Стив Бери
Офицер и пешка (49)

48

Ситуацията не вещаеше нищо добро.

Бях подценил фатално Валдес и Нейт плати цената за непредпазливостта ми. Наивно си въобразявах, че всички ще гледат да не привличат внимание. Добре поне че не бях извадил монетата от джоба си, така че местонахождението й все още оставаше загадка за тях. Знаех, че Валдес иска монетата, а Оливър — папките. Но Валдес бе решил да играе без правила.

Побягнах по мократа бетонна настилка, поглеждайки през рамо към Оливър и Джансън, които тичаха след мен. Слава богу, Фостър беше в безопасност, където го бях оставил до главния вход, далече от суматохата. Преминах по някакъв дървен мост и влязох през сложната дървена порта с надпис ЗЕМЯТА НА ПРИКЛЮЧЕНИЯТА. Случилото се при статуята още не бе достигнало до съзнанието на хората наоколо, които се радваха на атракциите, скитайки се безцелно във всички посоки. Тръгнах по една алея, вдясно от която имаше долепени една до друга сгради, а вляво — гъста зеленина. Нямах представа накъде се движа. Паркът беше огромен. И с много изходи. Можех да се добера до най-близкия и просто да си тръгна. Но какво щеше да стане с Фостър и Колийн? И двамата се нуждаеха от помощта ми, а пък и аз не бях от онези, които бягат, когато стане напечено. Нито сега, нито когато и да било. Единственият ми останал коз беше монетата в джоба ми.

Но дали тя бе достатъчна, за да усмири Валдес?

Още един бърз поглед през рамо ми показа, че само Оливър тича зад мен; Джансън беше изчезнал. Продължавах напред. От дясната ми страна се редуваха в обмислен безпорядък постройки в африкански, азиатски и ориенталски стил. Дочух думкане на тъпани и крясък на папагали. Заобиколих някаква увеселителна атракция, която се издигаше точно в центъра на тротоара пред мен, и завих вляво. Подминах следващата атракция — „Разходка в джунглата“ — около която се тълпяха хора, и забелязах някакво съоръжение, наподобяващо испански замък.

„Карибски пирати“.

И тогава видях Джансън. Беше застанал на ъгъла, където алеята завиваше надясно и продължаваше към „Земята на приключенията“. По някакъв начин бе успял да ме изпревари и ме чакаше в засада. Сигурно бе минал от другата страна на сградите. Очевидно познаваше терена.

Свърнах вляво и се проврях през паркираните детски колички пред пиратската атракция. Прескочих един мокър от дъжда жив плет и се озовах на бетонния тротоар, който заобикаляше замъка. В тази зона почти не влизаха туристи.

Но Оливър и Джансън ме следваха по петите.

Право напред видях висока ограда, увенчана с бодлива тел, и порта, която водеше навън. Заключена с катинар.

Вдясно от мен в стената на близката сграда се отвори метална врата и от нея излезе мъж. Вероятно служител на атракцията. Извадих портфейла си и го вдигнах нагоре като полицай, който показва служебната си карта.

— Малоун, „Човешки ресурси“ — казах аз и се плъзнах покрай него.

После се спрях, обърнах се и хванах дръжката на вратата отвътре.

— Къде отивате? — попита той.

— Да уволня някого — казах аз и затръшнах вратата.

Бях забелязал, че вратата се отваря с магнитна карта. Надявах се човекът, когото току-що бях подлъгал, да не отвори с картата си на Оливър и Джансън.

Намирах се в добре осветено и климатизирано помещение, в средата с дълга метална маса, заобиколена със столове. На стената имаше карта на съоръжението с обозначени на него всички водни пътища, по които се движеха лодки с туристи. Имаше и информационно табло, на което вероятно се пишеха нарядите за седмицата. Огледах картата, открих местонахождението си и бързо намерих маршрута, който щеше да ме отведе до най-близкия изток и извън оградата на парка.

Перфектно.

Чух вратата зад мен да се отваря. Изтичах до отсрещния изход и излязох от залата. Озовах се в коридор с множество метални врати, през които се чуваше познатият рефрен: „Йо-хо-хо и бутилка ром!“. Явно бях попаднал зад кулисите на представлението.

Затичах се напред.

Иззад вратите се чу грохот, наподобяващ топовни гърмежи. Вратата, през която бях минал, се отвори и от нея се подаде Джансън. В ръката си държеше пистолет. Хвърлих се към най-близката врата, отворих я и нахълтах вътре.

Отекнаха още топовни гърмежи.

Зад гърба ми изтрещя пистолетен изстрел. Куршумът рикошира със звън от металната врата, през която току-що бях влязъл, докато тя се затваряше зад гърба ми. От нея малко мостче отвеждаше до палубата на древен галеон с платна. Музиката се усили. Източникът на гърмежите се изясни: корабните оръдия стреляха по посетителите, които преминаваха с лодки от другата страна. От крепостта на отсрещния бряг други оръдия отвръщаха на огъня. След всеки изстрел от дулата им проблясваха огнени езици. Експлозии под водата изхвърляха мощни струи високо във въздуха, маркирайки попаденията на гюлетата. Струи хладен въздух имитираха морски бриз. Механични кукли на борда на кораба размахваха саби и други древни оръжия. Изход нямаше.

