Стив Бери
Офицер и пешка (55)

54

В момента в който телата ни се сблъскаха, дясната ми ръка посегна към пистолета му. Валдес реагира на нападението ми след моментно объркване — достатъчно, за да го поваля на земята. Питах се дали някой е чул изстрела и дали са вдигнали парка под тревога. Силните шумове бяха нещо нормално тук, а пък този идваше от строителна площадка.

Двамата се строполихме върху настилката.

Аз стиснах ръката му с пистолета и я ударих няколко пъти в цимента, докато оръжието не отхвръкна встрани. Валдес ме оттласна от себе си, пропълзя и сграбчи от земята парче арматурно желязо. С периферното си зрение видях как Фостър се мъчи да отиде до Колийн, която нито помръдваше, нито издаваше звук. Валдес замахна с металния прът към мен. Аз отстъпвах крачка по крачка назад, избягвайки свистящия връх на желязото, докато накрая не се озовах с гръб до една от стените. Стиснал пръта в две ръце, Валдес го вдигна над главата си, за да го стовари върху мен, но аз избегнах удара.

Като го ритнах в гръдния кош.

Той залитна назад, но запази равновесие и реши просто да запрати желязото по мен. То профуча във въздуха и ме удари в хълбока — за щастие, не с острия си връх, който би могъл да ми причини сериозни наранявания. Макар ударът да беше с тъпото, изпитах адска болка. Паднах на земята.

Валдес побягна.

Наложих си да се изправя на крака.

Мощна вълна адреналин се разля по тялото ми. Болката, която бях изпитвал допреди миг, сякаш изчезна. Знаех, че това е илюзия, но се вкопчих в нея. Притичах до Фостър и освободих ръцете му, пристегнати с широко тиксо.

— Погрижи се за нея — казах му.

Огледах сенките наоколо, докато не открих пистолета до една купчина отпадъци. Наведох се и го грабнах, след което хукнах след Валдес.

Чух как дървената врата, през която бяхме минали, се отвори и после се затръшна. Минах през нея и се озовах обратно в парка; в далечината забелязах Валдес, който се беше смесил с тълпата. Дъждът беше спрял, но топлият въздух беше изпълнен с невидима пара. Хората се радваха на лятната вечер.

Валдес се беше насочил към една въртележка, където пътят се разклоняваше — можеше да тръгне вляво или вдясно. Изключено беше да стрелям по него. Той подмина въртележката и зави вляво към Замъка на Пепеляшка, осветен през нощта в цялото си великолепие. Покрит мост пресичаше извисяващата се нагоре конструкция. Сетих се, че от другата страна се намираше централният площад със статуята на Дисни, откъдето бе започнало всичко. Трупът на Нейт сигурно още беше там, заобиколен от полиция и паркова охрана. Валдес явно също се бе досетил за това, защото зави вдясно и предпочете да остане от отсамната страна на замъка, далече от суматохата оттатък.

Продължавахме да се движим напред, подминавайки разни други атракции.

„Светът е малък“. „Къщата на духовете“. „Залата на президентите“. Бяхме се върнали до „Земята на Дивия запад“, когато той внезапно изчезна в един от покритите мостове, които бях забелязал по-рано, отвеждащи към „Земята на приключенията“.

Аз продължих да тичам напред, на трийсетина метра след него.

Преминах по покрития мост и зърнах Валдес, който се беше насочил към „Разходка в джунглата“ и в този момент влизаше в дървен павилион, наподобяващ нещо като военен преден пост от минали времена, където се беше образувала опашка от чакащи реда си да се включат в обиколката. От другата страна на старинната на вид сграда се виждаха проблясващи светлини и водна повърхност; чуваше се шум от форсирани двигатели на пристигащи и отпътуващи лодки.

Аз ускорих крачка и го последвах в сградата точно в момента, когато той прескочи дървения парапет, след като бе пресякъл заградената с въжета затворена за посетители зона. Аз също се проврях под ограничителното въже, заобиколих бутафорните сандъци с инструменти и изследователско оборудване и продължих по следите му. Когато стигнах до парапета, той вече беше в една от лодките, отпътуващи „нагоре по реката“ за обиколка на атракцията. Над палубата имаше брезентов навес, а над него — надпис с името на лодката: „Найл Нели“. Вляво от мен нова лодка се пълнеше с туристи, а зад нея вече се бе образувала опашка от хора за следващите. Тези съдове едва ли бяха способни да развиват голяма скорост, така че настигането на Валдес с някой от тях не беше вариант. Аз изтичах при един от разпоредителите с тропически костюми.

— Онази лодка, която току-що отпътува — казах му аз. — Как мога да й пресека пътя и да се кача на нея?

Той ми хвърли озадачен поглед, принуждавайки ме да поясня:

— Аз съм федерален агент. Трябва да стигна до онази лодка. Веднага.

Докато тичах насам, аз бях пъхнал пистолета под ризата си и сега се запитах дали не е редно да го използвам като мотивация към думите си. Но човекът схвана по тона ми, че случаят е спешен. Той посочи с ръка към отсрещния бряг на тесния плавателен канал.

