Стив Бери
Офицер и пешка (4)

3

Плъзнах се по пейката в сепарето, докато не се озовах лице в лице със Стефани Нел. От ареста бяхме тръгнали с наетата от нея кола отначало по Атлантик булевард към военноморската база, но после подминахме отклонението за нея и в крайна сметка се озовахме в Нептюн Бийч. С Пам живеехме наблизо. Бях научил, че името на квартала датира от 1922 г., когато един негов предприемчив обитател построил гара до къщата си и я кръстил „Нептюн“. Някой му казал, че ако построи гара по линията, влаковете ще са длъжни да спират на нея, което щяло да му спести три километра пеша до Мейпорт, за да хваща нещо за Джаксънвил.

Умен човек. Номерът свършил работа.

Сега Нептюн Бийч беше чаровен крайбрежен квартал със застлани с червени тухли улици, множество галерии, препълнени барове и ресторанти. Място, където целогодишно се случваха интересни неща, особено през активния сезон от май до септември.

„Сън Дог“ беше едно от любимите ми заведения. Беше обзаведено в стила на някогашните крайпътни закусвални, с много хром, гладки винилови тапицерии и лъснат до блясък линолеум. При това персоналът беше дружелюбен. Посрещаха те като близък съсед; беше едно от онези места, където след дълго отсъствие може да ти налеят някое безплатно питие, да ти предложат да седнеш и да си поговорят с теб. Намираше се на главната улица, срещу друго мое любимо място, „Букмарк“, семейна книжарница. Със собствениците, Рона и Буфърд Бринли, се бяхме сприятелили. Аз обичах книгите, винаги съм ги обичал. В един момент щяха да ми станат поминък, но по онова време колекцията ми беше едва в началото си.

— Чувал ли си за Двойния орел от хиляда деветстотин трийсет и трета? — попита Стефани.

Поклатих глава.

— Най-рядката монета в света. Деветдесет процента злато, десет процента мед. Милиони Двойни орли са били отсечени между хиляда осемстотин и петдесета и хиляда деветстотин трийсет и втора. Но през трийсет и трета се случва нещо различно. През тази година са отсечени четиристотин четирийсет и пет хиляди Двойни орли, но нито една от тези монети не е пусната в обращение. През април Франклин Рузвелт забранил притежанието на злато от частни лица. Но понеже монетите вече били готови, останали на съхранение в Монетния двор във Филаделфия, докато накрая били претопени.

Една от сервитьорките се приближи с грациозна стъпка.

— Какво препоръчваш за ядене? — попита ме Стефани.

— Месното руло е фантастично.

— Две — каза тя на сервитьорката. — За пиене — вода.

— За мен студен чай.

През витрината наблюдавах хората, които влизаха и излизаха от „Букмарк“. Вече усещах накъде бие Стефани, затова попитах:

— И колко монети са се разминали с пещите?

— Дълго време това е останало загадка.

И тя ми обясни как Двойният орел от 1933 г. се превърнал в нещо като Светия Граал за нумизматите. Само две от монетите били целенасочено оставени на съхранение в Монетния двор, като и двете впоследствие били подарени на института „Смитсониън“. Би трябвало двете да са единствените съществуващи.

— Само че се появили и други — каза тя. — Знаем за двайсет. По всяка вероятност са били задигнати от служител на Монетния двор във Филаделфия, който ги продал на местен бижутер, който ги продал на колекционери, докато Тайните служби не надушили за съществуването им през четирийсет и четвърта и деветнайсет от монетите били открити и прибрани.

— А последната?

— Затова съм тук. Тайните служби от десетилетия се опитват да намерят монетата. Тя е на първо място в списъка на най-издирваните ценности. Знам, знам. Звучи тъпо. Една монета на шейсет и няколко години. Но те гледат сериозно на работата си като защитници на националната валута. Трябвали са им десетилетия, за да открият другите монети.

— Колко струва?

