Стив Бери
Офицер и пешка (50)

49

Лодката отмина.

Хората на кърмата извиваха шии и ни зяпаха потресени. Оставих Джансън във водата. Вече не беше мой проблем. Докато прегазих басейна към отсрещната страна, се бяха появили още лодки. Излязох на сушата и се озовах на градски площад; някакво нещастно същество бе попаднало в лапите на механизирани кукли, които го топяха с въже в един кладенец, за да им каже къде е скрито градското съкровище. Скрих се зад кладенеца и забелязах, че макар да изглежда масивен, е от стиропор, боядисан така, че да прилича на камък. Но поне ме закриваше от лодките.

Дишах накъсано. С усилие на волята успях да се успокоя.

Първата група хора, които ни бяха видели с Джансън да падаме от галеона във водата, сигурно вече бяха сигнализирали за проблема в края на обиколката си. Всеки момент щеше да пристигне охраната, за да разследва случая. Но дотогава сигурно разполагах с още няколко минути, а определено не ми се искаше да бъда арестуван. Затова се затичах към макетите на сгради, оформящи декора, с надеждата да открия изход от този фалшив град. Музиката не преставаше и думите на песента почваха да ми действат на нервите: „Йо-хо-хо и бутилка ром!“.

Преминах през отворената сводеста порта и видях металната врата на изхода, подобна на онази, през която се бях озовал на галеона. Дишането ми се беше успокоило. От дрехите ми капеше вода. Излязох от „Карибски пирати“ и се оказах в поредния безличен коридор. На метър-два вдясно от мен имаше стълбище, което се изкачваше нагоре. Чудех се накъде да поема, когато отляво се чу шум. Иззад ъгъла се подаде човешка фигура.

Оливър.

Той ме видя и бръкна под сакото си. Знаех какво следва. Би било глупаво да се обърна с гръб към него и да побягна по коридора. Той щеше просто да ме застреля. Вместо това с два скока стигнах до стълбището и се заизкачвах. Скоро стигнах до площадка, където стъпалата завиваха под прав ъгъл встрани. Продължих да се изкачвам, докато не се озовах над тавана на залата, в обширно пространство, заобиколено от четири страни с тесни метални пътечки. Във всички посоки се кръстосваха електрически кабели, тръби и въздуховоди. Всичко беше открито, а двете срещуположни страни на помещението бяха свързани с подвижен мост, който се плъзгаше по релси в двата си края. Отдолу никой не можеше да ме види. Музиката се чуваше, леко приглушена от звукоизолиращата материя на тавана. Можех да мина по моста до отсрещния край на помещението, но ако в този момент се появеше Оливър, щях да бъда лесна мишена. Но понеже мислех в движение, реших, че нямам друг избор.

Затичах се към другия край.

Адреналинът във вените ми кипеше, страхът бе изострил докрай сетивата ми. Но към него се добавяше и едно странно вълнение, едно сладко опиянение от опасността, което сега ми действаше като афродизиак, но с времето щях да намразя.

Бях стигнал до средата на подвижния мост, когато чух зад гърба си:

— Малоун!

Спрях на място и се обърнах.

— Ти се оказа голям инат — каза Оливър, като ме държеше на мушка.

— Йо-хо-хо, пиратският живот е за мен!

— Мислиш, че това е шега, а? — Той стъпи върху моста. — Видя на какво е способен Валдес. Застреля онзи младеж, без да му мигне окото.

— Забелязах също, че ти не се опита да го обезвредиш, нито го арестува после.

— Къде е Джансън? — попита той.

— Предполагам, че е мъртъв.

— Като за първа мисия май не се справяш зле.

Беше застанал на няколко метра от мен. Аз бях изминал около три четвърти от дължината на подвижния мост и се бях спрял пред нещо като командно табло, монтирано на малка платформа.

Един бърз поглед към бутоните ми показа, че вероятно с тях се командваше движението на моста напред-назад.

