Стив Бери
Офицер и пешка (32)

31

Брус Лейл имаше вид на човек, който живее в миналото. Беше с измачкани къси панталони с външни джобове, ярка хавайска риза и стари гумени чехли. Къщата му беше еталон за простота, всичко вътре беше чисто и подредено. Всекидневната ми напомняше за жилището на дядо ми в Джорджия, до най-малки подробности: с мекото канапе, креслата с високи облегалки, бежовите стени и тухлената камина. Струята студен въздух от климатика беше приятно допълнение към интериора.

— Очакваше ли ме? — попитах аз.

— Ти си от министерството. Казах си, че рано или късно ще ме издириш и ще дойдеш да си поговорим.

— В Порт Маяка не изглеждаше особено щастлив.

— Вършех онова, което Фостър искаше от мен.

— И то беше да доведеш Джим Джансън при мен?

— Да. Аз също смятах, че това е лудост. Но той го искаше.

— И ти изпълняваш всичко, което поиска?

Той видимо не оценяваше чувството ми за хумор.

— Не желая също и тези папки да стигат до Вашингтон. Виждах, че намесването на Оливър е мъдър ход. Той щеше да уреди нещата. — Лейл помълча, после добави: — А за теб изобщо не ми пука.

Забелязах, че не ни бе предложил да седнем, нито пък нещо за пиене, което означаваше едно: разговорът щеше да бъде кратък. Затова минах по същество:

— Какво знаете с Фостър за убийството на Кинг?

— А, колко си припрян! Никакво ухажване, никаква вечеря на свещи… От вратата, та за краката. Ти си адски млад. От колко години вършиш тази работа?

— Втори ден му е — обади се Колийн.

Лейл ме огледа ухилен.

— Значи си имаме истински новобранец.

Този етикет не ми харесваше.

— Я ми кажи, новобранецо, защо изобщо да говоря с теб?

— Не знам. Може би защото имаш съвест? Защото не си като Том Оливър и неговата банда клоуни?

— Е, по този въпрос мислим еднакво. Оливър беше човек на Хувър, от глава до пети. Цялата му кариера бе преминала в подмазване на онова побъркано копеле. По онова време ФБР разполагаше с шест хиляди агенти, като всеки бе длъжен да угажда и на най-малките прищевки на Хувър, да играе по неговите правила, да задоволява всичките му нужди.

— Включително и ти?

— Ако искаш дълга кариера, това е част от длъжностната ти характеристика.

— Работил си за Оливър?

— О, да. В КОНТРАПРО. Бях един от взломаджиите.

Което означаваше, че е организирал прониквания в частни имоти, повечето от които без заповед за обиск. По данни на Конгреса ФБР извършило хиляди такива неправомерни прониквания, при това не само за да събира информация, а и за да поставя подслушвателни устройства.

— Девизът ни беше: Причинявай на другите същото, което те причиняват на теб. Повярвай ми, така и правехме. Аз бях зачислен лично към Офицера.

Спомних си какво ми бе казал Фостър: че това е било кодовото название на Мартин Лутър Кинг.

— Прониквал си и в дома на Кинг?

— Слагах микрофони навсякъде. В офисите на „Християнски лидери“, в жилището му, в повече хотелски стаи, отколкото мога да преброя.

Едно беше да четеш в книгите за тези нарушения на Конституцията, а съвсем друго — да разговаряш с жив участник в тях, от плът и кръв.

— Давал ли си показания пред комисията „Чърч“?

Лейл поклати глава.

— Жалки мухльовци. Аз може да съм ненавиждал Оливър и Хувър, но давах душата си за ФБР. И наистина вярвах в онова, което ме бяха учили. Да водя умерен и дисциплиниран живот. Да не злоупотребявам с алкохола, да не пипвам дрога, по възможност да си държа панталона закопчан. Мислех си, глупакът аз, че от нас се иска да спазваме и закона.

— Но не сте го спазвали — каза Колийн, която бе решила да се намеси в разговора.

— Не, млада госпожице, не сме. Но ние бяхме изключенията. Огромното мнозинство от агентите на ФБР си вършеха работата, и то добре.

— И така, за какво си мислите през цялото време ти и Фостър? — попитах аз, връщайки се на нещо, което бях чул в гробището.

— Ти да не си дъщерята на пастора? — обърна се той към Колийн.

— Откъде познаваш баща ми?

— Запознахме се преди десетина години, известно време поддържахме връзка.

— Прошка ли търсиш? — попитах го аз.

Той ме изгледа преценяващо. Но отговорът му ме изненада:

— Нещо такова.

— И намери ли я?

— Това не е твоя работа.

Той отново се обърна към Колийн.

— Баща ти знае ли, че си тук?

