Стив Бери
Офицер и пешка (52)

51

Едва сега започвах да си давам сметка за случилото се. Двама души бяха загинали, след като се бяха опитвали да ме убият. В единия си джоб все така носех монетата, а в другия — мобилния телефон на Нейт, макар че след падането във водата се съмнявах, че още работи. Бях и въоръжен, което ми носеше известно успокоение, макар и не много.

Реших да тръгна да търся Фостър, който трябваше да ме чака на гарата при главния вход. Но едва ли беше много умно да отида до там през откритото пространство на парка.

След като излязох от сградата с пиратите и застанах зад няколко дървета, дочух бучене на двигател и се сетих, че железопътната линия минава съвсем наблизо. Някъде в гънките на мозъка ми беше останал спомен, че влакът обикаля целия периметър на парка, като дава възможност на посетителите да се прехвърлят от атракция на атракция, без да ходят пеша.

Видях една паркова служителка да упътва група туристи и я питах как да стигна до най-близката спирка. Тя ме насочи към „Земята на Дивия запад“, където пристигнах точно когато влакът забавяше ход на влизане в гарата. Скочих в открития вагон и с него обиколих целия парк, като на няколко пъти спирахме, за да се качат още пътници. С всяка изминала минута се отдалечавах от „Карибски пирати“, което само по себе си беше хубаво нещо.

Дъждът почти беше спрял, облаците мързеливо се разсейваха.

Право напред вече се виждаше гарата над Главната улица, откъдето бях тръгнал. Слязох от влака и излязох на покритата тераса, от която се виждаше градският площад. По пейките бяха насядали хора. Но от Фостър нямаше и следа.

Вместо това, седнал сам на една пейка, видях Хуан Лопес Валдес, разперил ръце встрани върху облегалката, сякаш ме подканваше да скоча в обятията му.

— Очаквах те — каза той, като ми направи знак да отида при него.

Пристъпих към пейката и седнах. И двамата гледахме право напред, в дъждовната нощ.

— Оливър и Джансън? — попита тихо той.

— Мъртви.

— Ти ли ги уби?

— Помогнах им да умрат.

— Да убиеш двама агенти на ФБР… Какво ще кажат началниците ти?

— Какво казаха твоите, когато свърши онова, което свърши?

Кратко мълчание потвърди, че той знае точно какво имам предвид.

— Казаха ми „браво“. Лично Хувър, между другото.

— Странно.

— Меко казано. Но той лично поиска да говори с мен.

Чаках го да продължи.

— Оливър ме отведе в дома на Хувър посред нощ. Какво странно жилище! Всички стаи бяха натъпкани с разни вехтории. Нямаше къде да се стъпи! Отдолу килим, отгоре килим, винаги съм се чудил защо ги постилат един върху друг. Навсякъде рамкирани снимки, маслени картини, карикатури, гравюри, дори бюстове, и всичките на Хувър. Беше построил храм на себе си. И аз бях застанал насред всичко това.

Адвокатът в мен не се стърпя да попита:

— Какво искаше?

— Оценката ми за Ерик Голт, както го знаехме тогава. Това се случи три месеца преди убийството, някъде в края на януари шейсет и осма. Аз му казах, че Голт може да свърши работата, а ако се стигне дотам, да поеме и вината.

Чувствах се някак странно да обсъждам това с него, но работата ми беше да събирам информация.

— А каза ли ти защо иска Кинг да умре?

— Бръщолевеше нещо за комунизма, как Кинг работел за руснаците, а Москва се опитвала да събори правителството на САЩ. Аз го слушах със съзнанието, че всичко това е лъжа. Нещо, което си повтаряше сам като оправдание за постъпките си. Той уби Кинг, защото можеше да го направи. Мразеше промяната и смяташе гражданските права за заплаха. Особено ненавиждаше, както обичаше да ги нарича, разни „нафукани чернилки, дето не си знаят мястото“.

— Той лично ли разпореди убийството?

— Аз го накарах. Погледнах го в очите и му казах, че чакам от него да го каже с думи. Ако ли не, да си търси друг начин.

