Стив Бери
Офицер и пешка (38)

37

Цялата ситуация ми изглеждаше нереална.

Седях на маса в ресторант с човека, организирал убийството на Мартин Лутър Кинг. В мен вече нямаше и грам съмнение, че Валдес е този, за когото се представя. Поваленият на Плаза де ла Конститусион Ведърн и мъртвият бивш агент на ФБР в Мелбърн бяха достатъчни като доказателство.

— Не разбирам — казах аз, — защо искаш светът да научи? Минали са трийсет години. Ти сигурно си знаел какво ще предизвикаш с размяната на тези папки срещу монетата.

— Може би е време светът да научи истината. Защо не?

— Която те изобличава като участник в заговор за убийство.

— Как? Моето име не се споменава никъде. Джансън ме нарича „лицето за контакт“ в докладите си. Но дори и да бъда намесен по някакъв начин, аз вече ще бъда в Куба, далече от вашето правосъдие. Допускам, че Кастро ще се зарадва да чуе, че американското правителство не е против политическите убийства. Стойността ми в очите му само ще се повиши. Американците винаги сте страдали от лицемерие. Чувал ли си за операция „Нортудс“?

Поклатих глава.

— Това става през шейсет и втора, след случилото се в Залива на прасетата. Сценарият бил ЦРУ тайно да подкрепи терористични действия, насочени срещу Съединените щати, а впоследствие да обвини Куба като оправдание за обявяване на война на Кастро. Военните много харесали идеята. Също и ЦРУ. Ставало дума за бомбени атентати и отвличания на самолети. Много американски граждани щели да загинат. Президентът Кенеди отхвърлил идеята, което било мъдър ход от негова страна. Аз вече бях уведомил Кастро какво му готвят.

— Разбирам защо в ЦРУ не са били доволни от теб.

— Това просто доказва, че САЩ нямат право да говорят за морално превъзходство. А също и че вашето правителство в параноята и отчаянието си е било способно на всичко. Включително да ликвидира борец за граждански права.

— Не е било правителството, а шепа фанатици, злоупотребили с дадената им власт.

Видях как Валдес се размърда нервно на стола си. Колийн също. Положението беше крайно деликатно. Не бях в състояние нищо да направя за Колийн, но можех да подразня Валдес. Извадих калъфчето с монетата от джоба си и го поставих на масата.

— Колко струва? — попитах го аз. — Осем милиона? Десет?

— Поне — отвърна Валдес. — Има купувачи, готови да дадат всичко за честта да притежават последната известна бройка извън музеите.

— Но ти не беше очаквал Оливър да е още в играта, нали?

— Глупакът аз, предполагах, че с времето всичко е потънало в забрава. Само шепа хора знаеха за провеждането на операцията. Казвали са ми, че архивите по операцията са били унищожени след смъртта на Хувър.

— От което стойността на твоите папки само е нараснала — посочих аз.

— Щастливо съвпадение.

Не толкова щастливо за него обаче бе обстоятелството, че нашето правителство вече имаше техническата възможност да подслушва международни разговори.

— Слава богу, поне с Оливър може още да се преговаря.

Валдес се ухили.

— По-скоро няма избор. Аз като че ли останах единственият, с когото може да работи по такива въпроси.

— Дай му монетата, Малоун — каза Колийн. — Не желая да променям света. Не желая да пренаписвам историята. Искам само да знам с какво баща ми си е заслужил да притежава Двоен орел.

Видях сервитьорката да се задава от далечния край на балкона, вдигнала високо овален поднос с нашия обяд. Момичето зави към нас и се спря от дясната ми страна, за да разгъне дървен статив, върху който внимателно постави подноса. Тъкмо посегна да сервира, когато аз се извъртях настрани, скочих от стола, грабнах монетата с една ръка, а с другата вдигнах подноса високо във въздуха и го захлупих върху лицето на Валдес, обливайки го с разнообразно меню от горещи кубински ястия. Той залитна назад.

Колийн не помръдна от мястото си. Аз пъхнах монетата в джоба си, грабнах масата с две ръце и я запратих върху Валдес, с което го повалих заедно със стола му на пода. Сервитьорката замръзна на място, вцепенена от шока.

— Той има пистолет! — изревах аз. — Всички да бягат!

После се наведох през парапета и извиках:

— Тук има човек с пистолет. Бягайте! Бързо!

