Стив Бери
Офицер и пешка (40)

39

Скочих от стола си.

— Не изглеждаш зле за човек, опечен в кола бомба.

— Посещението ти прекъсна моята операция за отвличане на вниманието — отбеляза Лейл.

— Беше твърде драматична, не мислиш ли?

— Всъщност лично Оливър ми подсказа идеята. Дойде да ме види преди няколко дни. С него никога не сме се разбирали. Той ми каза, че би било жалко, ако колата ми вземе че гръмне някой ден и аз съм в нея. И тогава си казах: по дяволите, защо не?

— И какъв беше смисълът?

— Привлича внимание, което ще го забави, и ми дава възможност да се скрия от него. — Той помълча, после добави: — И от твоите призовки.

— Аз отивам с него — каза Си. — Том Оливър няма да остави нещата така. Валдес предизвика пожар, който ти дораздуха.

— Радвам се, че си разбрал намека ми — каза Лейл. — Питах се дали ще загрееш.

— Противно на това, което ме нарече, аз не съм някакъв тъп новобранец.

— Продължавай да си го повтаряш. Малко самоувереност на терена няма да ти навреди. Ще имаш нужда от това.

— Значи в колата не е имало човек?

— Не. Само един голям взрив. Минаха няколко часа и те със сигурност вече знаят, че не съм бил вътре. Местните се питат какво ли става. Оливър вероятно се чеше по главата. Идеята беше просто да спечеля малко време и да го забавя. — Той насочи показалец към мен. — След като Фостър ми позвъни, проведох няколко телефонни разговора. Оливър е обект на разследване от Бюрото. Вътрешна проверка за корупция. Отделно от това го разследва и група към Министерството на правосъдието, ръководена от юристка на име Стефани Нел. Ти за нея ли работиш?

Кимнах, решавайки да играя честно.

— Висш служител на ФБР на име Дан Ведърн бе застрелян днес в Сейнт Огъстин. От Валдес.

— Да застреляш шефа на разузнавателния отдел на ФБР се иска смелост.

— Не изглеждаш шокиран.

— Рядко се шокирам.

— Възникват много въпроси защо хората от ФБР проявяват такова любопитство към някакъв Двоен орел и към човек на име Хуан Лопес Валдес, който бил дошъл на Драй Тортугас от Куба. Ти помагал ли си на ФБР да се сдобие с монетите?

Лейл се усмихна.

— Открих ги покрай едно проникване с взлом по линия на КОНТРАПРО, мисля, през шейсет и трета. Не си спомням точно. Монетите бяха забъркани в някаква мафиотска история. Задигнахме ги, за да предизвикаме братоубийствена война във въпросната фамилия. Така и стана. Те се избиха помежду си по-бързо, отколкото бихме могли да ги изправим пред съд. Оливър си прибра монетите. Ако ги беше предал на Тайните служби, щеше да предизвика буря от въпроси, на които никой не желаеше да отговаря. Затова просто ги задържахме. По този начин бяхме насъбрали доста пари и ценни предмети. Нещо като частен резервен фонд. Знам, че на Валдес и Фостър беше платено с тези монети.

— Ти ли си документирал трансакцията?

— Не и с Валдес. Само с Фостър. Оливър искаше всичко черно на бяло. Така Фостър никога нямаше да се раздрънка. Но монетата беше обида към него. Той трябваше да я обърне в пари, а Оливър знаеше, че това никак не е лесно.

— Бил ли е Фостър информатор на ФБР?

Лейл не отговори веднага. Накрая заяви:

— Тук ще се възползвам от правото си да запазя мълчание. Питай Фостър.

— Ведърн каза, че са смятали да те арестуват.

— Още една причина за големия взрив. Оливър ми подсказа, че Ведърн идва насам. Така искаше да ми намекне, че сме в един отбор. Проблемът на Ведърн бе, че подцени Оливър. Това е грешка, която аз нямам намерение да повтарям. Оливър беше най-големият мазник на света. Непрекъснато си просеше одобрение от Хувър. Казваше на мерзавеца това, което той искаше да чуе, и правеше всичко, което Хувър му нареждаше. После, когато Хувър умря, Оливър моментално се отрече от него и така успя да се задържи на служба още двайсет и пет години. Той знае къде са скрити много скелети, и то буквално, и още има приятели на високи постове.

— Къде ще отидете двамата?

Си вдигна рамене.

— По-далече от тук. Достатъчно далече, за да може и Том Оливър, и ФБР да не ни смятат повече за заплаха.

— Ще тръгнат да ви търсят.

