Стив Бери
Офицер и пешка (44)

43

Седях в пикапа и ядях бургер, все още под въздействието на онова, което бях чул. Фостър ми бе казал, че му е нужен повече от час, за да се яви на мястото за срещата. Наближаваше три следобед и въпросният час беше почти изтекъл. Бях му казал да кара до Гейнсвил и да намери автогарата. Знаех, че мястото е безопасно. Трябваше просто да се погрижа да си остане такова поне до пристигането на Фостър. Номерът с раницата ми беше за урок. Нямах намерение да допускам два пъти една и съща грешка, а фактът, че Валдес и Оливър определено работят заедно, ме караше да бъда още по-внимателен.

Това означаваше, че всичко е възможно да се случи.

Включително срещата ми с Фостър да се окаже капан.

Бях му казал да дойде с кола до тук и че на гишето за информация вътре го очаква билет. Да изчака пристигането на автобуса, обозначен на билета, и да се качи на него. Разбира се, идеята беше да влезе и излезе от автогарата, по възможност без да привлича внимание и да бъде засечен от евентуална опашка. Вече бях огледал сградата, отбелязвайки си наум всички изходи, и бях заел позиция с пикапа през две постройки от автобусното депо, на паркинга пред един оживен мол. От тук пешеходна алея водеше до един от страничните изходи на автогарата; Фостър би могъл да я използва, за да се измъкне незабелязано.

Планът ми имаше слаби страни. Но кое ли ги нямаше? Поне се опитвах да вървя в крак със събитията.

Бургерът се оказа адски вкусен. Не бях слагал троха в уста от предишната вечер. Стресът ми предизвикваше загуба на апетит. Когато водех дела, можех с дни да не ям почти нищо. След произнасяне на присъдата апетитът ми се възвръщаше, обикновено с двойна сила. Започвах да си давам сметка, че и като федерален агент страдам от същата болест.

Отпих глътка лимонада през сламката.

Внезапно се бях оказал горд собственик на сравнително нов шевролет пикап. Но това едва ли щеше да трае дълго. Това беше другата особеност на новата ми кариера — не ми оставаше време да се привържа към материалните си придобивки и познанствата.

От мястото, където бях заел позиция, виждах ясно главния вход на депото и паркинга. Наблюдавайки внимателно обстановката, не забелязвах нищо необичайно, но не спирах да си напомням, че Валдес прави този жест с единствената цел да ме открие. Затова бях взел допълнителни предпазни мерки.

На път към ресторанта се бях отбил в един магазин за канцеларски материали, който функционираше и като пощенски клон, и наех кутия, заключваща се с шифър. Купих два големи жълти плика за документи. Монетата беше още в джоба ми, защото можеше да ми потрябва. За мен тя нямаше особена стойност, но за Валдес беше безценна. Затова реших да бъда готов на всякакви варианти с нея. От депото през цялото време влизаха и излизаха коли. Нищо подозрително. Накрая една бледожълта тойота камри влезе и намери свободно място. От нея слезе Бенджамин Фостър.

Колата, която караше, почти сигурно имаше тракер. Все пак му я бе предоставил Валдес, който на свой ред я бе получил от Том Оливър. Междувременно още една кола влезе на паркинга и се насочи към другия му край, под дърветата. Зрението ми беше отлично и различих двете човешки фигури в нея. Опашката, която очаквах.

Фостър се скри в сградата. От другата кола слязоха Джансън и Оливър. Каква чест! Лично Батман и Робин.

Не разполагахме с много време. В плика с билета, който Фостър трябваше да получи на гишето за информация, имаше бележка с указания да излезе от сградата през страничния изход вляво. По възможност незабелязано и без да бърза.

Дадох газ и потеглих полека през паркинга към ателието за химическо чистене, което се намираше по средата между мола и автогарата. То имаше гише за обслужване на автомобили, което гледаше към страничния изход на автогарата. Номерът беше да уцеля момента.

Оливър и Джансън крачеха към главния вход на автогарата. Фостър беше вътре вече две минути. Повече от достатъчно. Оливър и Джансън бяха на десет метра от главния вход, когато Фостър излезе през страничната врата. Аз прекарах пикапа по алеята за коли покрай гишето на химическото чистене, като предварително бях свалил прозореца на дясната врата.

— Качвай се! — извиках аз. — Бързо!

Фостър се затича към пикапа и скочи вътре.

Вече не виждах предната фасада на автогарата, но можеше да се предположи, че Оливър и Джансън са вътре и се оглеждат за Фостър. След като не го откриеха в главния салон, щяха да проверят в тоалетните, преди да си дадат сметка, че им се бе измъкнал под носа. Това ни даваше предостатъчно време.

Фостър се настани на седалката. От химическото чистене завих наляво по улицата. Никой не ни следваше.

— Имаме много да говорим — каза Фостър. — С Нейт ни заловиха на няколко километра от Палм Бийч. Приличаше на засада.

— Валдес и Оливър определено работят заедно. Преди да кажеш каквото и да било обаче, искам да чуеш нещо.

Натиснах „Старт“ и от време на време поглеждах към Фостър, докато слушаше собствения си разговор с Джансън преди трийсет и две години. Когато свърши, спрях касетата. Исках да му дам да разбере, че този път няма да допусна да ме будалка.

Знаех всичко.

— Откъде имаш това?

— Брус Лейл направил копие. Той ми го даде.

— Колийн ми каза, че си го открил. Но той не е ли мъртъв?

— Не. Всичко беше цирк. Сега обаче вече го няма. Изчезна завинаги.

Фостър посочи с пръст касетофона на колата.

— Джансън е готов да ми даде оригинала на тази касета срещу папките на Валдес. Още ли са у теб?

Аз бръкнах под седалката и му показах двата издути жълти плика.

— Ето ги.

После ги натъпках обратно отдолу. Той още не беше казал дума за записа. Вероятно всичко му се струваше някак нереално, останало далече назад във времето, твърде ужасно за припомняне. Инстинктът ми подсказваше да бъда нащрек. Нищо не можеше да се смята за доказано, докато не стигнех до конкретни имена, дати и часове. До дреболиите. Които често разкриваха цялата история. Да, имах какво да кажа за наученото дотук, но то не беше достатъчно. За да победиш, ти трябват добра преценка, желязна дисциплина и умение да уцелиш момента.

— Папките са достатъчно изобличителни — каза той. — Но сега разбираш защо Колийн не бива в никакъв случай да чуе този запис. Защо трябва да остави всичко това.

— Разбирам. Но при мен е различно. Аз знам истината.

Движехме се на юг, Гейнсвил беше останал зад нас.

— Колийн е чела папките — казах му аз.

Забелязах как на лицето му се изписа загриженост.

— Но в тях не се споменава нищо за теб. Говори се за някакъв анонимен доверен източник. Допускам, че това си бил ти.

Откакто бях чул записа, това беше единственото смислено обяснение.

Той кимна.

— Мартин беше Офицера. Аз бях Пешката.