Стив Бери
Офицер и пешка (35)

34

Двамата стояхме и го гледахме. Усещах, че нервите на Колийн са изпънати до краен предел. Но на Ведърн сякаш му доставяше наслада да я измъчва. Което го правеше още по-неприятен в очите ми.

— Да тръгваме — повтори тя.

— Още не. Важно е да чуем какво има да ни каже този човек.

Тя ме погледна с очи, в които се четяха страх и тревога. Можех само да гадая какви мисли се гонят в съзнанието й. Накрая тя кимна и аз се обърнах към Ведърн.

— Не сте подозирали, че има и втори Двоен орел?

— На първо място това привлече вниманието на моя отдел. По план трябваше да бъдем на Драй Тортугас. После яхтата потъна, но ние решихме да изчакаме няколко дни и да се спуснем на дъното. Само че вие със Стефани Нел ни изпреварихте. Грешката на госпожица Нел бе, че се довери на Джим Джансън. Ако си бе дала труда да се посъветва с нас, щяхме да й кажем да стои далече от него.

Това беше ясно.

— И от тогава нещата просто тръгнаха от зле към по-зле. — Той разпери ръце. — Та ето ме и мен, в парната баня.

— Свиква се — казах аз.

Ведърн гледаше замислено към площада.

— Порових се малко из старите архиви на ФБР. Знаете ли, че Ку-клукс-клан са организирали огромен митинг точно тук през шейсет и четвърта? Гледал съм филма. Да те хване страх просто. В отговор около площада е имало протестни шествия. Чернокожи и бели са обикаляли мълчаливо. Но не е минало без насилие. Този площад е бил сцена на най-ожесточените битки от войната за интеграция.

Разбрах какво се опитва да направи. Същото, което правех и аз, за да пречупя някой свидетел. Фронталната атака рядко върши работа, защото разкрива твърде бързо картите ти пред противника. Партизанската война върши повече работа. Правиш му една обсада с въпроси. Отначало задаваш лесните. После дружелюбните. Отвличаш вниманието му. Добавяш заядливи празни приказки, за да го разсееш. И едва в последната минута, когато е свалил гарда, го питаш за онова, което наистина искаш да знаеш.

— Кинг нарича Сейнт Огъстин най-дивото селище, което някога е посещавал — каза Ведърн. — А е видял какво ли не! Размирици. Замеряне с камъни и тухли. Побоища. Обиди. И все пак по-кипящо от насилие място не бил виждал.

По отношение на гражданските права Сейнт Огъстин имаше тежко минало. Странно, като се имаше предвид колко този град се гордееше с историята си. Това водеше началото си от 1963 г., когато трима чернокожи борци за расова интеграция били жестоко пребити на митинг на ККК. На единия от тях — зъболекар — нарочно му строшили китките. Последвалите протестни шествия бързо прераснали в размирици, в които се включили гневни бели мъже. Андрю Йънг бил пребит, докато полицията гледала безучастно. Къщата край плажа, която Кинг наел за свой местен щаб, била опожарена. Емоциите били стигнали до точката на кипене. И всички си давали сметка за залога.

Кинг съзнателно бил избрал Сейнт Огъстин като мястото, от което да напомни на Америка за нуждата от приемане на закон за гражданските права, който през лятото на 1964 г. бил затлачен с процедурни хватки в Сената. Сенатори от южните щати — всичките бели расисти — си били поставили за цел законопроектът никога да не мине. И Кинг решил да заяви позициите си именно тук. Той смятал, че само с протести може да се излезе от патовата ситуация, а неговите приемали най-различни форми. От обичайните окупационни стачки в закусвалните за бели до организирани нахлувания на групи чернокожи в плажните зони, където се смесвали с останалите летовници. Когато Кинг се опитал да се нахрани в ресторанта на мотел „Монсън“, там отказали да го обслужат и се озовал в ареста. Няколко дни по-късно се провела вече печално известната „плуваща стачка“, когато собственикът на хотела излял киселина в басейна. Седмици наред продължили нападенията и побоите срещу невинни жертви.

Репортажите за тези събития обиколили света. И променили хорските нагласи. Двайсет и четири часа след „плуващата стачка“ продължаващата вече осемдесет и три дни процедурна блокада била преодоляна и Сенатът приел Закона за гражданските права от 1964 г., а Линдън Джонсън го подписал. За да изпробват силата на новия закон, Андрю Йънг и още няколко души отишли отново в мотел „Монсън“ и поискали обяд. Притесненият сервитьор ги отвел до една маса и им сервирал храната без инциденти. Но по-късно вечерта ресторантът бил опожарен като предупреждение към всички останали заведения, на които би хрумнало да спазят закона.

