Стив Бери
Офицер и пешка (33)

32

Останките на форда догаряха пред очите ни. Бяхме на достатъчно разстояние и ударната вълна на взрива не ни бе засегнала.

— Господи! — промълви Колийн.

От Лейл нямаше и следа.

Съседите бяха наизлезли от къщите си да разузнаят обстановката. Казах си, че имаме няколко минути, преди наоколо да настане ад. Без съмнение бомбата е била заложена след завръщането на Лейл от езерото Окичоби предишния ден. Нашето присъствие наблизо изобщо не е влизало в сметката.

Чух далечен накъсан вой на сирени. Спасителните екипи идваха по-бързо, отколкото очаквах.

— Да се махаме — казах аз.

Притичахме между две къщи. Поставих куфарчето на земята и двамата изчакахме, скрити в сянката на дърветата, да профучи полицейската кола.

Питах се защо ли бяха прибягнали до такъв публичен начин за отстраняването на Лейл. Така щяха да привлекат много внимание. Но може би това беше целта им.

Минаха още полицейски коли; всичките идваха от посоката, в която се бяхме запътили.

— Да тръгваме — казах аз. — Ще повървим още малко по тази улица, докато се отдалечим от потока на колите, и ще търсим друг начин да се махнем от квартала.

Закрачихме отново напред. Не след дълго целият район щеше да бъде отцепен като местопрестъпление. Колийн бе видимо разтърсена от случилото се. По дяволите, това можеше да се каже и за мен. Още нещо, което ми се случваше за пръв път. Беше седмица за прецеденти.

Още автомобили на спешните служби отиваха към мястото на взрива. Сигурно в близките часове кварталът щеше да се превърне в сборище на всевъзможни органи на реда. Бомбените атентати не бяха ежедневие в Мелбърн, Флорида. Всички щяха да се натискат за роля в пресата. Не че полицаите непременно искаха нещо лошо да се случи, но случеше ли се, то носеше разнообразие. Бяха като синоптиците, които винаги изглеждаха разочаровани, когато поредният ураган завиеше обратно в открито море, вместо да се насочи към вътрешността на страната.

Бяхме вече на няколко преки от горящия форд и излизахме от квартала. От близката улица зад гърба ни излезе автомобил и зави към нас. Обърнах се.

Един юкон се носеше бързо към нас. Не беше полицейски автомобил. Може би принадлежеше на някого от квартала. Големият джип забави ход, после спря. Прозорецът откъм страната на шофьора се смъкна надолу.

— Качвайте се — нареди мъжки глас.

Инстинктът ми подсказваше да пусна куфарчето и да посегна към пистолета под ризата ми. Но нещо в тона на мъжа го обозначаваше като свой. Той извади значка.

— ФБР. Качете се в колата.

— Защо? — попита Колийн.

— Защото сме на ваша страна. Знаем за Стефани Нел и разследването й. Знаем също за Хуан Лопес Валдес и Том Оливър. Сега сте сами тук. Бих казал, че ви трябва приятел.

Не можех да оспоря това. Той ни направи знак с ръка да се качваме.

— Ти луд ли си? — възкликна Колийн. — Този тип може да работи за Оливър.

Заобиколих юкона и отворих предната врата.

— Ами, да. Точно така.

Поставих куфарчето на асфалта, извадих пистолета си и й го подхвърлих през предния капак на джипа. Тя го хвана във въздуха и кимна. После се качи и седна на задната седалка зад шофьора.

 

 

Отдалечихме се от Мелбърн на запад, откъдето бяхме дошли. Но този път, вместо да поемем на юг, свихме на север, към Джаксънвил и дома. Аз бях седнал отпред, за да гледам този мъж в очите. Колийн беше отзад с пистолета, нащрек. Куфарчето сега се намираше на седалката до нея. Надявах се да оцени доверието, което й бях оказал, отстъпвайки й едновременно пистолета и папките.

— Научихме за обаждането на Валдес до Фостър, а после и за вашето обаждане, госпожо Пери, до Валдес.

— Как става така, че Валдес се движи свободно из Флорида, сякаш е турист на почивка? — попитах аз.

— Дължи се на някои остатъчни проблеми в самото ФБР, както и извън него. Създавани от същите хора, с които госпожица Нел се занимава понастоящем.

Дали това беше истина, тепърва щяхме да узнаем. Засега знаех само, че с всяка изминала минута се отдалечаваме от Мелбърн и Палм Бийч, а Колийн бе опряла пистолет в гърба на шофьора, ако се опиташе да направи нещо необмислено.

