Стив Бери
Офицер и пешка (53)

52

За разстоянието беше прав.

Минахме по познатия маршрут по Главната улица, после завихме надясно и покрай „Земята на бъдещето“ се насочихме към задната част на парка, където един участък беше ограден заради строителни работи. Високата два и половина метра дървена ограда беше изрисувана с герои на Дисни. Валдес се насочи към една врата в оградата, която се заключваше с обикновена ключалка.

— Много лесно я отворих — каза той.

Минахме през вратата и той я притвори зад нас.

Разбирах дилемата му. Той би предпочел да си тръгне от тук с Колийн и Фостър. Но това щеше да се окаже проблем. Колийн бе дошла доброволно. Съмнително бе, че ще си тръгне по същия начин. А Фостър се бе съгласил да съдейства единствено в името на нейната безопасност. Освен това нямаше да е лесно да се излезе от Вълшебното царство. Това можеше да стане само с автобус, лодка или с железница, всичките претъпкани с хора, а за пеша разстоянията бяха огромни. Твърде много неща можеха да се объркат, затова той бе предпочел да направим размяната в очертанията на парка.

Огледах се наоколо. Явно строяха някаква нова атракция. Купища тухли и метална мрежа бяха оформени във вид на големи обли камъни, струпани един върху друг, и очакваха да бъдат залети с бетон. До една от недоиззиданите стени беше опряна стълба. Тавани нямаше. Отвън проникваше размита светлина от лампите на парка. Всичко беше мокро от дъжда. Колийн седеше върху мокрия цимент, с гръб към недовършената стена; ръцете й бяха вързани на гърба. Вляво от нея в същата поза беше Фостър. Един от мъжете от гумената лодка на Драй Тортугас ги пазеше с пистолет. Краката на Колийн и баща й бяха свободни, но устите им бяха залепени с широко тиксо. Двата жълти плика, които бях оставил при Фостър, лежаха в скута му.

Валдес взе пистолета на мъжа и го отпрати.

— Сега сме само ние. Оливър и Джансън са мъртви — каза Валдес, като размаха пистолета пред лицето на Фостър. — Останахме ти и аз.

Съмнявах се, че Фостър ще каже нещо за записа, който бе изслушал по пътя насам. Това бе последното нещо, което би желал Колийн да научи, а пък Валдес нямаше представа за съществуването на касетата. Аз я бях оставил в пикапа, заключен сред милион други коли на гигантския паркинг.

— За начало — продължи Валдес — ми дай пистолета си.

Гледаше към мен. Аз се поколебах. Той насочи оръжието към Колийн.

— Сигурно разбираш на какво съм способен.

Естествено. Посегнах зад гърба си и напипах пистолета.

— Подай ми го, като го държиш за цевта.

Изпълних нареждането му. Той пое оръжието от ръката ми и го запрати сред купищата строителни отпадъци.

— Цялата ситуация се усложни ненужно — каза той. — Исках една проста размяна. А вместо това получих купчина неприятности.

Чувството ми за хумор беше притъпено.

— Ти си един долен убиец.

— Точно така. Но много хора са ползвали услугите ми. Включително и твоето правителство.

Погледнах към Колийн. Докато Валдес бе насочил вниманието си към мен, забелязах, че мускулите на ръцете й са напрегнати, а раменете й се движат. Опитваше се да се освободи от въжетата, без да привлича внимание, и вероятно успяваше. Очите й ми казваха да не спирам да му говоря.

— Никога ли не си искал да си припишеш заслуги? — питах го аз.

— Моето его няма нужда от такива стимули. Предпочитам пари в брой.

— В Сейнт Огъстин ни беше казал, че си чел всичките книги на Рей. Ти си го открил. Ти си го вербувал. Ти си го насърчавал. И той изобщо не се е досещал, че го използваш?

— Идея нямаше. Беше много лесен за манипулиране. Изпълнен с омраза. Както и с нужда да се чувства значим. Просто му липсваше възможност, каквато аз му осигурих. Прочетох книгите му с усмивка. Почти всяка дума в тях беше лъжа. До смъртта си той вършеше точно това, което искахме от него.

Виждах, че Колийн още се опитва да се освободи, като внимава да не движи раменете си.

— Защо просто не го убихте впоследствие, както Руби уби Осуалд?

— Щях да го направя, ако беше стигнал до Африка. Но Хувър не просто искаше да убие Кинг, той държеше да си припише и заслугите за залавянето на убиеца. Лично ми го каза при онази среща в дома му. В такъв случай никой нямало да може да го обвини в лошо отношение към Кинг. Но заловеният трябвало да бъде във вид на труп. За чест на Джак Руби трябва да кажем, че той така и не даде обяснения защо е убил Осуалд, а и скоро след това умря в затвора. За разлика от него Рей живя още дълго, като през цялото време не си затвори устата. За наш късмет, беше патологичен лъжец.

Аз продължавах да му подавам реплики, за да печеля време за Колийн, но ме тревожеше фактът, че все повече се приближаваме към забранените теми. Фостър ме молеше с поглед да не повдигам никакви въпроси за него. Но за мен бе по-важно какво смяташе да направи Валдес. Той едва ли ни бе довел тук, за да си говорим.

Дулото на пистолета в ръката му се премести върху Фостър.

— Дай ми тия пликове.

Студена тръпка премина по гръбнака ми. Пристъпих към Фостър и ги взех.

— Отвори ги.

Разкъсах залепените капачета на пликовете и извадих хартията отвътре. Съдържаха само празни листове.

Той се изсмя.

— Знаех си. Допусках, че няма да носиш такава информация със себе си. Казах го и на Оливър, но той не ми повярва. Значи папките ми са още у теб.

— На сигурно място.

В онази пощенска кутия под наем в магазина за канцеларски консумативи в Гейнсвил, предплатена за шест месеца напред, където никой никога нямаше да ги открие.

— Как възнамеряваше да се споразумееш с Оливър? — попита той.

— Никак.

— Смел си, признавам ти го. Видях как отмъкна оня хидроплан на Драй Тортугас, как ме преметна само тогава! Не ти липсва дързост.

Той ми обърна гръб и отиде при Колийн и Фостър, които седяха един до друг на мокрия цимент. Забелязах, че Колийн престана да се движи и замръзна на място. Валдес коленичи пред Фостър, без да се притеснява, че е с гръб към мен, сякаш ме предизвикваше да предприема нещо. Макар и новобранец, аз не налапах въдицата, изчаквайки по-добра възможност.

Той се пресегна и дръпна тиксото от устата на Фостър.

— Отдавна се каня да те питам нещо. Лично дъщеря ти ме помоли. Какво направи, за да си заслужиш този Двоен орел?

Фостър не отговори. Но погледът на Колийн казваше всичко. Тя също държеше да знае.