото отново засили наблюдението върху него. Хувър също изпадаше в ужас при мисълта за един месия, който би могъл да обедини и наелектризира войнстващия черен национализъм. Джансън ми бе говорил за това. Малкълм Екс можеше да бъде този месия, но той бе убит. Хувър беше наплашен до смърт, че Мартин може да изостави отказа от насилие и да прегърне национализма на чернокожите. Разбира се, това никога нямаше да стане. То противоречеше на всичко, в което вярваше Мартин. Но Хувър не го познаваше.

— Това може би обяснява защо е искал Кинг да умре — казах аз. — Но не обяснява защо ти си желаел смъртта му.

— Всъщност не обяснява и техните мотиви. Мартин винаги се е стремял да работи заедно с правителството, не против него. Федералните съдии бяха нашите най-близки съюзници. Федералното правителство беше всичко, с което разполагахме в борбата си срещу щатските и местните власти. Мартин не представляваше никаква заплаха за Съединените щати. Той беше либерал или умерен в сравнение със Стоуки Кармайкъл, Малкълм Екс или Рой Уилкинс. Хувър бе разбрал ситуацията напълно погрешно.

— Хувър е мразел Кинг. Това е било лична вражда между двамата.

— Сега знаем това. Но през шейсет и втора, когато Мартин подложи на съмнение репутацията и мотивите на ФБР по отношение на гражданските права, в лицето на Хувър той си създаде враг за цял живот.

Фостър насочи пръст към мен.

— Но различните сексуални наклонности на двамата мъже определено играеха роля в случая. Хувър беше или асексуален, или хомосексуалист. Никога няма да знаем със сигурност. Докато Мартин си беше сто процента хетеросексуален. Той обожаваше жените. Изневеряваше редовно на съпругата си — нещо, което отвращаваше Хувър. За него това беше знак, че на Мартин не може да му се вярва за нищо. Самият Мартин беше много объркан от тази своя слабост, съзнаваше, че тя противоречи на всичко, което проповядваше. Но той се беше примирил с несъвършенството на човешката природа.

Запитах се накъде ли бие Фостър с всичко това, но си замълчах.

— Към есента на шейсет и седма Мартин беше загазил здраво — продължи той. — Беше работил без прекъсване цели дванайсет години и напрежението му се отразяваше. Пушеше, пиеше и гълташе с шепи приспивателни. Бракът му беше пред разпад, а с критиките си срещу Виетнамската война бе загубил ценни съюзници, сред които и президента. Вече не получаваше покани за Белия дом. Поддръжката му сред народа, някога огромна, бе значително отслабена. Отказът от насилие губеше привлекателността си, чернокожите го отхвърляха като човек без връзка с реалността. Джордж Уолъс се беше кандидатирал за президент и неговите призиви към сегрегация намираха все повече привърженици. Мартин се чувстваше безсилен, сякаш всичко направено от него бе отишло напразно. Изпаднал беше в ужасна депресия.

Виждах, че го боли да си спомня за това. Каквото и да бе измъчвало съвестта му, беше на път да изскочи на повърхността. Изражението на лицето, тонът, дори стойката на тялото му показваха, че говори истината.

— През януари шейсет и осма Мартин разказа на Корета за любовните си афери. Тя отдавна знаеше в душата си, че той кръшка, още отпреди от ФБР да й бяха пратили онези записи. С времето двамата се бяха отдалечили. Много хора не си даваха сметка, че при цялата си напредничавост по въпросите на расовите отношения вкъщи Мартин е отявлен сексист. Той смяташе, че мястото на жената е да ражда и да отглежда деца. Докато Корета се стремеше към по-активна роля. Тя искаше да пътува с него. Той живееше под прожекторите, а това в известна степен я унижаваше. Заплатата му не беше висока, а Мартин не приемаше пари и подаръци от никого. Той дари за благотворителност дори петдесет и четирите хиляди долара от Нобеловата си награда, които тя се надяваше да спестят за образованието на децата. Двамата никога не ходеха на почивки и рядко излизаха заедно, за да се видят с хора. Неговият живот беше Движението, но Движението беше започнало да го изоставя.

Никога преди не бях чувал тези подробности за живота на Кинг.

— Когато се срещнахме за пръв път, ти ме пита що за човек е бил Мартин. Аз ти казах: огнена личност, със силно его. Жаден за признание, за обожание и респект. Всичко това е така. Спомням си, когато в началото на шейсет и осма според едно допитване на „Галъп“ той беше изпаднал от челната десетка на най-обичаните американци, това дълбоко го нарани. По онова време и „Християнски лидери“ вече не събираше толкова много средства от дарения заради антивоенните му позиции. Университетите оттегляха поканите си за лекции. Издателите не се надпреварваха да сключват договори за книги с него. Като цяло, Движението за граждански права се бе разделило на две фракции: онези, които се придържаха към линията на неподчинение без насилие, и другите, които призоваваха за по-радикални действия. Насилието започваше да взема превес, а от това Мартин го болеше душата. Когато пристигнахме в Мемфис на трети април шейсет и осма, той вече беше политически труп.

Аз посочих с пръст магнетофона.

— Какво е това?

— След малко — отвърна той. — Първо искам да разбереш някои неща.

Кимнах. Засега той имаше думата.

— На записа си чул да казвам на Джансън за срещата на „Християнски лидери“ в Атланта на трийсети март. Всички бяха там. Страстите бяха нажежени. Мартин искаше да се върне в Мемфис, после да се готви за Марша на бедните във Вашингтон. Всички останали бяха против, предпочитаха друга тактика. Той си тръгна от сградата бесен, по-ядосан, отколкото някога го бях виждал. Няколко часа след това ми позвъни и каза, че идва. Дойде, поговорихме около час. Беше донесъл магнетофон и записа всяка дума.

Усетих как нещо сякаш ме стисна за гърлото.

— Държеше да няма после въпроси. Да няма недоразумения. Допускаше, че къщата ми не се подслушва, което беше истина. — Той посочи магнетофона. — Това тук е оригиналният запис от въпросния ден.

Фостър седна до масата.

Аз също.