Стив Бери
Офицер и пешка (56)

55

Поведоха ме с белезници обратно към строителната площадка; за всяка ръка ме държеше по един униформен. Слава богу, по онова време още не бяха изобретили телефоните с камери, иначе щях още същата вечер да се видя в интернет с обяснителен текст: ОПАСЕН ПРЕСТЪПНИК ЗАЛОВЕН ВЪВ ВЪЛШЕБНОТО ЦАРСТВО. В случая бях принуден да изтърпя само шокираните погледи на родители, които закриваха децата с телата си. Запитах се защо не ме извеждат от парка. Все пак току-що бях застрелял човек.

Хуан Лопес Валдес вече го нямаше.

И слава богу.

Не бих проронил сълза за загубата му. Но това бе първият случай, в който хладнокръвно убивах някого, и нямаше да бъда честен пред себе си, ако кажех, че случилото се не ме засяга. Да, Оливър и Джансън също бяха мъртви. Но аз бях причинил смъртта им при самозащита, в разгара на боя. Докато с Валдес просто дръпнах спусъка. Бях чувал колеги във флота да говорят как са убили някого. Убийството не е проста работа, както много хора си мислят. То разтърсва душата ти. Така и трябва. Понякога си длъжен да го извършиш. Но от това не следва, че е лесно. Много месеци след това щях да размишлявам върху постъпката си, без нито за миг да съжаля за взетото решение, но и без да забравям последиците от него. По-нататък щях да убия още хора. Повече, отколкото си бях мислил, че е възможно. Това беше част от работата ми. Като всеки път щях да разсъждавам върху ползите и вредите, докато не се убедях, че е трябвало да го сторя.

Влязохме обратно в строителния обект.

Трупът на Колийн лежеше на цимента, беше покрит с найлоново платнище. Баща й беше застанал отстрани с един от заместник-шерифите на окръг Ориндж. Те вече сигурно знаеха, че убитата е била една от тях. До края на живота си Колийн бе останала добър полицай, вършейки онова, на което беше обучена. Да действа. Да поема отговорност.

Аз стоях с белезниците. Наоколо бяха разпръснати белите листове хартия, които бях използвал за примамка. Парчето арматурно желязо, насинило хълбока ми, също беше земята. Фостър мълчеше. Изглеждаше зашеметен, с поглед в земята.

— Валдес е мъртъв — казах му аз.

Възрастният мъж вдигна глава и кимна.

Исках да знае, че справедливостта е възтържествувала. Око за око и така нататък. Но това нямаше да съживи Колийн. Не вярвах, че мъката, издълбала бразди в лицето му, ще отмине лесно. Той беше обречен да я носи до края на живота си; чудовищността на онова, което бе извършил преди трийсет и две години, бе дала своите плодове тук, сред смеха и радостното оживление на този парк, който много хора наричаха най-щастливото място на света.

Но единствено тъга изпълваше нощния въздух.

Стефани Нел се беше появила отнякъде с един по-възрастен мъж с униформа със златни звезди на яката. На гърдите си носеше значка, която го идентифицираше като шерифа на окръг Ориндж.

— Свалете му белезниците — каза Стефани.

Шерифът кимна на един от помощниците си и ръцете ми бяха освободени. Тя ми даде знак с ръка да я последвам към другия край на площадката.

— Добре ли си? — попита тя.

— Да. Как ме откри?

— Не беше трудно. По труповете, които оставяш след себе си. Във ФБР не са във възторг. Министърът също. Кажи ми нещо, с което да променя отношението им.

Езикът ме сърбеше да й кажа много неща, но най-напред трябваше да говоря с Фостър. Затова тръгнах към него. Стефани ме последва. Шерифът остана при хората си.

— Господин Фостър — каза тя, — моите съболезнования.

Той не отговори.

— Тя беше добър полицай — каза Фостър след минута.

— Обясних на шерифа всичко, което можах — отвърна Стефани. — Включително това, че случаят е под федерална юрисдикция. Казах му, че тримата сте били натоварени със специална задача от Министерството на правосъдието.

— Последното не е трябвало да му го казвате — промърмори Фостър. — Предпочитам да нямам нищо общо с федералното правителство.

— А не предпочитате ли да пренощувате в ареста? — попита тя. — Петима души са загинали тази нощ.

Той я изгледа враждебно.

— Мен ме е грижа само за двама от загиналите. За дъщеря ми и съпруга й.

Чух и премълчаното в думите му. Обвинението към самия него.

— Какви са тези празни листове хартия, разпилени наоколо? — попита тя.

— Блъф, който не проработи — отвърнах аз.

— Папките още ли са у теб?

Сега бе моментът. Да й кажа ли истината? Да, знаех достатъчно, за да преобърна историята с главата надолу, но Фостър току-що бе загубил най-близките си. Трябваше ли да вгорча още живота му, намесвайки го в убийството на Мартин Лутър Кинг? За такова престъпление нямаше давност; можеше все още да бъде съден и вкаран в затвора. Папките и касетата заедно доказваха участието му извън всякакво съмнение. В един по-късен момент кариерата ми в разузнаването щеше да изобилства с доказателства за моята способност да пазя тайна. Секретността щеше да се превърне във втора природа за мен. Хората щяха да ми вярват. И аз никога нямаше да ги предам. Но тук, между сюрреалистичната жизнерадост на Вълшебното царство и ужаса от смъртта на Колийн и Нейт, аз за пръв път през живота си се изправях пред тази дилема.

Да проговоря? Или да мълча.

— Валдес не клъвна — заявих аз. — Трябваше да му дам папките. Един от хората му ги отнесе малко преди той да застреля Колийн.

Фостър не реагира на лъжата ми, но нещо ми казваше, че е оценил временната отсрочка. Исках да говоря насаме с него, преди да кажа истината на Стефани.

— А монетата? — попита тя.

Бръкнах в джоба си и я извадих. Малката ролка със записа беше в задния ми джоб, скрита от очите й, и там щеше да си остане.

— Възнамеряваш ли да ми обясниш какво всъщност се случи тук? — попита ме тя, като пое монетата от ръката ми.

— Да. Но не тази вечер. Нека го направим утре или вдругиден.

— Тази работа не става така, Котън.

— При мен става.

Помощник-шерифите бяха приключили с фотографирането на трупа на Колийн, от който бяха махнали покривалото. Никой баща не биваше да вижда детето си по този начин. Фостър трябваше да си тръгне, но аз знаех, че няма да го направи. Този човек бе спомогнал за убийството на Мартин Лутър Кинг. Какво му е струвало да живее с тази мисълта през всичките десетилетия оттогава, можех само да си представям. А сега трябваше да живее и с факта, че дъщеря му и зет му също са мъртви.

За което той поне отчасти носеше вина.

— Един от помощник-шерифите ще ви откара вкъщи, Фостър — каза Стефани. — Ще мина да ви видя след няколко дни.

— Не си губете времето — отвърна той с печален глас. — Нямам какво да ви кажа.

Погледите ни се срещнаха и аз прочетох мислите му, сякаш ги бе изказал на глас. Това между нас беше отделна история. Двамата имахме какво да си кажем.

— Трябва ли ти транспорт? — попита Стефани.

Поклатих глава и напипах ключовете в джоба си.

— Имам пикап.