Стив Бери
Офицер и пешка (37)

36

Ресторантът се наричаше „Колумбия“, макар да предлагаше кубинска кухня. С Пам бяхме вечеряли там няколко пъти.

— С оглед на случилото се и за двама ви е по-добре да не сте отвън на улицата.

— Твое дело ли беше? — попитах аз.

— Направих услуга на Оливър. Той не е в добро настроение, особено след като успяхте да му избягате тази сутрин. Реши, че трябва да изпрати послание. Аз бях наблизо и той ме помоли да го изпратя вместо него. Но ние с вас — той посочи мен и Колийн — наистина имаме общ интерес. Слава богу, Оливър бе научил за присъствието на агент Ведърн.

— Ведърн беше тук, за да прибере Брус Лейл.

— Знам и ако това се бе случило, щях да ги застрелям и двамата. Но за моя радост, се появихте вие, което разкри пред мен нови възможности.

— Оливър има проблем със собствените си хора — отбелязах аз.

— Който отдавна е трябвало да реши, ако ме питаш.

Валдес поиска маса за трима. Беше късен следобед, обедната тълпа отдавна се беше разотишла, но заведението оставаше сравнително оживено. Двамата мъже, които ни бяха издебнали, стояха наблизо, скрили оръжията под ризите си. Ако предприемехме нещо, щяхме да изложим на опасност не само себе си, а и всички присъстващи, затова реших да седя мирно. Като си спомня сега, не спирам да се учудвам на търпението си през онзи ден, особено предвид липсата ми на опит и равнището на заплаха.

Отведоха ни до маса на горния етаж. Валдес нареди на хората си да останат долу, като държат изходите под наблюдение. Интериорът на ресторанта беше издържан в добре премерен испански стил, с преобладаващо яркожълто и синьо, а големите кашпи с папрати и вечнозелени растения му придаваха вид на лятна градина, който се допълваше от огромния оберлихт високо в центъра на тавана.

Основният салон беше оформен като вътрешен двор на някогашен хан, с балкон, заобикалящ централно пространство с работещ фонтан в средата. Нашата маса беше на балкона, близо до парапета и с изглед към фонтана.

— Трябва да си призная — каза Валдес, — че никога не съм обядвал тук. Но съм посещавал „Колумбия“ в Тампа, правят доста добра имитация на кубинска кухня.

— Какво искаш? — попита го Колийн.

— Защо тази враждебност? — отвърна той. — Би трябвало да си ми благодарна. Отвън сигурно вече гъмжи от полиция. Един прострелян агент на ФБР няма как да не привлече внимание.

— Мъртъв ли е? — попитах аз.

— Искрено се надявам да е. Така искаше Оливър. Той и Ведърн не бяха кой знае какви приятели.

— Оливър винаги ли е толкова безразсъден?

— В момента е по-отчаян от обикновено. Има интерес да ограничи щетите. Мислеше да го направи още в Стюарт, но вие успяхте да се измъкнете. Онази конфронтация на пристана не беше ли с твои хора, които се опитваха да те спрат?

— По-скоро с мои хора, които не бяха изпълнили ангажимента си.

Той се изсмя гърлено.

— Това съм склонен да го разбера, амиго.

Очевидно Стефани Нел не бе видяла Валдес.

— Убийството е тежко престъпление — отбеляза Колийн.

— Съгласен съм. Затова Оливър разчиташе на мен. Аз лично бих подходил другояче, но в случая трябваше да се съобразя с желанието му. С него имаме общ проблем. — Той отново посочи с пръст към нас. — Вие двамата. Надявам се да достигнем до някакво разбирателство и да сложим край на това.

До масата се приближи сервитьорка и остави три менюта, обещавайки да се върне веднага.

— Подслушвах разговора ви на площада — каза Валдес. — И двамата сте чели папките, а монетата ми е у теб, Малоун, така че нека да обядваме и в това време аз ще отговоря на всички въпроси на госпожа Пери, които Ведърн избягваше. Онези за баща й. Аз не страдам от празноти в знанията като Ведърн. Все пак бях там през шейсет и осма. След това ти ще ми дадеш монетата и приключваме.

Сервитьорката се върна.

— Ако не възразявате — каза Валдес, — аз ще поръчам за всички ни.

Той прегледа менюто и поръча няколко различни ястия, като за всяко от тях сервитьорката го уверяваше, че е отличен избор. Двамата с Колийн седяхме и се споглеждахме, оценявайки ситуацията всеки от своята гледна точка. Тя изглеждаше заинтригувана от онова, което й предстоеше да научи, докато аз се притеснявах по-скоро как ще се измъкнем цели от тук, за предпочитане с папките и с монетата.

Валдес посочи раницата, която Колийн бе сложила в скута си.

— Тези снимки са единственото, с което разполагам.

— Откъде се сдоби с всичко това?

— Джансън винаги си е бил мърляч. Доверяваше ми се много повече, отколкото бе редно. По онова време двамата с него бяхме станали доста близки.

— И ти си се възползвал изцяло.

— В природата ми е. И Джансън трябваше да го има предвид. — Той отново посочи раницата. — Разбира се, не обичам да ме мамят.

— Доста усилия си положил, за да си гарантираш изпълнението на тази сделка — казах аз. — Явно си закъсал за пари.

— В момента имам известни затруднения. Затова толкова се зарадвах да науча, когато се обадих на Фостър, че монетата е още у него.

— А как реагира Кастро, когато му даде другата?

— Беше доста доволен.