— Имал съм много агенти като теб. Млади петлета, готови на всичко, за да се разпишат в историята.

— Като Джансън.

— Именно. Джим винаги е държал да ми угоди. Беше добър изпълнител обаче.

Казах си, че единствената причина още да не ме е застрелял са папките и монетата. Той държеше да има и двете. А само аз знаех къде са. И тъй като бяхме останали насаме, реших да го попитам:

— Защо убихте Кинг?

— Хувър даде нареждането. Не аз. Аз просто изпълних онова, което искаше старецът. Валдес беше готов да помага, а Рей трябваше да изчезне в Родезия.

— Където е щял да бъде ликвидиран.

— Определено. Беше му казано, че ще си получи парите, когато пристигне в Африка.

— Защото, ако му платяхте преди това и бъдеше заловен, щеше да мирише на заговор.

— Точно така. Валдес вече беше там и го чакаше. Впоследствие трупът му щеше да бъде върнат във Вашингтон. ФБР открива и обезврежда убиеца. И Хувър щеше отново да е герой.

— Само че не стана, а?

— В крайна сметка стана. У Рей не бяха открити никакви пари. Нищо, което да сочи към когото и да било освен към него самия. Хувър си приписа заслугите за залавянето му. След което нарцисистът в Рей проговори и избълва такива лъжи, че никой не го приемаше сериозно.

Изведнъж ми хрумна нещо.

— Хувър е ненавиждал Движението за граждански права. Смятал го е за комунистически заговор. Но в действителност той е бил чисто и просто един расист. Искал е чернокожите да си знаят мястото. При това е имал достатъчно силна интуиция, за да си дава сметка, че ако Движението прибегне към насилие, цялата страна ще настоява да му се сложи край. Белите, които подкрепяли Кинг, щели да го изоставят. Щели да избухнат размирици, носещи смърт и разрушения. Ненасилието било това, което придавало убедителност на Кинг. Снимките на бели селяндури, заплюващи мирни чернокожи, седнали да обядват в някоя закусвалня, не били от полза за привържениците на расовата сегрегация. Ако не се отклонял от поетия курс, Кинг в крайна сметка щял да доведе делото си докрай.

— След смъртта на Кинг наистина имаше размирици. Войнстващите активисти се опитаха да сменят курса. Но наследството на Кинг се оказа по-силно, отколкото си беше мислил Хувър. Движението за граждански права продължи да се развива точно както Кинг бе искал. И все пак, след като него вече го нямаше, ние контролирахме по-изкъсо нещата. Кинг от доста време ни създаваше главоболия. И двамата братя Кенеди вземаха неговата страна срещу Хувър. Джон дори го беше предупредил, че го подслушваме. След като се отървахме от Кинг, нещата станаха по-лесни.

Погледът му беше напрегнат, мускулчетата около очите му — изопнати, бузите му — червени. Не спирах да си напомням, че този човек беше търговец на мъка и нещастие. Колко ли трябваше да е внимателен човек, за да не се оплете в собствените си лъжи? Години наред Оливър се бе къпал във власт, уверен в собственото си всемогъщество и непогрешимост. А сега се бе докарал дотам да бяга като подплашен заек, целият му живот да зависи от някакъв побъркан кубински шпионин и един новобранец от Министерството на правосъдието.

— Всичко щеше да си остане погребано, ако не бяха Валдес и Фостър.

— Искам Валдес да се махне от тук, но той няма да си тръгне без монетата.

Пистолетът оставаше насочен към мен. Междувременно бях успял да хвърля няколко бързи погледа към командното табло и да различа превключвателите, които задействаха подвижния мост. Намирахме се в центъра на сградата, от двете ни страни имаше по двайсет и пет метра празно пространство, а мостът беше предвиден да покрива цялата му дължина. Този човек бе прекарал живота си в ограничаване на щети от проблеми. Оглавявал бе КОНТРАПРО — една от най-корумпираните организации, някога създадени от американското правителство. Беше определено неморален. Но имаше едно нещо, което Оливър не знаеше: Брус Лейл го беше издал. Бях чул касетата. Единственото, което оставаше да направя, бе да остана жив и щях да победя този мъж, Джансън и Фостър с нокаут.