Приближих се до парапета и погледнах надолу. Имаше само вода.

Вратата зад мен се отвори.

Стрелнах се вдясно и се скрих зад една каюта, която се издигаше над палубата. Надникнах иззад ъгъла и видях Джансън, който пристъпваше по мостчето към кораба с изваден пистолет. Изчаках, докато не се изравни с мен, после се нахвърлих върху него и избих с ритник пистолета от ръката му. Той се обърна и дръпна назад ръката си със свит юмрук, но преди да бе успял да ме удари, аз забих чело в гръдния му кош. Двамата се стоварихме на палубата и се затъркаляхме между човешките фигури, сложени с лице към водата. По палубата се кръстосваха кабели, невидими за хората в лодките, но аз ги забелязах и се запитах колко ли волта текат по тях.

Претърколихме се още веднъж и аз оттласнах Джансън от себе си. Той скочи на крака. Отекна нов оръдеен залп.

Изправих се.

Той ме подканваше с разперени пръсти да се приближа до него.

— Само толкова ли можеш, Малоун?

Беше застанал близо до парапета, до капитана на кораба, който подаваше команда за пореден залп по лодките долу във водата. Реших да се отзова на подканването му и се нахвърлих върху него, като забих рамо в гърдите му. От инерцията ми и двамата залитнахме към парапета.

И паднахме надолу.

Оръдейните дула се подаваха от амбразурите си, готови за следващия залп. Джансън се просна върху едно от тях. В следващия миг оръдието „гръмна“. Това не беше просто звуков ефект. Истински пламъци, вероятно подхранвани с пропан-бутан, избликнаха от дулото.

Джансън изкрещя от болка. Тялото му ме закри от пламъка, но ръцете ми се поопърлиха. Ние отскочихме от дулото и паднахме във водата. Аз охлабих хватката. Водата беше студена и стигаше едва до гърдите ни. Джансън се изправи на крака и се хвърли върху гърба ми, като ме стисна с ключ около шията. На метър и нещо от нас премина лодка, пълна с туристи.

Натискът върху гръкляна ми се усилваше. Той ме душеше. Аз забих лакът в ребрата му — там, където го бяха близнали пламъците от оръдието — като се надявах мястото да е чувствително и да го заболи.

Както и стана. Той се сгърчи от болка. И охлаби достатъчно хватката, за да се измъкна и да го отблъсна от себе си. Но Джансън не се даваше лесно. Той се оттласна с крака от бетонното дъно на басейна и се нахвърли върху мен. Човекът беше с двайсет и няколко години по-възрастен от мен, но умееше да се бие. Хората в лодката ни гледаха като хипнотизирани.

Проблеснаха светкавици.

За тях ние бяхме вълнуващо допълнение към шоуто. Джансън се опита да ме удари с юмрук в лицето, но аз блокирах и на свой ред стоварих едно кроше в челюстта му, с което само го разярих. Вече бях усетил металните релси под водата, вероятно поставени там, за да направляват лодките с туристи по фиксиран маршрут през атракцията. На това място те се доближаваха плътно до галеона за оръдейния обстрел, после завиваха към отсрещната страна на басейна, където се издигаше фалшивата крепост.

Джансън не се отказваше. Продължаваше да се нахвърля върху мен. В залата се появи нова лодка с туристи.

Сега, когато поглеждам назад във времето, не съм напълно сигурен какво точно се случи, но нещо в мен прещрака. До този момент от живота си никога не бях причинява умишлено вреда. Но пък дотогава аз не бях нищо повече от капитан във флота и юрист във Военния съд. За двата дни, откакто бях произведен в специален агент към Министерството на правосъдието, непрекъснато разни хора се бяха опитвали да ми навредят по една или друга причина.

Време бе да кажа: стига.

Скочих върху Джансън и го стиснах за гърлото. Той вдигна ръце, за да ме отблъсне от себе си. Ритнах го с коляно в корема; водата смекчи донякъде удара, но все пак успях вложа в него достатъчно сила, за да го усети. Той се съпротивляваше и двамата паднахме във водата.

Бях обърнат с лице към поредната лодка, която вече се задаваше към нас. Всички на борда й бяха приковали погледи в нас. Механичният капитан на кораба продължаваше да крещи команди на артилеристите си да стрелят по всичко, което се движи.

А те това и правеха.

От корпуса на кораба изригнаха нови огнени езици и протътнаха топовни гърмежи. От водата на няколко метра от нас избликнаха гейзери, вероятно предизвикани от сгъстен въздух. С крака си напипвах металните релси. Лодката се приближаваше неумолимо. Реших да се възползвам от присъствието й.

Беше вече на три метра.

Джансън ме гледаше с ярост. Бе дошъл, за да ме убие. Никакво съмнение.

Метър и половина.

Аз все още го стисках за гърлото, което ми позволи да подбера точно момента, в който да го наведа вляво, така че носът на лодката да се забие в тила му. Чу се глух удар.

Хората от лодката ни наблюдаваха, изпаднали в шок. Някаква жена изпищя.

Аз дръпнах Джансън от пътя на лодката и го пуснах. Тялото му изплува безжизнено на повърхността.