— Имал си късмет, че и ФБР е притежавало такава.

— Това беше един от онези моменти, в които на човек просто му върви. Джансън беше водещият ми офицер и беше споменал, че при едно от позорните си прониквания с взлом в чужди имоти съвсем случайно се натъкнали на две от най-редките монети в света. И тъй като били придобити незаконно, Оливър решил да ги задържи. Ако ги предадял на съхранение в Министерството на финансите, това само щяло да предизвика въпроси. Когато поискаха от мен да се включа в операцията, аз им казах цената си: една от монетите.

— Какво ме интересува това? — избухна Колийн. — Просто му дай монетата. Ние получихме папките. И го остави да ми разкаже за баща ми.

— И ти, и баща ти казахте, че монетата е моя — напомних й аз.

— Дай му проклетата монета!

— Как може да си толкова наивна?

Тя ме погледна озадачено. И тогава разбра.

Оливър и Валдес се бяха наговорили още в Палм Бийч да ни убият. И наистина, докато Валдес си искаше монетата, Оливър държеше да получи папките. Така че каквото и да разправяше сега Валдес, той бе дошъл и за двете.

— Ще му дам папките — заяви тя.

Това бе нещо, което не желаех да чуя.

— Когато ти се свърза с мен — каза Валдес на Колийн, — бях прям. Споменах за „Офицерска пешка“ и ти разказах нещо за ФБР. Дори те посъветвах да стоиш далече от тях. Което, както се оказа, беше разумен съвет. Споразумяхме се. Аз удържах на думата си. — Той се обърна към мен. — Когато за пръв път се срещнахме, Малоун, аз ти казах, че си може би единственият човек в света, на когото бих се доверил. И бях искрен.

— И въпреки това аз те предадох.

Сервитьорката се появи с кана вода и панерче хляб. Аз си казах: е, какво пък? — и си отчупих няколко парчета. Предполагах, че до идването на храната имам няколко минути да науча това-онова, като същевременно обмисля как да се отнасям към изменчивостта на Колийн. Седях изправен на стола си, като се опитвах да изглеждам делови, решителен и авторитетен.

— Досега почти не ми се е случвало да обсъждам операцията — каза Валдес. — Сигурен съм, че госпожа Пери изгаря от нетърпение да научи истината.

— Точно така.

Аз лично не изгарях от нетърпение предвид това, което искаше баща й, затова казах:

— По-добре ни разправи за Джеймс Ърл Рей.

— Интересна личност. Толкова държеше да се запише в историята.

— И го постигна.

— Да, постигна го. Смяташе се за велик. През годините прочетох няколко от книгите, които издаде от затвора. Страхотен писател. Трябва да кажа обаче, че образът, който те му изграждат, няма нищо общо с човека, когото познавах. Той държеше светът да смята, че е невинна жертва, наивник, използван от други. — Валдес поклати глава. — Рей беше расист и садист до мозъка на костите. Мразеше чернокожите, особено такива, които си придават важност. А Кинг направо ненавиждаше. Освен това не изпитваше никакво уважение към жените. Искаше да се занимава с порнография. Аз му дадох пари да си купи разни скъпи фотоапарати. Докато живееше в Мексико, беше направил много голи снимки на жени. Бяха ужасни. Откровено вулгарни. В тях нямаше нищо завоалирано, нищо секси. Но това беше Рей. Прям и очевиден. Беше лесно да го накарам да върши всичко, което исках.

— Защо е трябвало да убие Мартин Лутър Кинг? — попита Колийн.

— Нямам представа. Джансън ми нареди да инструктирам Рей да го направи. Допусках, че идва от Оливър или лично от Хувър. Нито един редови агент на Бюрото не би взел на своя глава такова решение. Аз просто изпълних желанието им.

— Ти си бил загадъчният Раул — казах аз. — Човекът, когото в крайна сметка Рей обвиняваше за всичко.

— Това беше името, което използвах пред него.

— А защо Рей не те е предал на властите, когато е бил арестуван?

— И това е направил, след като си е дал сметка, че са го лъгали за всичко. Но вече на никого не му е пукало. За всички той е бил убиец, готов да каже какво ли не, за да отърве затвора. Да обвинява всеки, за когото се сети.

— Толкова ли е бил глупав?

— Толкова, че и повече. Той беше идеалният човек за наемен убиец. Беше способен да го направи. Искаше да го направи. Изпитваше наслада при самата мисъл, че го прави. Освен това се радваше на вниманието, което получи впоследствие. Рей беше роден престъпник. За него затворът беше втори дом. Да прекара остатъка от живота си зад решетките, чувствайки се важен? Това беше много повече, отколкото някога би могъл да постигне на свобода. Изумителното беше, че години наред толкова много хора се вслушваха в казаното от него.

Колийн изглеждаше все така притеснена. Папките в скута й бяха важни за нея, но не чак толкова, колкото баща й. Тя би се лишила от тях, без да й мигне окото. Трябваше да предприема нещо. Веднага.

Започнах дискретно да оглеждам терена. Откъм нашата страна на балкона имаше общо шест маси. Половината бяха празни. Салонът долу беше пълен, почти всички маси бяха заети. Сервитьорите сновяха във всички посоки. Разговорите се сливаха в монотонно бръмчене. В близкия ляв ъгъл на долния етаж се намираше входът на кухнята; през летящата врата влизаха и излизаха хора с табли в ръце.

Е, добре. Вече знаех кое къде е. Оставаше само един въпрос.

Какво да правя сега.