— Къде са папките? — попита той.

— У Фостър.

Който, с малко късмет, все още се криеше в гарата до главната порта на парка.

Подвижното мостче приличаше на дантела от алуминиеви елементи с множество отвори между тях. Поглеждах надолу, сякаш оценявах ситуацията, но всъщност повече ме интересуваше командното табло вляво от мен. На него имаше червен, оранжев и зелен бутон. Реших, че червеният е опасно да се пипа. Оранжевият и зеленият щяха да свършат работа.

— Сега ще ме заведеш при него — каза Оливър.

Кимнах. В този момент лявата ми ръка се стрелна към таблото и дланта ми се стовари върху двата бутона. Чу се шум от електромотори и подвижният мост бързо тръгна вляво, после едната му страна хлътна надолу спрямо другата и тогава си дадох сметка, че с бутоните се командваше страничното му движение, както и височината му над пода; мостчето можеше да променя положението си в пространството в зависимост от нуждите на оператора.

Оливър вдигна ръце във въздуха, за да запази равновесие, но мостчето от водоравно се беше наклонило под ъгъл около трийсет и пет градуса. Сграбчих с две ръце командното табло, колкото да се хвана за нещо. Оливър разполагаше за опора само ниския парапет на моста. Посегнах отново към бутоните, за да спра движението, но за Оливър вече беше късно. Той се преметна през парапета и падна върху звукоизолирания таван, който се продъни под тежестта му, и той пропадна още десетина метра по-надолу. За разлика от Джансън не улучи басейна, а се стовари върху бетонната повърхност на пиратския остров.

Около него бързо се образува тъмна локва кръв.

Прогоних лошите мисли от главата си и започнах да натискам бутоните, докато мостчето не спря на десетина метра от мястото, където се бях качил на него. С помощта на оранжевия бутон го върнах в хоризонтално положение. Време беше да се махам оттук, и то бързо. Откъм лодките долу се чуваха уплашени викове.

А проклетата музика не млъкваше.

Една нова мисъл прониза съзнанието ми. За онази магнетофонна ролка, която Оливър ми бе показал. Трябваше да я прибера.

По мостчето стигнах до металната пътека от другата страна на сградата. Видях изхода и бързо слязох надолу по едно стълбище, идентично на това, по което се бях качил. Бях забъркал ужасна каша, която щеше да ми е трудно да оправдая пред Стефани Нел, особено след бунта ми в Стюарт. Слязох на равнището на земята и попаднах в друг служебен коридор, който водеше само в една посока — навътре към центъра на атракцията, като след петнайсетина метра стигаше до две врати, вляво и вдясно.

Посегнах към бравата на по-близката врата и я отворих. Тя извеждаше към друга част от макета на град, където механични кукли се продаваха на търг. Докато се провирах между женските фигури, реших, че щом открия ролката, ще се метна в някоя от лодките и ще стигна до изхода, преструвайки се на посетител. Надявах се да се измъкна, преди някой от пътниците да успее да ме издаде.

Трупът на Оливър лежеше на няколко метра пред мен.

Проврях се между куклите и изтичах при него, като се преструвах, че проверявам дали е жив; дори го опипах за пулс. Хората от лодките ме гледаха.

— Умрял ли е? — извика някой.

Престорих се, че не съм чул въпроса, бръкнах в панталона му, напипах ролката и я пъхнах в джоба си.

Време беше да се махам от тук.

— Да, мъртъв е — извиках в отговор и се приготвих да скоча в лодката.

Нещо се блъсна с все сили в десния ми хълбок.