— Трудно е да се каже. Вероятно някъде около десет милиона. Нека не забравяме обаче, че притежаването й е все още незаконно, това е крадено държавно имущество. Така че евентуалните й купувачи се ограничават до богати колекционери, които биха се задоволили да не я показват никога. Понастоящем, доколкото знаем, въпросният Двоен орел се намира в Южна Флорида.

Тя обясни, че монетата била докарана с яхта от Карибите преди два дни. Само че яхтата се откъснала от котвата си и се ударила в риф, като потънала в дванайсет метра дълбока лагуна. Собственикът на монетата научил за потъването и пътувал насам, за да се опита да си я прибере.

— Искам обаче ти да го изпревариш — каза тя.

Не знам дали ме смяташе за глупак, наивник или просто за амбициозен фукльо. Отхвърлих първата възможност, защото кой обича да го смятат за глупав? Наивник? Никога досега не ме бяха обвинявали в наивност. По-скоро клонях към другата крайност — към силна подозрителност, граничеща с параноя. Амбициозен? Възможно беше. Бях млад и жаден, изгарящ за промяна в живота ми. Дълго време си бях мислил какво ли ми е приготвила съдбата, като се молех на Бог да не се занимавам със съдебни трибунали и да не целувам задниците на висшестоящите началства. В интерес на истината, вече започваше да ми писва от флота, а перспективата да се хвана на работа в някоя адвокатска кантора с нищо не ме привличаше. И ето че тази жена, която бе дошла специално от Вашингтон, за да се види с мен, бе напипала слабото ми място. Исках да се махна от тук. Дори й позволих лукса да си мисли, че не съм забелязал как ме манипулира. Как се казваше в онази песен на Кени Роджърс: „Ще има време да си броиш парите, след като картите са раздадени“.

И така, аз предпочетох да слушам, докато тя ги раздаваше.

— В служебното ти досие пише, че си правоспособен гмуркач. Задачата е пределно проста. Дванайсет метра през бистра топла вода, докато стигнеш до потъналата яхта.

— И какво търся?

— Черно непромокаемо куфарче, около четирийсет на петдесет сантиметра. Искам да го извадиш цяло.

Сервитьорката дойде с порциите ни, които изглеждаха апетитно. Не бях ял нищо от вчера следобед.

— Убедени сме, че Двойният орел е вътре в куфарчето, но е моя работа да го установя. Куфарчето не бива да се отваря. Приятелите на баща ти казаха, че на теб може да се разчита да изпълниш заповед.

— Защо точно аз? Сигурно имаш предостатъчно други агенти на разположение.

— Задачата изисква известна самостоятелност и умение да се действа извън установения ред. Това е деликатен вътрешен проблем за Министерството на правосъдието. Аз се занимавам с него. Затова ми трябва ново лице. Такова, което никой да не познава.

Това наистина погъделичка самочувствието ми. Трите години в правния факултет и шестте във Военния съд не ме бяха научили на кой знае какво, но ми бяха помогнали да си изработя здраво чувство на любознателност. Безброй въпроси изплуваха в съзнанието ми, на които си давах сметка, че няма да получа отговор от тази жена. Не и сега. Затова ги запазих за себе си. Освен това исках тази работа. Защо да се смразявам отсега с новата си шефка?

И все пак не можах да се сдържа:

— Ами ако откажа?

— А сега кой кого подценява?

— Толкова ли ми личи?

— Ти от години чакаш този шанс.

Тя ме познаваше. Което беше плашещо.

— Само че не предполагаше кога ще ти се усмихне. Но знаеш ли какво? Денят на преместването ти настъпи. Капитан трети ранг Харолд Ърл „Котън“ Малоун, твоят шанс най-после ти се усмихна.

— А командирът ми в Мейпорт?

— Той ми каза, че стига да искаш, си мой. Явно не си се сработил добре с колегите и си бил твърде склонен към импровизации за неговия вкус. За него ти си бреме. За твой късмет обаче, точно тези качества ми харесват.