Стив Бери
Офицер и пешка (41)

40

— Това са хората на Ведърн — прошепнах аз.

Приклекнахме, за да не ни виждат отвън, без да издаваме звук. Всички врати на гаража бяха затворени. Двамата посетители явно се колебаеха дали да влязат в къщата. Тишината беше пълна и тежеше като олово.

— Знаят, че раницата е още вътре — прошепна Лейл. — Ще я намерят. Можеш да си сигурен в това.

— Това ни дава достатъчно време да изчезнем — казах аз.

— Тук си прав.

Забелязах, че гаражната врата се отваря с електронен механизъм. Което можеше да отнеме доста време. Явно и Лейл обмисляше тази дилема.

— Ще освободим механизма на вратата и тя ще се вдигне бързо нагоре — каза той. — През това време ти запали двигателя и когато вратата се е вдигнала достатъчно, ще се метна при теб. Си…

— Знам — обади се тя. — Ще бъда готова.

Двамата със Си пристъпихме на пръсти до пикапа и аз тихо отворих шофьорската врата.

— Май са решили да влязат в къщата — докладва Лейл от прозореца.

Аз седнах зад волана и Си ми подаде ключовете. Тя свали надолу прозореца откъм своята страна, като при това остави вратата наполовина отворена.

— Влязоха — каза беззвучно Лейл.

После той се премести от прозореца до предницата на пикапа, стъпи на бронята и се пресегна към въжето, провесено от металната релса под тавана, по която се движеше вратата. Всяка гаражна врата има лостче за превключване между автоматично и ръчно отваряне и затваряне при спиране на тока. Той освободи вратата от електрическия механизъм. После слезе от бронята, хвана едната от дръжките на вратата и ме погледна въпросително.

Готов ли си?

Аз кимнах, стиснал в ръка ключа за запалването и с крак върху педала на газта. Той повдигна вратата нагоре. В гаража нахлу дневна светлина. Аз запалих двигателя и преместих десния си крак върху спирачката, поставяйки лоста на автоматичните скорости на преден ход. Лейл скочи в кабината на пикапа и затвори вратата.

— Дай газ, новобранец!

Аз форсирах двигателя, пикапът изхвърча от гаража и по алеята за коли се насочихме към улицата. Подминахме колата на новодошлите и Лейл се дръпна назад в седалката си, за да може Си, която седеше помежду ни, да насочи пушката си навън през прозореца. Тя произведе три изстрела и колата остана без две гуми. Това щеше сериозно да ги забави.

В огледалото през облака от прах, който вдигахме след нас, видях двамата да изтичват навън. Излязохме на главното шосе и аз завъртях волана наляво, в посока запад; Старк оставаше зад нас. От дясната ни страна изневиделица се появи ван, който забави скорост при алеята за коли. Аз му пресякох пътя и продължих по шосето.

Ванът удари спирачки. Аз дадох газ. Лейл и Си гледаха назад през задното стъкло на пикапа. В огледалото видях как двамата мъже от къщата притичаха до вана и се метнаха вътре.

— Това не е добре — промърморих аз.

— Не. Определено не е — отвърна Лейл.

Ванът бързо набираше скорост след нас. Имахме близо километър преднина, но това не значеше нищо. Проблясващото петно в огледалото ми се увеличаваше непрекъснато, скъсявайки дистанцията помежду ни.

— Правил ли си това преди? — попита Лейл.

— Като дете във фермата на дядо ми.

— Господ да ни е на помощ — поклати глава той.

Карах бързо, цялото ми внимание беше насочено в ръцете ми на волана и краката ми на педалите, погледът ми се местеше между огледалата и пътя напред. Равен и прав като изпънат конец. Къде се бяха скрили тия пътни полицаи точно сега, когато най-много ни трябваха?

— Настигат ни — възкликна Си.

Поне имахме пушка.

Ванът вече се беше залепил за задната ни броня. Дадох още газ, но напразно. Внезапно той се изнесе в лявата лента и се изравни с нас. Казах си, че е безполезно да се надбягвам с него, и отпуснах газта; пикапът изостана назад и с вана си разменихме местата.

— Така ще се получи — каза Лейл.

Ванът се прибра в нашата лента и изведнъж задните му врати се отвориха. Всички едновременно видяхме дулата. Завъртях волана рязко вляво и влязох в насрещната лента. Това ме извади временно от обсега на пистолетите, но ме постави точно на пътя на огромния камион, който се носеше право насреща ми.

Шофьорът на вана също бе видял камиона и намали газта, опитвайки се да ни задържи в насрещната лента. Нямах избор, освен да натисна спирачка и да забавя ход, за да изостанем зад вана, но с това само щях да остана още по-дълго на пътя на камиона.

Всичко зависеше от избора на момента.

Настъпих спирачката, намалих рязко скоростта на пикапа и свърнах надясно в правилната лента точно когато камионът профуча покрай нас с надут клаксон.

— Не беше зле — каза Лейл.

Само че бяхме отново зад вана, изправени пред познатия проблем. Срещу дулата на пистолетите. Задните врати отново се разтвориха. Но този път Лейл беше готов.

Той се надвеси навън през прозореца с пушката в ръце и изстреля два патрона. Ванът се изнесе в другото платно, за да излезе от обсега му. В момента нямаше насрещно движение. От двете страни на двулентовия път се редуваха ниви и дървета.

— Можеш ли да уцелиш някоя гума? — попитах аз.

Стрелката на километража сочеше 120. Ванът лъкатушеше между двете ленти на шосето, докато мъжете вътре вероятно се готвеха да открият огън по нас. Лейл отново се подаде до кръста през прозореца и изстреля още два патрона, но не улучи. На мен взе да ми писва. Дадох газ докрай и когато ванът се изнесе в насрещната лента, успях да се изравня с него, след което завъртях волана наляво, като го блъснах странично. Веднъж. Втори път. И трети път с още по-голяма скорост.

Ванът изхвърча през банкета, прескочи канавката и заора в близката нива, като продължи да се движи с подскачане още известно време по инерция, докато накрая се спря в рохкавата пръст.

Лейл изкрещя нещо неразбираемо.

Ние продължихме да се носим напред по шосето.