Стив Бери
Офицер и пешка (31)

30

Колийн позвъни по мобилния телефон на Нейт в полицията в Орландо. В онова гробище в Порт Маяка, докато мъжът, с когото Фостър ми бе уредил среща, си тръгваше, аз бях успял да запаметя номера на колата му, издаден от щата Флорида. По онова време още не знаех дали тази информация би могла да ми бъде от полза, но снощи си дадох сметка, че вече е от жизнено значение.

Този човек знаеше разни неща. Освен това беше бивш агент на ФБР. Трябваха ми име и адрес, а вече нямаше как да поискам помощ от Стефани Нел. Но от един помощник-шериф? Достатъчно беше Колийн да помоли някого от приятелите си да пусне номера през системата. Ченгетата си правеха редовно такива услуги, както и Военната полиция. Слава богу, дори и по средата на нивите телефонът улавяше сигнал и разговорът се състоя, макар и накъсан и често придружаван от „Ало? Чуваш ли ме?“.

Тя затвори телефона.

— Колата е на някой си Брус Лейл, жител на Мелбърн. Ще ми кажеш ли кой е той?

— Човекът, когото баща ти доведе в Порт Маяка.

И аз й разказах случилото се.

— Той искаше Лейл да доведе Джансън право при нас.

— Защо?

— Предполагам, че след като веднъж е отворил кутията на Пандора, това му се е сторило като единствения начин да я затвори. Обажда се на Лейл, който се обажда на Оливър. После ме хвърля на вълците, а всичко е в багажника на колата. Не е искал ти да пострадаш, нито пък да прочетеш съдържанието на папките, затова ме изпрати сам.

Тя погледна към куфарчето, сякаш беше някаква свещена реликва.

— Какво, по дяволите, има вътре?

— Достатъчно, за да повдигне някои сериозни въпроси, като например: кой всъщност е убил Кинг и защо?

Тя седеше мълчаливо върху мократа трева и аз я оставих насаме с мислите й. Слънцето изгряваше и с всяка изминала минута ставаше все по-горещо.

— Мелбърн е на около два часа северно от тук — казах аз. — Когато минахме под шосе деветдесет и пет преди два километра и нещо, видях изхода, падаше се малко след канала. Да се върнем до там и да видим дали някой ще ни вземе на стоп на север.

— Можем да изчакаме Нейт да се обади. Малко се учудвам, че още не го е направил.

Поклатих глава.

— Трябва да свършим тази работа без баща ти. Той едва ли ще иска да открием Брус Лейл. Дума да не става!

— Все още не си ми обяснил защо.

Аз самият не знаех. Нищо от случващото се нямаше никакъв смисъл. Но пък, дявол да го вземе, аз едва от един ден бях следовател!

— От колко време си ченге? — попитах я.

— Четири години.

— Харесва ли ти?

— Харесва ми онова, което представлявам. Малко цветна кожа в синята униформа е добре за всички.

— Значи си пионер. Също като баща ти преди толкова време.

Тя стана и изтупа дрехите си.

— Аз съм добро ченге.

За пръв път долових в гласа й гордостта на дъщерята, която се опитваше да заслужи уважението на баща си.

Върнахме се при лодките. Аз носех куфарчето. Тя бе приела, макар и с нежелание, неловкото примирие помежду ни. Оставихме гумената лодка и взехме моторницата обратно до моста на шосе 95. От там през един квартал от квадратни еднофамилни къщи излязохме на оживена улица, на която имаше бензиностанции и паркинг за товарни камиони. Отне ни около половин час да открием шофьор, който да ни откара на север до Мелбърн. В кабината имаше спално отделение. Аз седнах отпред и се заприказвах с шофьора, докато Колийн се настани на едно от леглата и се зае с папките, попивайки всяка страница. От време на време поглеждах назад и виждах учудването, изписано на лицето й. Разбирах я напълно.

След по-малко от два часа бяхме вече при изхода за Мелбърн, където благодарихме на шофьора. Аз му предложих пари, но той отказа. На близката бензиностанция намерих обществен телефон и поисках номера на местната таксиметрова служба. След няколко минути пристигна кола, която ни откара на изток към брега, където се намираше жилището на Брус Лейл.

Дванайсетте ми години с отряд „Магелан“ щяха в един момент да ме научат, че каквото и да прави, човек неминуемо оставя следи. Такава е човешката природа. Може да са документи. Снимки. Трохи хляб. Няма значение. Винаги остава по нещо. Но засега се чувствах достатъчно уверен, че никой не е успял да ни проследи до тук. Бяхме се измъкнали от Стюарт без опашка, а и аз бях внимавал да не оставям след нас нищо, което би могло да ги доведе до тук. След като откриехме жилището на Лейл обаче, това щеше да се промени. Беше твърде вероятно Оливър да го е поставил под наблюдение. Разбира се, след като веднъж Лейл бе изпълнил предназначението си, отвеждайки Оливър до езерото Окичоби, възможно бе и хората му да са го оставили на мира. А може и да не бяха. Така че аз казах на шофьора да спре на около километър и половина от адреса, като го помолих да ни упъти как да извървим пеша остатъка от разстоянието.

Тръгнахме по една тиха уличка; въздухът беше изпълнен със сладникавата миризма на прясно окосена трева. Къщите бяха малки, едноетажни правоъгълници, повечето с керемидени покриви и боядисани в бяло, бледосиньо или жълто. Множеството високи дървета показваха, че кварталът е стар. Огромно кафяво-бяло куче препускаше към нас по една от ливадите, оплезило език.

Търсеният от нас адрес се намираше в края на дълга улица и беше най-обикновена къща като всички останали, в случая боядисана в бяло. Същият тъмносин форд таурус, нов модел, с познатия ми номер, беше паркиран до бордюра, понеже алеята за коли беше заета от плоскодънна рибарска лодка, качена върху колесар.

Отидохме до предната врата и аз почуках. След по-малко от минута ни отвори същият мъж от гробището. Той ме огледа преценяващо.

Но от думите му усетих как ме побиха тръпки:

— Защо се забави толкова?