Стив Бери
Офицер и пешка (47)

46

Дан Ведърн го беше намислил добре, срещайки се с мен и Колийн на главния площад в Сейнт Огъстин. Много хора. Оживление. Предостатъчно неща за отвличане на вниманието. Но си казах, че макар идеята да беше добра, и трите елемента не бяха в достатъчно количество за онова, което бях намислил. Затова се спрях на Дисни Уърлд. Ако трябваше да се изправя лице в лице с Джансън и Валдес, това трябваше да стане на място с многохилядни тълпи, полицейско присъствие и твърде много свидетели, за да дръзне някой от тях да извърши глупост.

Двамата с Фостър отивахме от Майканопи на юг към Орландо. Пътуването ни отне около деветдесет минути. Малко преди входа за Дисни Уърлд аз спрях и се обадих на Валдес. Ползвах мобилния телефон на Нейт, като батерията му беше вече на последната чертичка. Слава богу, успях да се свържа и да уредя срещата. Бях изчакал до последния момент, за да установя контакт, така че този път имах предимството да владея терена.

Оставихме пикапа насред огромния асфалтов паркинг и взехме корабчето, стилизирано като едновремешен речен параход, през езерото до един от кейовете пред Вълшебното царство. До увеселителния парк се стигаше по три начина — с корабче, с монорелсовата железница и с автобус. Аз избрах корабчето, защото от него имах видимост във всички посоки.

Здрачаваше се и скоро щеше да мръкне. Часът наближаваше 8. Освен това валеше дъжд. Не силно. Падаше на ситни капки, които приятно разхлаждаха въздуха след лятната жега.

С кредитната карта на Стефани платих два билета на гишето. Сега вече ми беше все едно дали ще ме открие, или не. Скоро всичко щеше да приключи.

По един или друг начин.

Бях взел с нас двата жълти плика, плътно залепени с тиксо. За да ги запазя, си изпросих найлонова торбичка с Мики Маус от един от амбулантните търговци, пъхнах ги вътре и предадох пакета на Фостър. Усещах как самият факт, че ги държи в ръка, му действа успокоително.

Донякъде ме разочарова фактът, че на влизане не минахме през проверка за сигурност. Това означаваше, че Оливър и компания ще влязат вътре с оръжията си. Аз нямах пистолет, което ме поставяше в неизгодна позиция. Тук пушката на Си не ми вършеше работа. Но понякога човек просто трябва да си изиграе картите, така както са му се паднали. Надявах се всичко да мине гладко. Не исках да изложа себе си или когото и да било на опасност. Но си повтарях, че Оливър иска папките, Валдес — монетата, а Фостър — касетата със записа и дъщерята и зет си. Никой не искаше зрелища.

Нямах представа къде точно се намира Валдес, когато му се обадих, но бях сигурен, че имаме значителна преднина. Той ми бе казал по телефона, че ще бъдат тук към 9 часа. През летния сезон паркът работеше до полунощ.

Влязохме във Вълшебното царство. На входа, сред ярко осветените подстригани в причудливи форми храсти, ни посрещна Мики Маус. По покрит въздушен коридор се озовахме на градски площад с перфектно окосени тревни площи и подрязани дървета. Над главите ни се разнесе свирката на влака, пристигащ на гарата, под която току-що бяхме минали. От четири страни ни заобикаляха викториански сгради в меки пастелни цветове, пресъздавайки град от Средния запад някъде на границата между XIX и XX в. Откъси от популярни мелодии от филми на Дисни се преплитаха във влажния въздух. Всичко приличаше на кинодекор, един идеализиран образ на американски град.

Реших, че ще е по-добре да застанем някъде нависоко, затова се изкачихме по едни стълби към гарата и заехме позиция под козирката на перона, от която се виждаше площадът долу в ниското. Дъждът продължаваше да пада, но тълпите сякаш не го забелязваха. Като че ли нищо не можеше да попречи на хората да се забавляват. От мястото, където бяхме застанали, се виждаха и двата покрити коридора откъм главните входове — един отдясно и един отляво.

Двамата с Фостър се облегнахме на парапета и зачакахме.

— Невероятното е — промърмори той, — че всичко стана заради една глупост.

Почти през цялото време на пътуването ни до тук той си бе мълчал, така че сега зачаках да продължи мисълта си.

— През шейсет и втора Мартин бе казал пред журналисти, че ФБР застава на страната на полицаите в южните щати. Според него ФБР било организация на бели хора, която обслужва белите полицаи. Чернокожите нямали шанс пред тях. Той пита също защо във ФБР няма чернокожи агенти. Хувър посрещна всичко това на нож. Той никога не позволяваше да се критикува неговото ФБР. Веднага след тези изказвания Хувър се опита да уреди среща между двама им, за да изяснят въпроса. Това трябваше да бъде първата им такава. Хувър беше възложил на свои подчинени да се свържат с централата на „Християнски лидери“, за да я уредят. Нашите хора предадоха посланието на Мартин, но той така и не се свърза обратно с Хувър. В резултат Хувър си науми, че е бил пренебрегнат. Игнориран. Но случаят не беше такъв.

Фостър поклати глава.