— Оливър беше ли там?

— Не в стаята. Отвън. Двамата с Хувър разговаряхме сами, което беше единственият начин да го накарам да си признае. Цял час слушах речите му. Той обичаше да говори. Но в крайна сметка аз исках само да чуя въпросните думи.

Аз чаках.

— Накрая ми каза да го убия.

Затворих очи и потръпнах от току-що чутото. Ако не бяха папките, които бях прочел, признанията на Оливър и Джансън и касетата на Брус Лейл, щях да си помисля, че имам насреща си психопат. Но знаех, че Валдес казва истината.

— Той ми нареди да организирам убийството, после да се погрижа Рей да умре, така че трупът му да поеме вината.

— Сигурно си даваш сметка, че с нищо не си по-добър от него.

— За разлика от директора аз никога не съм се правил на нещо, което не съм.

— Нямаше нужда да убиваш Нейт Пери.

— Това ми се стори единственият начин да привлека вниманието ти. Нека да бъдем честни един с друг: ти нямаше никакво намерение да ми дадеш доброволно каквото и да било. Искаше да задържиш всичко за себе си, за да се докараш пред началниците.

— Защо не застреля мен вместо Нейт?

— Оливър нямаше да се зарадва особено. Той държеше на тези папки. А пък на мен ми трябваше помощта му, за да напусна страната. — Валдес помълча, после добави: — Но нещата се промениха, нали? Това вече не е възможно, а и монетата ми е още у теб.

— Къде са Колийн и баща й?

— Моят човек е открил Фостър да те чака тук. Сега и двамата са мои.

— Аз ще те очистя.

Той се позасмя и премести ръката си от облегалката на пейката върху раменете ми.

— Амиго, ако не се върна точно след десет минути, и бащата, и дъщерята ще получат по един куршум в черепа.

В далечината се чуваха сирени. Местната полиция се събираше на местопрестъплението на едно двойно убийство в Дисни Уърлд. Това означаваше достатъчно подкрепления, за да неутрализирам този мъж. Но не и през следващите десет минути.

Прецених нивото на заплаха в думите му и заключих, че е високо. Убивайки Нейт, той ми бе демонстрирал, че е готов на всичко. Броят на хората, способни да потвърдят истинността на записа, който все още притежавах, намаляваше непрекъснато. Лейл беше изчезнал. Оливър и Джансън бяха мъртви. Оставаха двама: Фостър и човекът до мен. Подбудителят на убийството и човекът, който го бе организирал.

— Девет минути — каза той.

Аз не реагирах. Пистолетът, който ме подпираше отзад на кръста, ми даваше кураж.

— Преди няколко години — каза тихо той — в Хавана ми бяха наредили да ликвидирам един човек. Кастро също обича да убива хора. Платиха ми щедро, като изискването бе убийството да бъде извършено публично, пред очите на всички, при това без да оставям следи. И така, един ден аз го проследих до едно улично пазарче. Той се помота около сергиите, заговори няколко продавачи, купи си плодове и зеленчуци. След като приключи, сви в един тесен пасаж, свързващ две оживени търговски улици. Аз го причаках в един вход. Докато минаваше покрай мен с торбите в ръце, му прерязах гърлото. Едно замахване с ножа. Бързо, дълбоко, безшумно. Той се удави в собствената си кръв там, върху паважа.

Погледнах надясно. В отворената му длан лежеше сгъваем нож, затворен за момента; очевидно го бе стискал през цялото време.

— Виждаш ли? Вече можеше да си умрял.

В очите му се четеше животинска кръвожадност. Седяхме в края на покритата тераса, всички останали пейки се падаха вляво от нас, така че никой не виждаше ножа.

— Седем минути — каза той. — Бях напълно сериозен, когато ти казах колко време имаш, а моят човек няма да посмее да не изпълни заповедта ми. Знае каква е цената за неподчинение.

Аз скочих от пейката.

— Да вървим.

Той също се изправи.

— Предлагам да побързаме. Не е наблизо, а времето изтича.