На клиентите и горе, и долу бе нужна около милисекунда, за да схванат значението на думите ми, преди да наскачат от масите и да се втурнат към изходите. Надявах се в суматохата да можем да се измъкнем незабелязано покрай двамата мъже с пистолети на долния етаж.

— Трябва да тръгваме — казах на Колийн.

— Аз оставам — отвърна тя.

— Трябва да тръгваме. Ще си получиш отговорите, но не тук.

Валдес започваше да преодолява шока и правеше опити да се изправи на крака.

— Няма да вземеш тази монета от мен — натъртих аз.

Сякаш чак сега тя разбра, че ако остане, това ще я изложи на смъртна опасност. Скочи от стола си и хукна към стълбището.

На долния етаж цареше хаос. Хора се блъскаха пред изходите. Двамата мъже с пистолетите не се виждаха никакви. Избягвайки трите изхода, аз се насочих към кухненската врата, която бях забелязал от горния етаж. Долният салон почти се беше опразнил. Горе Валдес още се мъчеше да се измъкне изпод тежката маса; сервитьорката му помагаше. Ние бутнахме летящата врата и влязохме в кухнята, която още не беше изцяло обхваната от паника. Реших да налея малко масло в огъня.

— Отвън има мъж с пистолет! — изревах.

Готвачите и сервитьорите нямаха нужда от подканване. Всички се втурнаха към вратата в дъното, която предположих, че извежда право навън. Както се и оказа.

Излязохме през задната врата и се озовахме на неголям паркинг, заобиколен отвсякъде от тесни улички с дървени къщи. Ако побързахме, можехме да се спасим, преди Валдес и хората му да се бяха усетили.

И двамата видяхме едновременно влакчето.

Беше съставено от няколко открити вагона, боядисани в зелено и оранжево и теглени от влекач, оформен като парен локомотив, каквито разкарват туристи по курортите. Краят му току-що бе минал покрай паркинга на ресторанта и се отдалечаваше надолу по улицата. Ние се затичахме, метнахме се в движение на последния вагон и седнахме. Машинистът каканижеше напевно нещо за историческите забележителности, край които минавахме. Погледнах назад. По средата на улицата беше застанал Валдес; дрехите му бяха на разноцветни петна от кулинарния душ.

— Госпожо Пери! — извика той. — Забравих да предам много поздрави от баща ти. Скоро пак ще го видя.

Той вдигна показалец нагоре, сякаш за да придаде заплашителност на иначе невинната си реплика. Колийн чу думите му и в очите й се изписа тревога. И двамата разбрахме: Валдес бе отвлякъл Бенджамин Фостър. Което променяше всичко. Знаех какво иска да направим. Да се върнем.

— Не можем — казах й аз, като посочих с ръка раницата. — Ако Оливър докопа тези папки, никога няма да видят бял свят.

Оттогава не спирам да се чудя на лекотата, с която взех това решение, при такъв залог. През годините ми се е случвало да правя хиляди трудни избори, някои от които дори са стрували човешки живот. Всеки един от тях ми е причинявал неимоверно страдание, но нищо не може да се сравни с този първия.

— Знам — отвърна тя. — Разбрах го още в ресторанта. Продължавай напред, не спирай. Разучи каквото можеш. Задръж папките и монетата. Приемам, че тези папки са по-важни от мен. Оливър ще иска да сключи сделка.

Тя ми подаде раницата, бръкна в джоба си и извади мобилния телефон на Нейт.

— Вземи и това. Може да ти потрябва.

После скочи от движещото се влакче на улицата. Обърнах се. Колийн се бе спряла на едно място и чакаше Валдес, който се приближаваше с бързи крачки към нея.

Влакчето зави в пряката.

Дали не трябваше и аз да скоча? Да се върна и да й помогна? Не. Мисията преди всичко. Молех се само да се окаже права и Валдес и Оливър да не й сторят нищо, преди да са получили монетата и папките.

Влакчето набираше скорост.

След няколко минути, докато машинистът чакаше зелена светлина на едно оживено кръстовище, аз слязох и се смесих с хората по тротоара. Бяхме се приближили обратно до главния площад; линейки и полицейски коли с мигащи на ярката слънчева светлина лампи се бяха скупчили около мястото, където бе прострелян Ведърн.

Трябваше ми скрито място, за да преценя възможностите си за действие.

Наблизо се издигаше внушителна сграда с надпис Музей „Лайтнър“. Замислена първоначално като един от престижните хотели на Хенри Флаглър, там някога бе най-големият закрит плувен басейн в света, но понастоящем бе преустроена в музей с богата колекция от изящно и декоративно изкуство от XIX в. Някои дори я наричаха „Малкия Смитсониън“.

