Стив Бери
Офицер и пешка (45)

44

— Знам точно кои са шпионите ти — каза Фостър на Джансън.

Двамата седяха един срещу друг в заведението за бърза закуска „Кристъл“ в Мейкън, Джорджия, на осемдесет километра южно от Атланта. Това беше първата им среща лице в лице. Преди бяха контактували само по телефона, като Фостър бе звънял на дадения му от Джансън номер. Няколко дни след това в личната му пощенска кутия пристигаше запечатан плик, пълен със стодоларови банкноти. Правилата бяха ясни. Няма ли плик, няма повече информация.

— Да не мислиш, че ще си призная или отрека точно пред теб — каза Джансън.

Фостър изрецитира четири имена. На лицето на Джансън се изписа потвърждение.

— Кинг ми каза да огледам редиците за проблеми. Той знае, че си поставил хора, които да го наблюдават. Открих тия четиримата. За твой късмет, не съм казал на Кинг. Засега поне. Предполагам, че мълчанието ми струва повече от няколкостотин долара.

— Не съм казал, че някой от тези хора работи за нас.

— Добре. Няма проблем. Аз просто ще докладвам имената им на Кинг. Той ще уволни четиримата и въпросът ще приключи. После можеш да си вербуваш нови очи и уши.

Джансън вдигна ръка в престорено примирение.

— Е, добре. Разбрах. Ти си шефът. Как ги разкри?

— Не беше толкова трудно. Не се справят добре със задачата си.

— А ти се справяш, така ли?

— Още съм тук, работя за Кинг. Той ми гласува доверие да открия шпионите. Това означава, че засега не ме подозира. Значи се справям.

— Доста си нахакан.

— Чакам да ми посочиш сумата, която според теб струвам.

Джансън сякаш поразмисли по въпроса, после каза:

— Пет хиляди.

— Двайсет.

— Имам ли избор? Добре, става.

— Прати ги по обичайния начин.

— Защо правиш това?

— Белите си мислят, че всички негри кадим тамян на Кинг. Че сме някакво безмозъчно стадо, което го следва. Не е така. Много чернокожи са страдали за сегашната слава на Мартин Лутър Кинг. Те не получават Нобелови награди и покани за Белия дом. Не общуват със знаменитости и не ги показват непрекъснато по телевизията. Тях само ги бият, арестуват и пак ги бият, докато той си живее живота като един лицемер. Ти не виждаш това, което виждам аз покрай него.

— Знам достатъчно, за да ти повярвам.

— Дължа пари на много хора. С онова, които вземам, едва успявам да си платя наема. Нуждая се от твоите пари, дори от повече. Затова искам да ми направиш услуга. Предай нещо на онези над теб. Онези, които ти казват какво да правиш. Питай ги дали са готови да отидат докрай с Кинг.

 

 

Изслушах разказа на Фостър за личната му среща с Джансън някъде около първи октомври 1967 г., като мислено я поставих в контекста на докладите, които бях прочел в папките на Валдес. Това съвпадаше с времето, когато Джеймс Ърл Рей беше Ерик С. Голт по баровете на Пуерто Валярта.

— Сондираше ли ги? — питах го аз.

Бяхме спрели в един град на име Майканопи, на двайсет и пет километра южно от Гейнсвил — дивно място, напомнящо за отминали времена с величествените си обрасли в мъх дъбове. На главната улица се издигаше имение от червени тухли, с бели коринтски колони — местното историческо дружество. В останалите старинни сгради по протежение на улицата се помещаваха всевъзможни магазинчета и заведения.

Едно от които привлече погледа ми. Книжарница „О. Бриски“.

— Него определено го сондирах — каза Фостър. — Подозирах, че са намислили нещо. Личеше си. Те винаги бяха напрегнати. Бях помогнал на един от шпионите, които вече ползваха, като му подадох информация. Тя бе предадена по предназначение, което подтикна Джансън да се свърже с мен и да ме вербува. Но когато разкрих и другите трима шпиони, използвах това, за да си вдигна цената.

— Какво ти отговориха? Докъде бяха готови да стигнат?

— Срещнахме се отново. Около месец по-късно. Този път в един мотел край Атланта.

 

 

— Предадох въпроса ти — каза Джансън. — На онези над мен. Отговорът им е: да, те са повече от готови да отидат докрай. Искаме Кинг да бъде отстранен от всякакви ръководни позиции.

— Нямах предвид това и ти го знаеш, както и те.

— Искаш да умре?

— И не ми се прави на учуден. Проверил си ме. Ти си ФБР, знаеш всичко за мен. Аз съм човек с диплома по богословие, която не означава практически нищо. Шансовете ми да бъда някога нещо повече, отколкото съм сега, клонят към нула.

— И ти смяташ, че да убием Кинг е мъдър ход?