Ведърн беше прав. На това място се бяха случили много неща. Но аз забелязах, че на Плаза де ла Конститусион все още се виждаше едно голямо противоречие. Най-големият паметник на площада беше огромен варовиков обелиск, увенчан с чугунени гюлета, издигнат в памет на загиналите от страната на Конфедерацията. На мен лично той ми приличаше на гигантски среден пръст. Същевременно нищо не напомняше за случилото се на това място през лятото на 1964 г. Едва през 2011 г. най-после бяха издигнали паметник на борците за граждански права — срещу някогашния супермаркет „Улуъртс“, където четирима чернокожи младежи били арестувани и прекарали шест месеца в затвора само защото се били опитали да си поръчат по един хамбургер и кока-кола. Естествено, беше се наложило да променят устройствените правилници на града, за да бъде построен този паметник, тъй като по някаква необяснима прищявка на властите било забранено да се увековечават събития, настъпили след 1821 г.

— А баща ми? — попита Колийн. — Кажи ми какво знаеш за него.

Ведърн посочи с пръст монетата, която още стисках в ръка.

— Всъщност се надявах ти да ми кажеш нещо.

Тя не отговори. Аз пъхнах монетата обратно в джоба.

— Кажи ни какво знаеш.

— Питаш ме дали е шпионирал за нас? ФБР имаше информатори навсякъде: в Прогресивното работническо движение, в Конгреса за расово равенство, в Координационния студентски комитет против насилието. По този начин много вътрешна информация стигаше до бюрото на Хувър. Мога да ти кажа само, че не съм срещал името на баща ти. Всъщност на бял свят не е излязло нищо, свързано с „Офицерска пешка“, ако не броим изнудванията на Валдес. — Той посочи с пръст раницата. — До този момент. Взех участие и в двете разследвания на Конгреса във връзка с убийството на Кинг. Аз съм признатият експерт на Бюрото по този въпрос, така че би трябвало да знам.

— Ако допуснем, че казваш истината — отвърна тя.

Погледът ми обхождаше площада и страничните улички. Навсякъде се движеха хора, автомобили, туристически влакчета и файтони; равномерното потропване на конските копита наподобяваше тиктакането на часовник. Ведърн едва ли беше дошъл сам тук и аз се опитвах да открия всякакви заплахи, докато Колийн отвличаше вниманието му. Той полагаше сериозни усилия да мине за човека на белия кон, но аз не бях готов, поне засега, да си играем на доверие. Особено след като забелязах двама мъже да се мотаят уж безцелно в далечния край на площада, пред зданието на градската управа. Определено не бяха туристи.

Реших на свой ред да отвлека вниманието му.

Онова, което бях прочел предишната вечер за събитията, довели до убийството, бе твърде конкретно, но не се казваше почти нищо за случилото се по-нататък. Затова попитах признатия експерт на Бюрото:

— ФБР помогна ли на Рей при бягството му от Мемфис?

— Защо ми задаваш този въпрос?

Повторих му какво пишеше в някои от докладите, като добавих:

— Рей стрелял, след което побягнал. Трябвало да се качи в колата си и да напусне града. Носел със себе си пушката, завита в покривка за легло, но когато излязъл на улицата, видял две патрулни коли на мемфиската полиция. За пръв път в живота си изпаднал в паника и захвърлил вързопа в някакъв вход. Само че не знаел, че вътре в магазина е имало човек, който веднага прибрал пушката, а освен това видял и белия мустанг, с който Рей си тръгнал от там. Било е лесно да го заловите още преди да се е отдалечил.

— Разбирам накъде биеш. Всичко това е описано в официалното следствено дело по убийството.

И той заобяснява, че по-малко от десет минути след изстрела полицията на Мемфис вече издирвала мустанга, шофиран от добре облечен бял мъж. Двайсет и пет минути след изстрела колата била засечена да излиза от града в посока север. Към трийсет и петата минута на полицейските честоти се чуло съобщение за започнала гонитба. Понтиак модел ’66 гонел бързодвижещ се мустанг. Мъжки глас по радиостанцията казал, че мустангът се управлява от убиеца на Кинг. Мемфиската полиция се опитала да установи радиовръзка с понтиака, но отсреща не отговаряли. Гонитбата се разигравала в източните части на Мемфис, като по всичко личало, че стрелецът се опитва да се укрие в хълмистите райони на Тенеси. Местната полиция изпратила патрулни коли. Поставени били блокпостове. Уведомени били и пътните патрули. След което нещата станали още по-странни.