— По-нататък реката прави широк завой. Ако минете през тази горичка, ще пресрещнете лодките по маршрута им.

— Има ли начин да се излезе от парка през тази атракция?

— Зад фалшивата джунгла минава служебен път, който води навън. Но трябва да слезете от лодката.

Валдес едва ли знаеше този факт, но би могъл да го открие, след като в даден момент напуснеше лодката. Не можех да допусна да ми избяга.

Тесен кей насочваше лодките към павилиона. В другия му край дървено мостче, широко две педи, отвеждаше към „джунглата“. Аз заобиколих опашката чакащи, стъпих в една от току-що изпразнените лодки, от нея скочих на отсрещния бряг, насочих се към мостчето и по него продължих към гъстата зеленина. Провирайки се през папрати и шубраци, изкачих малък хълм, покрит с високи дървета — по-скоро земен вал, служещ за преграда между двете половини на атракцията. През горичката се чуваше шум от двигатели; лодките ту забързваха, ту забавяха ход.

Превалих билото и заслизах надолу през още папрати и зеленина. Растителността беше най-плътна по краищата, създавайки илюзия за джунгла, докато вътре в горичката имаше много скрити пътеки, водещи в различни посоки, подобно на служебните коридори в пиратския замък. Дочух плисък на вода и гласовете на екскурзоводите, които забавляваха пътниците на лодките по монтираните на борда високоговорители.

Забелязах „Найл Нели“.

В този момент човешко тяло падна с плясък през борда от носа на лодката. Видях, че Валдес е поел управлението и ускорява с форсиран двигател. Но, както бях предположил, тези лодки не бяха способни на голяма скорост. Той като че ли се опитваше да я приближи до брега, но тя явно се движеше по фиксиран маршрут по средата на „реката“, направлявана със скрити релси както в пиратската атракция.

Зад гърба си усетих суматоха. Мъжки гласове крещяха нещо; един каза: „Тръгна нататък!“. Явно охраната бе пристигнала. Може би дори полиция предвид случилото се преди известно време.

След броени секунди щяха да ме открият.

Валдес сякаш си даде сметка, че маневреността на лодката е ограничена. Затова скочи във водата, която му стигаше до гърдите, и прегази до отсрещния бряг на реката, където имаше групичка механизирани животински фигури. В този участък теренът беше гол и открит, но се изкачваше към гористо хълмче. Вероятно от другата му страна се намираше служебният път, за който ми бе казал парковият служител. Валдес щеше да се измъкне оттам, без някой изобщо да усети, докато аз щях да остана блокиран в тъмното между дърветата.

Валдес нямаше представа колко близо до него съм в момента.

Зад себе си чух пукот на клони. Който и да ме търсеше, щеше да ме открие всеки миг.

Валдес излезе от водата и тръгна по склона между механичните лъвове, зебри и жирафи.

Беше на трийсетина метра от мен.

Посегнах към пистолета.

До този момент никога, при никакви обстоятелства, не бях изпитал порив да убия някого. Но сега отчаяно копнеех да сложа край на живота на Хуан Лопес Валдес. Единственото, което ме спираше, бе съзнанието, че е ключов свидетел за съществуването на един дяволски заговор. Една част от мен желаеше смъртта му, докато друга крещеше, че в името на правосъдието съм длъжен да го заловя жив.

— Разпръснете се и го намерете — чух мъжки глас от храстите зад гърба си.

Съвсем наблизо.

Бях застанал встрани от пътеката, до самата вода. Топли ручейчета пот се стичаха по челото ми. Валдес се отърси като куче от водата и пое нагоре по склона към изхода от атракцията.

Аз насочих пистолета, като го стисках с две ръце.

Във флота ме бяха учили как да стрелям. Умението ми да боравя с огнестрелно оръжие бе оценено на над средно. Ако му извиках да спре, моите преследвачи мигновено щяха да ми скочат, да ми отнемат пистолета и Валдес щеше да се измъкне. Можеше да се скрие зад многото механизирани животни на каменистия бряг и да ми избяга.

Но ако не кажех нищо…

Не можех просто да го оставя да си иде тихо в Куба, без да плати цената за това, което бе сторил. Не само заради Кинг. А и заради Колийн и Нейт.

Той се отдалечаваше. Скоро мракът щеше да го погълне. Трябваше да взема решение.

— Ето го, виждам го! — извика някой зад гърба ми.

Направи го!

Аз дръпнах спусъка.

Куршумът се заби в гръбнака на Валдес, който залитна напред от удара. Главата му се обърна назад, търсейки източника на атаката.

Аз стрелях повторно. И после още веднъж. И двата куршума попаднаха на месо.

Валдес се свлече на земята.

Аз свалих оръжието.

— На земята! — изкрещя нервен мъжки глас зад гърба ми. — Веднага! Няма да повтарям.

Предположих, че мъжът е въоръжен, затова пуснах пистолета, подгънах колене и легнах по очи на земята, докато той се нахвърли върху мен и ми постави белезници на ръцете.

Тази история заплашваше да завърши точно както бе започнала.

Преди четирийсет и осем часа.

Които ми се бяха сторили цяла вечност.