— Мисля, че може да се окаже печеливш. За мен. Но нека ти кажа как може да е изгоден и за вас. Има нещо, което съм чувал Офицера да казва безброй пъти. Нарича го притчата за палатката. Имало едно време един цар, който се опитал да се скрие в палатка със сто от своите поданици. Проблемът бил, че между тях нямало дори двама, които да се разбират. Непрекъснато се карали. Един ден десет от тях вбесили царя и той ги изгонил от палатката. На следващия ден още десет го ядосали и той изгонил и тях. Още двайсет били изхвърлени на третия ден. Накрая един от съветниците на царя се обадил да каже, че не е много мъдро да се гонят всичките тези хора. „Те сега са отвън и ще работят против теб“ — казал съветникът, което било умно. Царят се изсмял и му напомнил, че тези четирийсет изгонени не могат да се наговорят за нищо. „Не е така — казал съветникът. — Сега ще се наговорят против теб.“

Джансън си даде вид, че разсъждава върху чутото.

— Това, накратко, е твоят проблем — каза Фостър. — Негрите обичат да се карат помежду си. За нищо не могат да се разберат. Кинг знае това и използва притчата за палатката, за да ги обединява около единствената тема, по която могат да постигнат съгласие. Те мразят господството на белите. Следователно единственият ви полезен ход е неговото отстраняване.

 

 

Фостър ми каза кога се е състоял този разговор. През ноември 1967-а. Аз го поставих в контекста на историческите събития. Рей/Голт вече се е бил върнал в Съединените щати и е живеел в Лос Анджелис, където те са щели да го държат до март 68-а. След което е щял да прекоси страната с кола и към края на месеца да бъде вече в Атланта.

— Джансън казвал ли е някога, че наистина планират да убият Кинг?

— Никога. Чак до разговора, записан тук, който беше буквално дни преди това. Дотогава си играехме на котка и мишка по тази тема. И двамата знаехме за какво говорим, но никой не изрече самите думи.

 

 

— За да успее замисълът — каза Джансън, — трябва да знаем къде ходи. Искам пълни подробности. Това не е нещо, което ще стане от днес за утре. Никой не иска да бъде хванат. Трябва да планираме всяка стъпка.

— Разбирам. Мога да ви осигуря всичко. Той пътува доста. Не е човек, който обича да стои на едно място, и непрекъснато променя програмата си.

— Твоята задача е да ни държиш в течение. Трябва да съставим модел на движенията му. Как общува с тълпите, с хората около себе си, как пътува, къде отсяда, с кого се вижда. Всичко това е важно.

— Нали за това ми плащате…

 

 

— През следващите няколко месеца го захранвах с информация — каза Фостър. — За всяко наше движение. От ноември шейсет и седма до четвърти април шейсет и осма. Не ми казаха какво правят с тази информация.

Аз обаче знаех. Поне отчасти. От един доклад в папките на Валдес с дата 28 март 1968 г.

От 18 март ГОЛТ пътува с кола от Лос Анджелис за Атланта. Наш доверен източник, който и в миналото ни е подавал надеждна информация, докладва, че понастоящем КИНГ се намира в Алабама. Вчера ГОЛТ бе отклонен към Селма, Алабама. По програма КИНГ трябваше да говори пред публика там, за да набира доброволци за Марша на бедните във Вашингтон през 1969 г. ГОЛТ бе изпратен да оцени публичната му изява и да открие някакви уязвимости. За жалост, КИНГ така и не стигна до Селма, тъй като бе забавен в Камдън, Алабама. Нашият източник ни обърна внимание на този факта и ГОЛТ бе изпратен в Камдън, на 60 километра от там, където присъства на изявата на КИНГ и направи своите оценки. На 23 март ГОЛТ продължи с колата си за Атланта. През последните четири дни ГОЛТ прави огледи в града, като е идентифицирал както дома на Кинг, така и баптистката църква.

Аналитичният ми мозък сравни този доклад със записа от касетата и заключи, че е бил подаден три дни преди срещата на Джансън лице в лице с Фостър. Следователно към 31 март 1968 г. вече е било решено от всички заинтересовани страни, че Кинг трябва да умре в Мемфис на 4 април.

— Малоун — каза Фостър. — Ще се повторя: разбираш защо не мога да допусна Колийн да научи каквото и да било от тази история.

Една част от мен се отвращаваше от самия факт, че разговарям с този човек. Та той беше доброволен участник в заговор за убийство! При това набелязаната жертва беше лидер, герой, национална икона. Нещо по-лошо: дори сега единствената му грижа беше какво ще си помисли Колийн. В което нямах никакви съмнения. Но аз исках той да не спира да говори. Затова влязох в играта му.

— Разбирам прекрасно това. Но духът вече е излязъл от бутилката. Сега ще ни е трудно да опазим това в тайна.

— Колийн не знае нищо. Само ти, аз, Лейл, Джансън и Оливър. Валдес подозира, като се има предвид, че монетата е била у мен, но няма доказателства. Можем да запазим всичко в тайна. Просто им дай папките.

Повечето парченца от мозайката си бяха по местата. Оставаше само едно.

— На записа искаш един милион долара. А те са ти дали Двоен орел. Как стана това?