Шофьорът на понтиака докладвал по радиото, че от мустанга се стреля и предното стъкло на колата му е улучено. От полицията го питали дали е видял номера на мустанга и тогава за пръв път мъжът казал, че не смее да се приближи от страх за живота си. След което радиовръзката прекъснала. От понтиака повече не се чул и звук.

— В докладите от официалното следствено дело се споменавало за разпитани хора, които били засекли разговора на полицейската честота. Всички били единодушни, че мъжкият глас е бил необичайно спокоен за човек, преследващ с висока скорост автомобил, от който се стреля. Освен това било подозрително, че отказва да се легитимира. Бил достатъчно храбър, за да се впусне в преследване на мустанга, а същевременно го било страх да си каже името на полицията. Има и още: един от радиолюбителите, засекли разговора, казал, че силата на сигнала през цялото време е оставала непроменена, макар гласът да идвал от движещ се автомобил. Което означавало само едно: източникът бил неподвижен.

— Само че никой не обърнал внимание на тези подробности — казах аз. — На всички умът им бил зает от мисълта, че са разкрили убиеца.

— Точно така.

Аз веднага свързах това с прочетеното в папките и картината започна да се подрежда в главата ми.

— Хората от КОНТРАПРО може да са били всякакви, но не и глупави. От една страна, те са замислили и осъществили убийството. И от друга, са оставили колегите си от ФБР да спретнат на Рей най-мащабното издирване в историята.

— Което никак не е било трудно — каза Ведърн. — От Бюрото само Оливър, Джансън, Лейл и Хувър са знаели за „Офицерска пешка“, като вероятно само Оливър и Хувър са били наясно с цялата истина. Оттогава са проведени безброй разследвания за смъртта на Кинг. Пълни с недомлъвки, спекулации, налучквания, но нищо конкретно, което да сочи към ФБР. Навремето са знаели как се пази тайна. Хувър бе заявил публично, че ФБР няма да се спре пред нищо, докато не разкрие убиеца. Такава беше репутацията, която бе извоювал за Бюрото. И това очакваше обществото от него. Рей трябваше да е в Родезия много преди ФБР да бе надушило следите му. Ние го гонихме цели два месеца, по дяволите. Но когато избереш идиот да ти свърши работа, можеш да очакваш само идиотщини.

— Но защо му е трябвало да се признава за виновен? — попитах аз. — Защо просто не ги е натопил?

— Никой не знае. На делото е можел да представи желязна защита. Пълна липса на мотив. Не е оставил отпечатъци. Липсва балистична експертиза, която да докаже, че пушката му е използвана при убийството. Нещо повече: от ФБР я простреляли за точност и установили, че бие винаги вляво и надолу от мишената. Рей не е бил снайперист и почти нищо не разбираше от оръжия. Единственият свидетел, който го е видял на местопрестъплението, в момента на убийството бил мъртвопиян и едва години по-късно го разпознал със сигурност. Това дело било мечтата на всеки адвокат.

Ведърн отново насочи показалец в лицето ми.

— След като ФБР публично идентифицирало Рей като извършителя — около две седмици след убийството — Хувър задължил Бюрото да се концентрира само върху него и никой друг. Чел съм всичките му указания по случая. Агентите на терен получили заповед да се спрат на Рей. Да не се занимават с никакви конспирации.

Аз знаех нещо, което този човек не знаеше.

— Непосредствено преди делото му пуснали мухата, че ако Джордж Уолъс бъде избран за президент, ще го помилва. Рей бил ревностен поддръжник на Уолъс и вярвал в него. Затова се навил да се признае за виновен.

Забелязах, че това е новина за Ведърн.

— Да, звучи логично — каза той.

— Три дни по-късно обаче — продължих аз — нарцисистът у него надделял и той оттеглил показанията си. Дал си сметка, че вече е знаменитост. Всички искали да чуят какво имал да каже. И той проговорил. И говорил. И говорил. Толкова, че в един момент никой освен любителите на конспиративни теории, търсещи евтина слава, не го слушал. Той бил перфектната димна завеса.

— Точно така — отвърна Ведърн. — А през изминалите десетилетия в теории около убийството на Мартин Лутър Кинг са били намесвани мафията, расистите, Ку-клукс-клан, комунистите, профсъюзите, военните, левицата, правителството, както и мемфиската полиция. Бас държа обаче, че папките, които получихте от Валдес, са нещо напълно различно.

Тонът му бе станал сериозен и аз си казах, че опитът да водим разумен разговор отива към края си. Думите му преследваха някаква цел.

Той посочи с пръст Колийн.

— Искам ги. Веднага.