— Мартин просто беше ужасно небрежен към ангажиментите си. Винаги забравяше да върне разговор. На когото и да било. Такъв си беше. Сега обаче знаем, че Хувър е изтълкувал този пропуск като лична обида. Оттогава започнаха проблемите между тях.

— Защо му викаш Мартин?

Той ме изгледа неразбиращо.

— Винаги говориш за него като Мартин. Не Кинг. Не Офицера. Нищо, освен малкото му име. С изключение на записа с Джансън. Там го наричаш Кинг.

Адвокатът в мен се бе обадил. Сякаш изслушвах свидетел. Отбелязвайки си наум всеки детайл. Всяка непоследователност.

— Постъпих ужасно — каза той; гласът му едва се чуваше. — Бях такъв егоцентрик. Такъв егоист. Мартин от самото начало беше забелязал тази моя слабост.

— Паричните проблеми?

— Да. И моето его. Струва ми се, че единствената причина букмейкърите да не ми строшат краката беше близостта ми с Мартин. Двамата няколко пъти бяхме разговаряли за това. Той беше толкова великодушен. В него нямаше грам злост и омраза. Струваше ми се иронично, че и двамата имаме своите слабости, само че са толкова различни.

— Ако не те е било грижа за Движението, защо се включи в него?

— Звучеше като нещо вълнуващо. Възможност да бъда повече, отколкото животът ми предлагаше. Отидох в семинарията, защото майка ми искаше да го направя. Присъединих се към Движението като начин да не бъда проповедник. Надявах се, че нещата ще се променят. Че ще имам повече възможности. Така и стана. Превърнах се в информатор на ФБР. Казах си, че не ми пука за света. За хората. За нищо друго, освен за себе си. Анди Йънг искаше да се махна. И Абърнати не ме харесваше. Но Мартин беше начело, затова ми беше позволено да остана.

— Не отговори на въпроса и го нарече Мартин още два пъти.

— Това беше моят начин да му придам човешки образ. Да го превърна в реален субект. Да поддържам илюзията, че с него успявахме някак си да останем приятели. — Очите му се наляха със сълзи. — Само че той е мъртъв, а аз не.

— Не си и богат.

— Така е. Не продадох монетата, защото ме беше страх. Докато търсех подходящ купувач, щях да се разкрия. Или да разкрия ФБР. Това бяха опасни хора, за които не беше проблем да убият някого. Затова реших да остана скрит. Да махна с ръка и да забравя. Пуснах монетата в една кутия и тя остана там, докато един ден Колийн не я откри.

— А какво стана с всичките ти дългове?

— Изплатих ги с парите, които Джансън ми даваше.

— И съпругата ти не подозираше нищо от това?

— Не. Оженихме се в годината след смъртта на Мартин. На следващата се появи Колийн. Жена ми не знаеше почти нищо за онова, което бях вършил, преди да се срещнем.

— Според Колийн може и да е знаела.

— Дълго време пазих това в тайна, която възнамерявах да отнеса в гроба. Случващото се сега е кошмар за мен. Моля те, кажи ми, че ще опазиш тайната ми.

Трябваше да поддържам илюзията в него.

— Това е идеята.

Продължавахме да наблюдаваме пространството под нас — аз вляво, Фостър вдясно. Двата покрити моста, водещи зад железопътната гара, бяха единственият начин за проникване във Вълшебното царство. Нашата позиция беше перфектна за наблюдение на случващото се долу, без самите да бъдем видени. Пред нас се простираше знаменитата Главна улица на Дисни Уърлд, осветена в мрачната дъждовна вечер. В дъното, на около четиристотин метра от нас, се издигаше Замъкът на Пепеляшка. Огромни тълпи от хора прииждаха въпреки дъжда; повечето бяха загърнати в найлонови дъждобрани, с озарени от вълнение лица. Надявах се лошото време да работи в наша полза.

Долу вляво от нас видях Оливър и Джансън да влизат. С едно бързо завъртане на главата надясно забелязах Валдес и Нейт. Но без Колийн.

— Къде е тя? — попита Фостър.

Дискретно го дръпнах назад от парапета, за да не се виждаме отдолу. Не бяхме сами под козирката на перона; и други бяха дошли тук да се скрият от дъжда. Застанахме зад една от дървените колони, които подпираха богато резбования таван.

Оливър и Джансън заобиколиха градския площад, придържайки се към лявата страна на Главната улица. Валдес и Нейт ги последваха по десния тротоар. И от двете страни на улицата се редуваха магазини чак до Замъка на Пепеляшка. Бях казал на Валдес да се срещнем при статуята в далечния край на улицата. Бях я запомнил от едно идване тук преди много години като дете. Единственото ми приключение в Царството на Дисни.

— Стой тук — казах на Фостър. — Скрили са Колийн като застраховка, докато не се убедят, че всичко е станало както го искат. Нямам нищо против. Ти и пликовете оставате тук като мой скрит коз.

Той кимна в знак на съгласие.

— Не мърдай, докато не дойда да те взема.

Фостър ме хвана за ръката.

— Върни ми Колийн и Нейт. Невредими. Моля те.

— Дадено.

Много пъти в живота си съм грешил. Но никога толкова фатално, както в този случай.