Припомних си какво още имаше вътре. Затова заобиколих с бързи крачки сградата и тръгнах по алеята от западната й страна към страничния вход. По един сумрачен хладен коридор стигнах до някогашния закрит басейн. Сега в него се помещаваше кафе „Алказар“, където също бяхме ходили с Пам. По сивия, поизбелял от времето циментов под бяха наредени маси с бели покривки. Нагоре се издигаха три реда балкони с метални парапети, от които някога гостите бяха скачали в студената вода. Сега трите горни етажа бяха част от музея. Само няколко от масите бяха заети. Свиреше пианист, музиката отекваше някак кухо в огромното помещение. Но онова, което правеше мястото привлекателно, беше неговата абсолютна затвореност, липсата на прозорци. Имах нужда от няколко минути, за да си поема дъх. И да помисля.

Колийн ми бе поръчала да продължавам напред и да не спирам. Това означаваше: да открия жената от бележника на Блус Лейл.

Седнах на една от масите. Към мен се приближи сервитьорка и за да спечеля време, си поръчах чаша студен чай.

Не можех да се обадя на Стефани Нел. Тя най-вероятно не беше особено доволна от мен в този момент. Нещата се бяха усложнили до степен, каквато първоначално не можех и да си представя. Мислите ми препускаха напред-назад през последното денонощие и половина, което вече ми се струваше като цял човешки живот. Току-що пред очите ми бяха простреляли човек. И взривили друг. А сега Колийн и баща й бяха в опасност. Всичко зависеше от мен.

Поседях няколко минути, като се опитвах да сглобя парченцата от мозайката, но мозъкът ми работеше на празни обороти. Едва на много по-късен етап от кариерата си щях да се науча да се примирявам с постоянния страх, непрестанното напрежение, безпощадната несигурност. Тази непосилна комбинация от нерви, концентрация и изтощение. За момента обаче аз едва започвах да си давам сметка за присъствието им. Но онова, което знаех със сигурност дори тогава, бе, че не мога да си позволя да се разбунтувам вътрешно. Не можех да си позволя нищо, което да ме вкара в дилема.

Бяха ли заговорничили тези хора да убият Мартин Лутър Кинг? Щяха ли да се окажат прави любителите на конспиративни теории? Отвеждаха ли следите от престъплението чак до главата на ФБР? Едно ново усещане за прилив на сили се примесваше с безпокойството и ужаса в мен.

Трябваше да продължавам напред. Но имах нужда от превоз. Можех да се обадя на Пам. Нашето жилище беше на по-малко от час разстояние. Но се запитах как ли щеше да реагира, като научеше, че пътувам из целия щат с чужда жена. Дали нямаше да ме упрекне в пристъп на слабост, както тогава? Дали нямаше да си изкара страховете с някакви саркастични осъдителни коментари? С още думи на омраза? Започвах да си мисля, че любовта е нетрайна. Двамата с Пам бяхме заедно, откакто бях постъпил във военноморския флот. И двамата не бяхме имали много предишни връзки. Избрахме се взаимно. Бях си обещал никога да не повтарям грешката си. Все нещо бях научил от онази изневяра. Тя не ми донесе никаква радост и може би тъкмо затова се оставих да бъда разкрит. Почти веднага осъзнах грешката си и си дадох сметка, че всъщност обичам съпругата си. Затова бързо сложих край на тази връзка, но междувременно Пам бе научила за нея. Старото клише се оказа истина: съпругата винаги научава.

Не. Пам изобщо не беше вариант в случая.

Сервитьорката се върна с моя студен чай. Отпих, като се опитвах да се успокоя. Внезапно потръпнах от срам и чувство на вина. Трябваше да тръгна с Колийн. Или може би просто да предам случая на Стефани Нел. Тя разполагаше с далеч повече ресурси. Но това беше моята мисия. Шансът ми да докажа, че мога да върша работа. Сега си спомням ясно как в онзи ден моята всепоглъщаща амбиция ми изглеждаше замъглена в очертанията си, но ясна в детайлите. Дали това беше егоизъм? Може би. Но кой новобранец не си пада поне малко егоист? И напълно, изцяло сляп.

Спомняте ли си грешката, която бях направил? Тя тепърва щеше да ми напомни за себе си. И то съвсем скоро.