Стив Бери
Офицер и пешка (39)

38

Излязох от Сейнт Огъстин по шосе 16 в посока запад, към Грийн Коув Спрингс. Първоначално разполагах само с името от бележника на Брус Лейл. Сесилия Хийт. И с телефонен номер. За мой късмет, заедно с кода на съответното населено място.

И така, аз се възползвах от телефонния автомат в кафе „Алказар“, за да позвъня на един приятел от Криминално-следствената служба на военноморския флот в Джаксънвил. Слава богу, той си беше на бюрото и намери адреса, на който беше регистриран този телефон. Намираше се в Старк — малък град в Централна Флорида, на около осемдесет километра от Сейнт Огъстин. Двете му забележителности бяха база на Националната гвардия и Щатският затвор на Флорида. След това открих една местна таксиметрова служба, която се съгласи да ме откара до там за 100 долара. За щастие, разполагах с такава сума в портфейла си.

Седях на задната седалка на стария шевролет импала, превърнат в такси, и отпивах от студения чай, който бях помолил да ми пресипят в пластмасова чаша. Сладката студена течност се стичаше в гърлото ми, разливайки облекчение до всяка клетка на тялото ми. Мислех си за въпросите, които Колийн би искала да зададе на баща си. Защо му бяха дали Двоен орел от 1933-та? Но той така и не го бе осребрил. Беше го пазил трийсет години. И ако Валдес не се бе свързал с него, а Колийн не бе действала през главата му, никой нямаше да знае за това.

Дадох си сметка точно какво си мислеше тя. Валдес бе получил монета като заплащане за свършена работа. Баща й също бе заслужил монета. Знаехме какво бе извършил Валдес срещу това заплащане. Бе вербувал и подтикнал Джеймс Ърл Рей към убийство и бе осигурил присъствието му в Мемфис. Но какво ли бе свършил баща й?

Таксито ме носеше на запад по асфалтовия път, който се виеше през ниви, редуващи се с пиниеви и акациеви горички. Шофьорът мълчеше, което беше добре. Последното нещо, от което имах нужда в този момент, бе някое досадно дрънкало.

В тази си част Флорида не беше толкова равна. Имаше доста хълмове и шосето ту се изкачваше, ту се спускаше. Не се виждаха плажове с палми. Само гори и ниви. Нямах представа с кого отивах да се видя, знаех само, че Брус Лейл държи да предприема това пътуване. Питах се как ли е прекарал живота си със съзнанието, че е участвал в убийството на Мартин Лутър Кинг. Кинг е бил нечий син, съпруг, баща, бил е проповедник, активист, лауреат на Нобелова награда, икона. Той бе променил лицето на Америка, оставил бе отпечатък върху целия свят. Какво ли още щеше да постигне, ако бе останал жив?

Нищо чудно, че Лейл се измъчваше така. Ами Фостър? Дали и той се измъчваше? Или неговото участие беше напълно различно, продиктувано от изцяло егоистични подбуди, за които не искаше никой да разбере? Особено дъщеря му.

Все уместни въпроси.

Таксито навлезе в Старк — град, сгушен насред гората, с население около пет хиляди души. Бензиностанции, ресторанти за бърза закуска, билбордове и електрически стълбове. Всичко наоколо напомняше за времената, преди туризмът да се превърне в основен поминък на Флорида. Никакви ярки неонови надписи, никакви небостъргачи — всичко беше малко, спокойно, пригодено за ходене пеша. Адресът, с който разполагах, не говореше нищо нито на мен, нито на шофьора, затова спряхме пред един супермаркет, за да ни упътят. Открихме къщата на няколко километра извън чертите на града, недалече от щатския затвор. Платих и слязох от таксито насред тежкия следобеден задух.

Черен път отвеждаше от шосето през туфи от ниски палми и шубраци на петдесетина метра встрани, до белосана тухлена къща с ръждивочервени капаци на прозорците. Вместо поздрав чух сънливо грачене на врана. Върху пощенската кутия нямаше написано име, само нищо неозначаващ номер. Отворих я и за своя радост открих вътре пликове, адресирани до Сесилия или Си Хийт. Явно бях на вярното място.

Продължих напред по пътеката покрай ниската телена ограда, обрасла в орлов нокът.

Изстрел разцепи въздуха.

В земята до краката ми се заби куршум. Заковах се на място в тревожно очакване.

— Кой си ти? — чу се женски глас.

Аз стоях неподвижно, стиснал в едната си ръка раницата. Погледът ми се спря върху отворения прозорец под навеса на предната веранда.

— Дойдох да разговарям с вас. Брус Лейл ме изпраща.

— Имаш ли име?

— Котън Малоун.

— Върви по пътеката. Бавно. И си дръж ръцете така, че да ги виждам.