— Не — отвърна тя, преди да бях успял да го излъжа.

— Така си и мислех.

— Значи от КОНТРАПРО са разработвали Кинг? Това не е никаква новина — казах аз. — Има цели книги с разсекретени доклади на ФБР за онова, което сте вършили. Е, добре, човекът е имал любовници, обичал да си пийва, да пуши. Разправял мръсни вицове. На кого му дреме за това? Искам да знам какво действително става тук.

— И ако не ти кажа, какво ще направиш?

Той очевидно ме предизвикваше, опитваше се да установи дали само лая, или мога и да хапя. Затова реших да го ухапя.

— Следващият, който ще дойде тук, ще носи призовка да се явиш пред съда. И тогава ще отговаряш на същите въпроси, но под клетва. Да, можеш да се позовеш на Петата поправка и да откажеш да говориш, но знаеш ли какво ще се случи тогава?

Той нервно се изсмя. Заплахата ми бе докоснала оголен нерв. Настроението му видимо се промени. Към по-лошо.

— Няма да споменавам Петата — каза той. — Отговорът ми ще бъде много по-директен. От три думи, които да не оставят никакво съмнение какво мисля за твоя съд. Тази история е мъртва и погребана още преди трийсет години и аз нямам намерение да я изравям.

— Погребана заедно с Кинг?

Той прие мълчаливо упрека ми. После попита:

— Кой си ти, че да ме съдиш?

— Аз съм човекът със значката, който задава въпросите.

Ако това му подейства по някакъв начин, Лейл с нищо не го показа.

— Имате ли изобщо представа какви бяха времената? Аз бях там през юни шейсет и четвърта. Бях изпратен в Сейнт Огъстин, когато започнаха неприятностите. — Той посочи с пръст Колийн. — Тогава за пръв път видях татенцето ти.

— И какво направи, за да престане насилието срещу добри почтени хора като баща ми? — попита тя.

— Нищо. Това не беше мой проблем. Бях там, за да наблюдавам Кинг; това и правех. Видях как наливат киселината в басейна.

Знаех тази история. Кинг бил арестуван в Сейнт Огъстин за влизане без разрешение в мотел „Монсън“. Той и хората му обявили „плуваща стачка“, като наскачали в басейна, определен „само за бели“.

За да прекъсне протеста, собственикът на мотела излял в басейна мравчена киселина, надявайки се, че плуващите ще се уплашат и ще си идат. И макар че химикалът не представлявал опасност за живота — един от протестиращите отпил от водата — снимката на белия мениджър, изливащ киселина в басейн, пълен с цветнокожи, обиколила световната преса. Хората били шокирани.

— И какво направи, когато стана това? — попитах подигравателно аз. — Като примерен агент на КОНТРАПРО си правил снимки, водил си си бележки и си подавал доклади.

— Ние бяхме като „Стар Трек“ — каза той — и Първата директива: бяхме навсякъде, за да наблюдаваме, но да не се намесваме или изобщо да променяме хода на събитията.

— Ти си бил ФБР, по дяволите, а си стоял и си гледал как борците за расово превъзходство на белите правят каквото си искат. И всичко това само защото Хувър е мразел Кинг.

— Горе-долу така стоят нещата — каза той. — Времената бяха различни.

Погледът ми се спря върху бележника на кухненската маса. През цялото време бе лежал там пред очите ни. Върху него с черно мастило имаше написано име: Сесилия Хийт. А отдолу — нещо, което можеше да е само телефонен номер. Беше странно, че предпазлив човек като Брус Лейл го бе оставил, за да го видим. Той забеляза интереса ми, но вместо да си прибере бележника, кимна едва забележимо. Към него.

— Ти знаеше ли, че Фостър е издирвал информатори на ФБР сред „Християнски лидери“? — попитах аз, без да показвам, че съм забелязал жеста му.

— Фостър ти е казал това?

— Каза го на мен — обади се Колийн.

— Да, разбира се, че знаех. Бях сложил бръмбари в къщата му и много пъти съм го записвал. По онова време наблюдавахме доста хора, особено протестиращите срещу войната, включително Кинг и Фостър. Шпионирахме ги всички до един.

Трябваше да го върна на темата.

— А знаеше ли, че Хуан Лопес Валдес е вербувал убиеца на Кинг?

— С помощта на ФБР — добави Колийн.

— Вярно ли? Звучи като статия от жълтата преса.

— Това не е отговор — казах аз.

— Не, не знаех. Но по онова време всеки от нас получаваше само информацията, която трябваше да знае, за да си върши работата. Джансън и Оливър не биха ме посветили в подобна тайна. Аз знаех малко повече от останалите агенти, защото отговарях за подслушването. Но не за цялото. Имаше и други колеги освен мен, които боравеха със записващата техника.