— Със сигурност — каза Лейл. — Но аз много добре умея да се превръщам в призрак.

— Наистина ли положението във ФБР през шейсетте е било толкова зле, колкото се говори?

— По-зле — отвърна Си. — Нямаше никакъв контрол. Конгресът и президентите изпитваха ужас от Хувър. Никой не искаше да го дразни. Чувал ли си за Джийн Сибърг?

И тя ми разправи за актрисата, чиито парични дарения за „Черните пантери“ и разни групи за граждански права на индианци и чернокожи я били поставили като подривен елемент в полезрението на ФБР и лично на Хувър. И така, от КОНТРАПРО съчинили за нея фалшива история, че била бременна не от своя бял съпруг, а от член на „Черните пантери“. Статията се появила едновременно в „Ню Йорк Таймс“ и „Нюзуик“. Стресът и травмата от това „разкритие“ били толкова силни, че Сибърг загубила бебето. Като отмъщение тя погребала момиченцето в отворен ковчег, за да видят репортерите бялата му кожа.

Но Хувър не се спрял дотам. От КОНТРАПРО наблюдавали Сибърг още години наред, прониквали многократно в дома й, подслушвали телефона й, и то не само в Съединените щати, а и във Франция, Швейцария и Италия, където прекарвала голяма част от живота си. Постепенно актрисата развила психоза, която завършила със самоубийство.

— Шест дни след смъртта й през седемдесет и девета — каза Си — ФБР потвърди публично всичко, което ти казах. Списание „Тайм“ излезе с голяма статия: „ФБР срещу Джийн Сибърг“. Помня вълната от възмущение. Хората отказваха да повярват, че ФБР е било в състояние да причини нещо такова на частно лице. Разбира се, по онова време Хувър отдавна беше умрял. Оливър беше този, който одобри публикуването на досието й като начин да се дистанцира от Хувър. Опитваше се да се измъкне невредим от комисията „Чърч“ и успя. Но на практика почти нищо не се промени. КОНТРАПРО бе официално разпусната, но дейността й продължаваше, само че под различна форма, тихомълком.

— Това е нещо напълно различно — посочих аз.

— Как позна? — отвърна Си. — Същите хора. Същите правила. Същото си е. Да не смяташ, че Кинг е единственият, когото са убили?

Запитах се какво ли още знаеше тази жена, но си давах сметка, че сега не му беше нито времето, нито мястото.

— Може ли да хвърля един поглед на тези папки? — попита Лейл.

Не виждах нищо лошо в молбата му, пък и така може би щях да изкопча още информация от него. Подадох му раницата.

— Това е много по-лесно за носене от онова куфарче, което мъкнеше, когато дойде в дома ми — каза той.

— Подарък от ФБР.

— Какво искаш да кажеш?

— Сменихме опаковката, преди да се срещна с Ведърн. Моят придружител от ФБР ми даде раницата.

Видях как в очите на Лейл проблесна тревожна искра. Двамата с бившата му жена се спогледаха.

— Къде съм сбъркал?

— Донеси твоя куфар. Веднага! — каза той на Си. — Побързай.

Той скочи от стола си и грабна една пътна чанта от другия край на стаята. Си изтича нанякъде и след малко се върна с куфар в ръка. Нямах представа какво правят.

— Но какво става?

— Не са ти дали тази раница, за да ти направят услуга. Тя има чип. За да те открият.

Бях виждал такива неща само във филмите и по телевизията.

— Могат ли наистина да го направят?

— Абсолютно. Трябва да се махаме от тук. Може би ще съсипеш всичките ни планове. — Той се обърна към Си. — Какво ще кажеш? Да я оставим тук?

Тя кимна. Лейл разкопча ципа на раницата и извади папките, като ги натъпка в пътната чанта. После запрати раницата в другия край на стаята и каза:

— Да вървим.

Изтичахме през задната врата на къщата и тръгнахме към гаража. Вътре имаше лъскав шевролет пикап. Лейл хвърли пътната чанта и куфара на Си в товарния отсек и тримата се качихме в кабината.

— Ти карай, новобранец! — нареди Лейл.

Забелязах, че Си беше взела пушката със себе си.

Отвън се чу шум от приближаващ автомобил, после скърцане на спирачки. Отвориха се врати и се затръшнаха. Лейл ни даде знак да пазим тишина. Пристъпихме на пръсти към един от прозорците на гаража, откъдето се виждаше предната част на къщата. Двамата мъже от площада — онези, които с Колийн бяхме нокаутирали — бяха там.