Стив Бери
Офицер и пешка (42)

41

Следвайки указанията на Си, излязох на шосе 301 и завих на юг. След петдесетина километра стигнахме до Гейнсвил, където се намираше Щатският университет на Флорида. Лейл и Си не бяха в разговорливо настроение. Тя ме упъти към градската автогара. Паркирах пикапа пред сградата и тримата влязохме вътре.

— Тук се разделяме с теб — каза Лейл. — Бяхме намислили друг маршрут, но явно той вече е неприложим.

— Ще ти го кажа още веднъж. Вие двамата сте единствените, които можете да потвърдите, че всичко това се е случило.

Лейл разкопча ципа на пътната чанта, извади папките и ми ги подаде.

— Това вече е твой проблем, новобранец. Не наш. Ние бяхме дотук.

— Ще си тръгнете просто така, все едно нищо не е било?

— По-добре е, отколкото да умрем — каза Си. — Ти представа нямаш за злините, извършени от КОНТРАПРО. Нещата изобщо не се изчерпват с Мартин Лутър Кинг. Том Оливър иска всичко това да бъде погребано и аз нямам нищо против. Вземи си поука от нас и зарежи тази история. Дай тия папки на когото трябва и забрави, че всичко това изобщо се е случило.

— Не мога.

— Разбира се, че можеш — каза Лейл. — Много е лесно. И без това никой няма да ти повярва. Ще кажат, че папките са фалшиви.

— И точно тук е вашата роля. Да потвърдите.

Лейл ме прегърна през рамо. Жестът беше почти приятелски.

— Слушай какво ти казвам. Губиш си времето. Нищо не можеш да докажеш. Откажи се.

Автогарата беше претъпкана — нещо обичайно за университетски град. Само веднъж се бях возил на автобус на „Грейхаунд“ — навремето, когато с майка ми пътувахме от фермата на дядо в Централна Джорджия до Атланта за почивните дни. Тя бе нарекла това „приключение“. Бях на единайсет, баща ми вече беше покойник. Запомнил съм всяка минута от целия уикенд.

— Къде отивате?

— По-добре да не знаеш — отвърна Лейл. — Някъде, където нито Том Оливър, нито ти, нито цялото ФБР ще можете да ни откриете.

— Задръж пикапа — каза Си. — На теб ще ти трябва повече, отколкото на нас. Подозирам, че няма да послушаш съвета ни и да се откажеш.

— Валдес държи за заложници Фостър, дъщеря му и съпруга й. А Оливър е все още на свобода. Аз съм единственият, който може да се справи със ситуацията.

— Виж, това е нещо, което можеше да ни го кажеш и по-рано — отвърна Лейл. — Още един съвет. Хубаво е да си герой. Получаваш признание. Но когато дръпнеш Супермен за пелерината, не очаквай да ти я подари. Оливър разполага с ресурси, с лостове за влияние, при това е нащрек. Всичко, за което е работил здраво, сега може да се разпадне. Той живее като цар с парите на жена си. И няма никакво намерение да прекара остатъка от живота си зад решетките. Затова е готов на всичко. Чу ли? На всичко. А ти?

Не отговорих. Но въпросът му беше основателен.

— Познавала съм много агенти навремето — обади се Си. — И се научих доста добре да ги преценявам. Трябва да оставиш тази работа на професионалистите.

Това вече беше обидно.

— Мога да се справя.

Тя се изсмя и погледна Лейл.

— Поредният пуяк. Колко такива сме срещали досега?

— Можете да промените историята — казах й аз.

— Като се оставим да ни убият?

— Трябва да разбереш едно — каза Лейл. — Навремето не знаехме. Всъщност аз поназнайвах това-онова благодарение на записите, които бях подслушвал. Може би знаех дори повече от останалите. Но не всичко. Си научи много неща от мен, както и аз от нея. Когато преди години се свързах с Фостър, научих още, както и той от мен. Но никога не съм виждал цялата картина и бях доволен от това. Знам толкова, колкото да ме тикнат в затвора или да бъда убит.

Нямаше какво повече да си кажем. Те се готвеха да изчезнат. Ами добре. Прав им път. Докато аз имах работа да върша.

— Вървете да си намерите автобуса — казах им. — Аз се махам оттук.

И те си тръгнаха. Без „довиждане“, без последни окуражителни думи, всеки пое по своя път.

Излязох навън и тръгнах към пикапа с папките под мишница, отвратен от всичко. По това време отношението им ме озадачаваше и дразнеше. Но дванайсет години по-късно, когато аз самият напусках отряд „Магелан“, се чувствах по същия начин. Бях изпълнил своя дълг. Служил бях на страната си. И бях оцелял. Сега беше ред на следващия.

— Ей, новобранец!

Обърнах се и видях Лейл, който подтичваше след мен. Той се приближи и спря.

— Насочих те към Си напълно съзнателно. Откакто се пенсионирах, съм станал циник. Но за човек като мен това е неизбежно. Самият ни мироглед се променя. Моралът ни се променя. Съвестта ни.

Той бръкна в джоба си, извади една касета и ми я подаде. На нея имаше написана дата.

31 март 1968 г.

— Това е запис, направен от мен в Атланта, в хотелска стая. Разговор между Джансън и Фостър. Оригиналът бе предаден на Оливър в рамките на КОНТРАПРО. Но аз си бях направил копие. Това е единственият презапис, който някога съм правил. След като го чуеш, ще разбереш всичко. Мислех да изгоря тази касета, но Си ми каза, че така греховете ни ще станат още по-непростими. — Той помълча и добави: — Права е.

Нещо видимо го измъчваше.

— Аз бях същият като Си. Мразех чернокожите. Специално Кинг го ненавиждах. Защо? Сега вече не мога да ти кажа. Така че по онова време нямах проблем да върша всичко това.

— А сега?

— Питам се какво ли ми е било в главата, за да прониквам с взлом в къщите и офисите на разни хора и да им поставям бръмбари. Да записвам всичко, което кажат, всяка разменена дума. Мислех си, че постъпвам правилно, че браня Америка. Но не беше вярно. — Той посочи с пръст касетата в ръката ми. — Затова съществува само това копие. Си го е пазила през всичките тези години. Заради него и ти, и аз бяхме днес при нея. Сега проблемът е твой, новобранец. Вземи правилното решение, става ли? Двамата със Си сме разведени от много време. Тя се омъжи повторно, аз си останах сам. Да ти кажа честно, Си е единствената жена, която някога съм обичал, и тя го знае. Може би ни е писано да изкараме заедно няколко спокойни години и да си простим един на друг.

Аз стоях, приковал поглед в касетата.

През следващото десетилетие постепенно щях да науча, че второто правило в шпионския бизнес е да познаваш противника си. А първото — да знаеш кои са приятелите ти. Този човек току-що бе преминал във втората категория.

— Е, на добър час — казах му аз.

Краищата на устните му се разтегнаха в тънка усмивка. Той отдаде шеговито чест, обърна се и се скри в зданието на автогарата. Никога повече не го видях, до ден-днешен не знам какво се е случило с него и Си. Дано да са имали късмет да изкарат заедно няколкото си спокойни години.

Качих се на пикапа и забелязах, че стереоуредбата включваше касетофон. Бях паркирал под сянката на няколко стари дъба и си казах: защо не? Поставих папките на предната седалка до мен. Монетата беше в джоба ми заедно с мобилния телефон на Нейт.

Пъхнах касетата и натиснах „Старт“.