Той все още не бе признал нищо.

— А щом нищо не знаеш, защо си толкова притеснен?

— Както ти казах, познавах преподобния пастор от записите. Преди години се бях свързал с него, за да поговорим за тях. Взаимно попълнихме празнотите в познанията си. Наречете го любознателност.

— Валдес е работел за ФБР — каза Колийн. — Няма как в даден момент да не си го записал и него.

— Няколко пъти. Голям плужек.

— Валдес ли докара Джеймс Ърл Рей в Мемфис? — попитах отново аз.

Той стоеше насреща ми, скръстил ръце на гърдите си, невъзмутим като футболен съдия, освиркван от публиката. Но по надменното му лице за миг пробягна сянка на нерешителност, сякаш се бореше с някаква дилема. Сякаш ни преценяваше. Вземаше решение. Погледът му се плъзна надолу, към бележника върху масата, после пак се вдигна към нас.

— Вчера казах на татенцето ти да остави тази история — каза накрая той. — Вие двамата трябва да послушате същия съвет.

— Защо просто не му отказа още когато се свърза с теб? — попитах аз. — Защо заведе Оливър при него?

— Ще трябва вие да му зададете този въпрос.

— Питаме теб.

— За какъв се мислиш пък ти, по дяволите? — изсъска Лейл. — Аз съм бил агент на ФБР още преди да се родиш. Очевидно нямаш никакъв опит, ако си въобразяваш, че като нахлуеш в дома ми, ще се побъркам от страх и ще си призная всички смъртни грехове. Или че ще ме уплашиш с някаква си призовка. — Той насочи пръст към мен. — Я се запитай: защо тъкмо теб избраха за тази мисия? При толкова обучени агенти защо се спряха на един новобранец?

Аз обаче нямах намерение да се поддам на провокациите му.

— Няма значение защо. Важното е, че съм тук.

— Правиш каквото ти кажат, а? Изпълняваш заповеди. Не задаваш въпроси. Кого ли съм чувал преди да казва същото? Ах, да. Май себе си.

— Казваш, че си подслушвал много хора. И въпреки това преди десет години си решил да се свържеш с Фостър. Защо тъкмо с него?

— Нека да не навлизаме в тази тема. Не предадох Оливър нито навремето, нито пък през годините оттогава. Нямам намерение да го правя и сега.

Но очите му ми казваха друго; той отново кимна към бележника. После посочи вратата.

— Хайде, махайте се.

Никой не помръдна.

Той бръкна под ризата си и измъкна един глок.

— Можете да си тръгнете на собствен ход. Или да извлека труповете ви навън, след като ви застрелям. В този щат е законно да убиеш някого, ако е влязъл неканен в дома ти.

— Чакай призовка — казах аз.

— Нямам търпение. Вече съм готов да я получа.

Аз направих знак на Колийн и двамата тръгнахме към вратата. Лейл ни следваше, стиснал дръжката на пистолета си. Аз носех в ръка непромокаемото куфарче.

— Хващайте си пътя — каза той. — Изчезвайте. И не се връщайте повече.

Нямаше смисъл да спорим, затова си тръгнахме. Името и телефонният номер от бележника бяха запечатани в съзнанието ми.

— И още нещо, новобранец! — подвикна той зад нас. — Кажи на онзи, който те праща, че не съм ти отнел куфарчето. А може би трябваше да го направя. Това би трябвало да ти говори нещо.

Схванах намека му, както го бях схванал и вътре, с бележника. Човекът правеше каквото можеше. Май не беше чак такъв негодник, за какъвто го мислех.

— Ще го направя.

— А сега се разкарайте. Аз отивам за риба.

Когато се отдалечихме, Колийн попита:

— Сериозно ли го каза онова за призовката?

— Това не го решавам аз. Но прозвуча добре. Видя ли името и телефонния номер на онзи бележник? Той държеше да ги видим, без да ни го казва.

Дали беше просто предпазлив? Или тук се играеше някаква друга игра?

Улицата беше притихнала — нещо нормално за четвъртък, работен ден, преди обед. Погледнах назад и видях, че Лейл ни наблюдава, застанал до вратата на паркираната кола. Бяхме се отдалечили на петдесетина метра, до близкия ъгъл оставаха още толкова, след което щяхме да завием в пряката и да напуснем квартала. Продължавахме да крачим напред. И тогава взрив разцепи утринната тишина.

Обърнах се назад. Огнено кълбо от сини, червени и жълти пламъци се издигаше над форда. Във въздуха летяха парченца стъкло. Втора експлозия разтърси странично колата. Ние инстинктивно се наведохме, закривайки лицата си с ръце.

От разбитите прозорци на колата излизаха огнени езици. Черен дим се виеше във въздуха.