Стив Бери
Офицер и пешка (48)

47

Слязох на равнището на земята и закрачих през градския площад, пресякох мокрия тротоар и влязох в първия от многото магазини по Главната улица. От идването си тук като дете си спомнях, че между магазините има свързващи врати, така че човек може да мине от всеки в съседния, без да се налага да излиза обратно на улицата. Хитър похват, с който да се подтикват хората да харчат пари, сега той ми даваше възможност да следя обектите на интереса си, без да бъда видян.

Крачейки на зигзаг между рафтовете със стоки, аз държах главата си обърната надясно, за да виждам през входовете и витрините на магазините какво се случва навън. Така успявах да ходя в крачка с Оливър и Джансън, които се движеха отвън по тротоара. Беше изключено да ме видят, освен ако не влезеха в някой от магазините.

Бях избрал съзнателно мястото на срещата. Бронзовата статуя на махащия за поздрав Уолт Дисни, хванал за ръка своето творение — Мики Маус — се намираше в центъра на парка пред замъка, на едно оживено кръстовище. Наоколо сигурно още имаше доста хора, макар дъждът да бе поразредил тълпите.

От време на време успявах да зърна отсреща през улицата Нейт и Валдес, които крачеха успоредно с Оливър и Джансън. Всичките се движеха предпазливо, както и можеше да се очаква. Сега, от дистанцията на времето, се срамувам от тогавашната си самонадеяност. Бях произведен в агент на терен от няма и два дни, а вече вземах потенциално фатални решения като истински професионалист. Още по-лошо: вършех всичко това с безгрижието на адвокат, който си повтаря, че най-страшното, което би могло да се случи, е да загуби делото. Моят клиент може и да остане в ареста или да бъде откаран в затвора, но довечера аз ще си бъда вкъщи.

При играта, с която се бях захванал, загубата можеше да означава и смърт.

Продължавах да вървя напред. Оливър и Джансън стигнаха до края на Главната улица в момента, когато аз минах през последния магазин, пристъпих до отворената входна врата и ги видях как се прегрупираха и тръгнаха към статуята на Дисни. Във въздуха ухаеше на пуканки и бисквити — твърде неуместна миризма за онова, което предстоеше да се случи. Дъждът ръмеше кротко и упорито. Хората бяха оставили чадърите, като почти всички ходеха загърнати с найлонови дъждобрани с логото на парка. Четирите ми обекта не ползваха нищо против дъжда, явно им беше все едно дали ще се измокрят. Те се спряха при статуята, която се издигаше върху нисък пиедестал, заобиколен от лехи с цветя. Аз излязох от магазина и тръгнах към тях през дъжда и сгъстяващия се мрак.

Валдес ме видя пръв.

— Без папки, а? Без Фостър?

— Без Колийн?

— Какво да ти кажа? Недоверчив съм си по природа.

— Добре ли си? — попитах аз Нейт.

— Нищо ми няма. Колийн също е добре.

— Къде са папките? — обърна се към мен Оливър.

— На сухо.

— Странно място за среща — отбеляза Валдес.

— Не бих казал. Харесвам Мики Маус. Пък и всички тези туристи наоколо ще ни държат под контрол. Последното нещо, от което се нуждаем, е да се набиваме в очи, нали така?

Сигурно сме представлявали донякъде странна гледка. Петима мъже, потънали в разговор на дъжда, без чадъри и дъждобрани; а и обстоятелството, че през последните няколко минути наоколо не се виждаше полицай или човек от охраната, беше донякъде обезпокояващо.

— И сега какво? — попита Джансън.

Долових презрението в гласа му.

— Правите каквото ви кажа и всички ще си тръгнем доволни от тук.

— Кой е умрял, че са те сложили начело?

— В ръцете му сме — каза Валдес. — И моята монета, и твоите папки са у него. Защо не го оставиш да ни каже къде са и да приключим с тази история?

— Съгласен — обади се Оливър. — Но има още един проблем. ФБР ме следи, а аз нямам намерение да прекарам остатъка от живота си в затвора.

— Да си мислил за това, преди да убиеш Мартин Лутър Кинг и Дан Ведърн — казах аз.

Видях шока по лицето на Нейт. Оливър насочи показалец към лицето ми.

— Точно това ще чувам оттук нататък, отново и отново. Никого не съм убивал. Ничие убийство не съм поръчвал.

Аз посочих Валдес.

— Той друго разправя.

— Наистина ли? — попита Оливър.

Валдес кимна. Вече бях решил да си мълча за касетата, която ми бе дал Лейл. Тя беше моят скрит коз.

— У теб ли е оригиналният запис, който иска Фостър?

Оливър извади от джоба си малка ролка от онези, които са се ползвали на някогашните магнетофони.

— Ето го. А у теб ли са папките?

— Да.

— Но не възнамеряваш да ни ги дадеш, така ли? — попита Валдес.

— Знаете как да си ги вземете, също и монетата. Къде е Колийн?

— Тук, в парка — отвърна Валдес. — Само че не е с нас. Мога да я доведа където ми кажеш, след като свършим работата.

— Доведи я тук — казах аз.

Валдес посегна към задния си джоб, сякаш за да извади телефон или радиостанция. Вместо това в ръката му се появи пистолет. Той изстреля два куршума в гръдния кош на Нейт; трясъкът от изстрелите отекна гръмко и неуместно на площада. Тялото на Нейт залитна назад върху високия половин метър каменен бордюр около статуята и падна по гръб в цветните лехи, като само краката му останаха да висят през парапета под падащия дъжд.

Валдес ми подхвърли пистолета. Аз инстинктивно го хванах във въздуха. Мръсникът се усмихваше. Стиснах в ръка оръжието, насочих го към него и дръпнах спусъка.

Чу се сухо изщракване. Още веднъж. Ново изщракване.

— Само два патрона — каза той.

После посочи с пръст към мен и извика:

— Той има пистолет! Бягайте! Всички да бягат! Има пистолет!

Мръсник. Валдес ми връщаше за номера, който му бях свил в „Колумбия“, само че този път наистина имах пистолет в ръката си. Джансън реагира, посягайки към собственото си оръжие под сакото. Оливър се дръпна назад. Наоколо вече бяха чули изстрелите и виждаха трупа на Нейт, проснат под странен ъгъл под статуята на Дисни. Чуха се уплашени викове. Хората се разбягаха във всички посоки.

Аз захвърлих пистолета и побягнах.