Стив Бери
Офицер и пешка (36)

35

Този човек определено не ми харесваше. Но знаех, че трябва да запазя самообладание.

— Ситуацията може да ескалира още — каза Ведърн. — Когато яхтата потъна, ние все още си мислехме, че можем да ограничим последиците. Но Стефани Нел успя да намери човек, който да раздуха отново проблема.

— Приемам това като комплимент — казах аз.

— Недей. Но можеш да изкупиш греха си. Дай ми тези папки и монетата и си тръгвай. Мисията изпълнена.

— Без тях нямате доказателства за нищо — напомни Колийн.

— Именно. Ти чу ли какво ти казах? Това трябва да приключи.

— Не работя за теб — заявих аз.

— Давам си сметка за това обстоятелство. Виж. Разбирам. Том Оливър отдавна е проблем за нас. Той е от старата школа, издигнал се е от редови агент до заместник-директор. Като в хода на кариерата си е ръководел много от нашите отдели. КОНТРАПРО е просто един от проектите, за които е отговарял. Оливър има много приятели в Бюрото, които му дължат услуги. Той още си представя ФБР като в доброто старо време на Хувър, когато са можели да правят каквото си искат. И макар и пенсионер, има приятели на високи постове, все такива, от които министърът на правосъдието иска да се отърве. Ние също искаме тези хора да се махнат. Но предпочитаме сами да си почистим къщата.

— Както лисицата чисти курника, а? — подхвърлих аз.

— Ние не сме чак толкова лоши хора — каза Ведърн. — Повечето от нас си вършим добре работата.

— Но сте знаели през цялото време за „Офицерска пешка“.

— Аз не знам почти нищо по въпроса и нямам никакви доказателства.

— Напротив, знаеш — отбелязах аз и посочих раницата.

— Тези папки, както и Хуан Лопес Валдес, трябваше да си стоят в Куба.

— И двамата сме ги чели — напомних му.

— И какво от това? Вие ще сте поредните две откачалки, развиващи смахнати теории без грам доказателства.

— Искам да знам повече за тези шпиони на ФБР — каза Колийн.

Тя неизменно се връщаше на темата. Като ловно куче на следата.

— Казах ти всичко, което знам — отвърна Ведърн. — Не се опитвам да те пързалям. Откровен съм с теб. Документи по въпроса отдавна няма.

— Ще трябва да…

Изведнъж Ведърн се люшна напред. Странно. После тялото му се разтресе. На лицето му се изписа първо объркване, после болка и накрая страх. Върху дясното му рамо се появи малка дупчица, от която потече тъмна струйка кръв.

Той посегна към раната, после се свлече на тревата.

Аз се хвърлих върху Колийн и двамата се проснахме едновременно на земята, после запълзяхме към укритието на павилиона. Накрая се скрихме зад една от дебелите каменни колони. Трудно бе да се каже със сигурност, но стрелецът най-вероятно беше заел позиция върху някоя от високите сгради отсреща през улицата. Куршумът определено идваше оттам.

Още един рикошира от колоната и се заби в тревата с глухо тупване.

Да, стрелецът изпитваше надеждността на укритието ни.

Не се чуваха изстрели, което означаваше едно: заглушител. Хората наоколо започнаха да забелязват окървавения Ведърн. Чуха се писъци и уплашени възклицания. Следобедните тълпи се пръснаха като мравки. Настъпилият хаос беше в наша полза. Както и короните на дърветата.

— Да вървим.

Изтичахме от площада към улицата, която беше едва на метри от нас, провирайки се през почти неподвижния автомобилен поток, като използвахме колите за прикритие. Още един куршум рикошира от тротоара на метър-два от нас. Както и предполагах, короните на дърветата ни закриваха от стрелеца, но сигурно тук-там се виждахме през пролуките между тях.

Хукнахме покрай витрините на магазините. Хората по улицата започваха да си дават сметка за случващото се; настана паника. Никой сякаш не разбираше, че всички са в обсега на куршумите. Това ме тревожеше. Трябваше да изчезнем.

Между автомобилите видях двамата мъже, които бях забелязал по-рано на площада, да крачат забързано по улицата, за да ни пресекат пътя. Те нямаха представа за присъствието на стрелеца. Очевидно си мислеха, че ние сме застреляли Ведърн.

— Виждаш ли ги? — попитах Колийн.

— Аз ще поема единия, ти другия.

Начинът й на мислене ми допадаше.

Двамата мъже коригираха посоката си на движение, така че да се озоват на нашия тротоар, на няколко метра пред нас. Не знам какво очакваха да постигнат с това, но получиха съответно хватка с премятане от Колийн и право кроше в челюстта от мен. Моят човек падна върху една паркирана кола. Околните реагираха на случващото се, като се разтичаха. Без да оставям на противника си време да реагира, аз го сграбчих с длан за лицето, като със свободната си ръка бръкнах под якето му и извадих пистолета от кобура под мишницата му. Колийн беше отново на крака, след като бе тръшнала своя противник с такава сила, че го бе нокаутирала. Тя също се бе сдобила с пистолет.

И двамата пъхнахме оръжията отзад на кръста си, под ризите, и продължихме напред, навлизайки в още по-оживен район. Знаех къде сме. На Сейнт Джордж стрийт. Пешеходна зона между два реда галерии, магазини и кафенета, която водеше от градския център до старата крепостна порта. И, както можеше да се очаква в летен следобед, по нея имаше море от хора по къси панталони, тениски и джапанки, което беше добро укритие, но затрудняваше засичането на евентуални нови заплахи. Чух сирени и си казах, че органите на властта пристигат на мястото на инцидента. Оглеждах лицата на хората.

— Знаеш ли къде отиваме? — попитах Колийн.

— Всъщност не.

Колко успокоително.

Двамата, които бяхме обезвредили на тротоара, не се виждаха. Ние продължавахме да крачим забързано напред, като се извинявахме на минувачите, навлизайки все по-навътре в пешеходната зона. Знаех, че тази част на Стария град представлява лабиринт от тесни улички и още по-тесни проходи между къщите. Движението на коли беше силно ограничено. Далече напред в тълпата различих висок слаб мъж с брада, застанал в средата на улицата.

Хуан Лопес Валдес.

Спряхме се. И тогава усетих в гръбнака си нещо твърдо. Извърнах се и видях двамата мъже от Палм Бийч, които се бяха опитали да ни задигнат папките. Единият беше застанал зад мен, другият зад Колийн, опрели пистолети в гърбовете ни. Забелязах, че Колийн също ги е познала.

Пистолетите ни бяха прибрани тихомълком.

Валдес ни направи дружелюбен жест да се приближим и четиримата запристъпвахме напред.

— Гладни ли сте? — попита той, когато стигнахме до него.

Странен въпрос.

Той посочи с палец през рамо към близкия ресторант и каза:

— Имате ли нещо против?