Зададох още няколко въпроса, но не получих отговор. Той ни каза само, че скоро всичко ще ни бъде обяснено от човек, който иска да разговаря с нас. Вече започвах да разбирам, че оперативната работа на терен изисква от агента да прави често избор. Твърде често всъщност. Едно нещо водеше след себе си друго, другото — трето, или поне така трябваше да бъде. Работата на агента е да прави всеки път верния избор и да продължава нататък. До момента, когато напуснах професията — след повече от едно десетилетие — много, които бях познавал навремето, бяха вече мъртви заради направен погрешен избор. За късмет, моите грешки никога не бяха фатални.

Но въпреки това бяха болезнени. Като тази, която се готвех да направя сега.

 

 

След два часа и половина път навлязохме в централните части на Сейнт Огъстин. Който и да желаеше да разговаря с нас, очевидно се намираше там. На този град му се носеше славата като най-ранното европейско селище в Америка. Смяташе се, че по времето, когато Джордж Вашингтон станал президент, градът е имал вече двестагодишна история. Първи на тясната ивица земя по протежение на река Матанзас се заселили испанците. Още един продълговат и нисък остров на изток осигуряваше плажни ивици, както и превъзходно защитено естествено пристанище, което през вековете бе привличало не само испанци, но и французи, англичани, както и пирати.

Главните артерии на града водеха от север на юг, като се пресичаха под прав ъгъл с улици, ориентирани в посока изток-запад, образувайки перфектна координатна система. Много от улиците бяха запазили малката си ширина от онова време, замислени като средство за защита от нашественици. Повечето носеха имена на хора и неща от миналото: „Сейнт Джордж“, „Трежъри“, „Катидръл“, „Френсис“. Високите каменни стени и надвисналите над улицата балкони бяха обичайна гледка, докато по-невзрачните къщи бяха от дърво, порест варовик или цимент, примесен с мидени черупки. Градът бил поставен на картата от Хенри Флаглър — човека, прокарал железопътната линия по източното крайбрежие на Флорида. Наред с това той построил и великолепни хотели, с които поставил началото на ежегодното зимно преселение на юг за богатите жители на северните щати. В Сейнт Огъстин се намираха три от тези хотели; и трите сгради още съществуваха, но само една от тях все още се ползваше по първоначалното си предназначение.

Постепенно и след много криволичене стигнахме до центъра на града; улиците в летния следобед бяха задръстени от коли. Подминахме колежа „Флаглър“ и седалището на градската управа и пресякохме главния градски площад. Плаза де ла Конститусион. Най-старият обществен парк в Америка.

Някога паркът бе функционирал като средище на обществения живот. Място на напредък и граждански протести. Сега под високите дървета върху късо подстриганата трева се събираха главно туристи, наслаждаващи се на прохладната сянка. Двамата с Пам бяхме идвали тук за Коледа, когато дърветата, както и целият град, бяха осветени с хиляди малки бели лампички.

Джипът спря до бордюра.

— Той ви чака до Пазара на роби — каза шофьорът. — Бихме предпочели да не разнасяте това куфарче толкова открито. На задната седалка има раница. Ползвайте нея.

Аз срещнах погледа на Колийн и кимнах. Тя извади папките от куфарчето и ги натъпка в раницата.

— Трябва да оставите пистолета тук — каза шофьорът.

Аз поклатих глава.

— Това не е молба. Никакви оръжия. Не желаем тази среща да привлича внимание. — Той замълча за момент, после продължи: — Дадохме си труда да я организираме на такова приятно обществено място, за да се чувствате спокойни. Определено трябва да чуете онова, което той има да ви каже.

Претеглих възможностите и направих поредния си избор за този ден.

— Остави го — казах аз на Колийн, след което слязох от автомобила.

Пресякохме улицата и се озовахме на площада. Колийн носеше раницата на гърба си.

Застлани с бетон алеи водеха в различни посоки под короните на дърветата. Зърнах старите паметници, топовете, дървения купол, увенчан с камбанария, испанския кладенец. Една от пътеките ни изведе към павилиона, известен с недотам благозвучното име „Пазара на роби“. Дали някога там наистина са били продавани роби, беше спорен въпрос. Пред павилиона ни чакаше дребен мъж със спортно яке и джинси. По високото му пооплешивяло чело блестяха капки пот.

— Капитан Малоун, госпожо Пери, аз съм Дан Ведърн.

Той не ни подаде ръка.

— Не бих казал, че ми е приятно. Досега ни причинявате единствено неприятности.