Изпълних точно нареждането й, като си мислех, че през последните двайсет и четири часа по мен бяха стреляли повече пъти, отколкото през целия ми предишен живот.

— Вие ли сте Сесилия Хийт?

— Предпочитам Си — каза тя. — Какво търсиш тук?

Приближих се до стъпалата към верандата и видях цевта на пушката, което се подаваше през повдигнатия наполовина прозорец.

— Стой на място!

— Брус Лейл е мъртъв — казах аз.

Отговор нямаше. Затова реших да й кажа всичко докрай.

— Том Оливър го взриви.

Отново мълчание. Но цевта на пушката се прибра навътре. След което в сянката на верандата се появи дребна като врабец жена. Мрежата против комари се затръшна зад гърба й. Беше около седемдесетте, с широка уста, квадратно лице и остри скули, заобиколени от буйна сиво-кестенява коса. Държеше пушката с дулото надолу; лицето и очите й бяха безизразни като изсечени от камък. Аз стоях, огрян от следобедното слънце, и я наблюдавах.

— Откъде познавате Лейл?

— Бяхме женени петнайсет години.

— А познавате ли Том Оливър?

— Бях му секретарка близо трийсет.

 

 

Тя ме покани да вляза; въздухът в къщата й беше непрогледен от тютюнев дим. Нито за миг не пусна пушката от ръцете си; по всичко личеше, че моето присъствие я плашеше. Казах й отново кой съм, за кого работя и какво търсех там. Фамилията й беше различна, затова я попитах:

— С Лейл разведени ли бяхте?

— Отдавна. Вторият ми съпруг почина преди няколко години.

— Лейл искаше да ви открия. Знаете ли защо?

— Какво има в тази раница?

— Секретни материали от Куба с подробности по една операция на име „Офицерска пешка“.

— Две думи, които отдавна не бях чувала.

— По онова време за Оливър ли работехте?

Тя кимна, но продължи да ме оглежда преценяващо. Тази жена очевидно бе прекарала цялата си кариера на държавна служба. Реших да последвам инстинкта си, извадих няколко от докладите, изпратени от Вашингтон до агентите на терен, и й ги показах. Тя им хвърли само бегъл поглед.

— Аз съм ги преписвала на машина.

— Сигурно сте преписвали хиляди неща. С какво сте запомнили точно тези?

— Човек не забравя току-така заговора за убийство на най-великия борец за граждански права в тази страна.

Признанието й ме шокира. Досега всички бяха увъртали и говорили с недомлъвки. Не и тази жена.

— Защо не казахте на някого?

— Защото, когато това се случи, аз самата бях фанатизирана, тесногръда расистка. Мразех всички цветнокожи в страната. Както ги мразеше шефът ми, както ги мразеше и неговият шеф.

Тя погледна отново документите в ръката си.

— Лятото на шейсет и седма беше изпълнено с расови размирици. Толкова хора загинаха. Групите от войнстващи чернокожи се увеличаваха, навсякъде имаше антивоенни протести. Ние вярвахме, че зад всичко това стоят комунистите. Че кой друг? Мартин Лутър Кинг получаваше нареждания директно от Кремъл. Звучеше логично. Защо не? Цялата нация беше обхваната от страх, който днешните хора не разбират. По онова време повечето хора смятаха, че трябва да спрем разпространението на комунизма в Югоизточна Азия. Когато Кинг се обяви публично против войната във Виетнам, това го превърна в още по-голяма заплаха за всички нас. Америка на обикновените бели хора беше в ужас от него. И тогава Хувър реши да го убие. Честно казано, не ми пукаше за него. Да мре, казвах си.

— Но сега сте различна, нали?

— Може би само донякъде. Все още не съм станала войнстващ либерал. Но вече не съм и тесногръд расист. Трийсет години могат да накарат човек да види грешките си. Какво каза самият Кинг? Кривата на Вселената е дълга, но е огъната към справедливостта. И беше прав.

— И въпреки това сте си мълчали.

— А какво можех да направя? — повиши глас тя. — Никой нямаше да ми повярва! Ти си единственият, който разполага с писмени доказателства. Какво ще направиш сега?

— Готова ли сте да съдействате?

— И как по-точно?

— Като потвърдите написаното в тези папки. Както сама казахте, вие сте преписвали някои от тях на машина.

— Да не си адвокат?

— Днес не.

Спомних си какво ми бе казал самият Оливър за дозирането на информацията според нуждите да се знае и как никой освен него не разбирал това.

— А вие откъде знаете точно какво се е случило? Оливър в никакъв случай не ви е посветил в крайната цел.

Жената ми хвърли нервен поглед, доловила недоверчивостта в гласа ми.

— Не, нищо не ми е казвал — отвърна тя.

Това беше озадачаващо.

В този момент чух шум зад гърба си и усетих нечие присъствие.

— Аз й разказах — рече Брус Лейл.