Стив Бери
Офицер и пешка (30)

29

Сега вече имах истински проблем. Папките ги нямаше. Междувременно моторницата на Колийн се бе скрила зад завоя на реката — там, където два високи моста, гъмжащи от коли, я пресичаха в посока север-юг. Проврях се под арките им, но успях да зърна само края на браздата й; движеше се на север, срещу течението. Добре че забелязах поне това, иначе можех да тръгна в грешната посока.

Завих след нея и дадох газ. От скоростта носът на лодката се повдигаше над водата. И двата бряга бяха застроени с къщи и жилищни блокове. Напред се виждаха още сгради и игрище за голф. Притесняваха ме крайбрежните улици, по които Стефани или Валдес лесно можеха да ни догонят с кола.

Колийн се бе възползвала от първата възможност да отмъкне папките и да офейка, оставяйки ме да се оправям сам. Това не би трябвало да ме изненадва. От мига, в който се срещнахме, й действах като трън в задника. Каква беше онази приказка за партньори в работата или живота? За мен беше еднакво трудно да задържа и едните, и другите.

Реката напред ставаше по-широка. Имаше може би към осемстотин метра от бряг до бряг. Ние се движехме право на север, един господ знаеше накъде. От време на време хвърлях поглед назад, но преследвачи не се виждаха.

Стефани очевидно ме бе проследила по кредитната карта и, отказвайки се от решението си да ми отпусне временно поводите, моментално бе потеглила за Стюарт, Флорида. Кой би могъл да я упрекне? Един новобранец на терена бе започнал да върши пакости. Тя нямаше никаква причина да ми се довери. Не знаеше почти нищо за способностите ми. Но все пак сделката си беше сделка. Да не говорим, че сред хората й вероятно имаше сериозно изтичане на информация. За мен бе най-разумно да продължа напред с мисията си, а обясненията можеха да почакат.

Но чак да стрелям по новата си шефка? Това би могло да се превърне в проблем.

Съчувствах на Колийн за тревогите й. Тя определено изпитваше страхопочитание към баща си. Навремето той се бе сражавал рамо до рамо със самия Мартин Лутър Кинг. Но настояването му миналото да бъде забравено беше обезсърчаващо. Аз лично му бях много ядосан, че умишлено ме бе подмамил в капан. Донякъде разбирах двуличието му към мен. Но към нея? Защо отказваше да разкаже на собствената си дъщеря как е участвал в писането на историята? Освен това още нещо дразнеше любопитството ми. От онова, което бях прочел предишната нощ, не разбирах защо толкова настояваше тези папки да бъдат изгорени. На негово място аз бих желал всяка дума в тях да излезе наяве. Те съдържаха тайни, които обществото имаше право да узнае. А и нищо в тях не го инкриминираше. До момента не бях споделил с Колийн каквото и да било, като си мислех, че така изпълнявам желанията не само на баща й, а и на Стефани. Но да ме убиеха, не разбирах защо всичко това трябва да се пази в тайна.

Реката отново започваше да се стеснява. По източния бряг продължаваха да се редят жилищни сгради, но откъм запад се появиха блата, сред които тук-там по високите места се виждаха разпръснати къщи. Реката се бе свила още повече. Колийн поддържаше стабилна преднина от близо осемстотин метра, но аз вече не я изпусках от поглед. Това не беше точно гонитба, по-скоро я следвах от разстояние. Все някога щеше да й свърши или водата, или горивото.

Тя зави наляво. Вече се движеше на запад.

Аз поддържах скоростта, докато навлязохме в някакъв изкуствен канал. Знаех, че Южна Флорида е насечена от такива канали. С тях местните хора отвеждаха прясна вода от реките към обработваемите земи, като същевременно се бореха с наводненията в крайбрежните райони. Минахме под два моста на някаква магистрала. Сигурно беше платеното шосе на щата Флорида. После, на три-четири километра по-нататък, имаше още двойка виадукти, по които летяха коли. Това пък беше между щатско шосе 95. Навлизахме все по-дълбоко в сушата. Кварталите от еднофамилни къщи отстъпиха място на равна обработваема земя, която се простираше чак до хоризонта. Тук плавателният път се разклоняваше на плетеница от напоителни канали, по които не можеше да мине морски съд. Бяхме се озовали в задънена улица; явно и Колийн разбираше това. Тя спря лодката и скочи на брега, като стискаше в ръка куфарчето. Аз дадох газ, настигнах я и стъпих върху ниския затревен бряг. Тя ме чакаше с навъсено лице; челото й лъщеше от пот. Седеше на земята, притиснала колене към гърдите, и разтриваше ръцете си над лактите, сякаш й беше студено.

— По дяволите, Малоун! Аз имам не по-малко право от теб да прочета тези папки. Може би дори повече.

Бяхме сами. Във всички посоки се виждаше само гола земя; тревата беше ниско окосена и мокра от роса.

— Не можеш ли просто да се махнеш от живота ми? — попита тя. — Не можеш ли да оставиш тези папки и да се разкараш? Тази битка не е твоя. Не те засяга.

Усещах гнева и разочарованието й, но реших да си замълча, за да си го изкара на мен.

— Ти просто не разбираш — продължи тя. — Аз изпитвам към баща ми такова възхищение, каквото към никой друг. Той ми е бил опора през целия живот. Научи ме да отличавам истина от лъжа, добро от зло. Показа ми как да живея. Но едничкото нещо, което никога не бе споменавал пред мен, беше въпросният ден в Мемфис. Никога.

— До неотдавна.

— Да. Усещах, че нещо го възпира. Той отклоняваше въпросите ми и избягваше да дава отговори. Докато накрая се ядоса и млъкна напълно. Така че, когато Валдес се обади и предложи сделка, каквато баща ми вече му бе отказал, аз реших, че това е моят шанс. И се съгласих зад гърба му на онази среща в Драй Тортугас.

— Защо точно там?

— Валдес избра мястото.

— Тук не става дума само за теб и баща ти — напомних й аз. — А за някаква корупционна схема, която тече понастоящем във ФБР. И случващото се в момента с нас я изкарва на светло. Затова съм тук.

— Изобщо не ми пука за ФБР. Могат да вървят по дяволите. Искам да знам какво всъщност се е случило с Мартин Лутър Кинг и какво общо има баща ми.

Внезапно ми хрумна нещо.

— Това е въпрос, който не можеш да обсъждаш със съпруга си, нали?

— Мога, донякъде. За Нейт въпросът опира до пренаписване на историята. И той е твърде млад, за да е свидетел на онези събития. Ние сме израснали в различен свят. Не че е идеален, но не е и като през шейсетте. Нейт е добър човек. Не ме разбирай погрешно. Той ме обича. Но е адвокат в правна кантора едва от четири години, има още много вода да изтече, докато стане съдружник. Женен е за чернокожа, което не би трябвало да има значение. Но всички знаем, че има. По собствено желание е представлявал семейството на Кинг на делото в Мемфис. Моят баща го е уредил. Все още е близък със семейството. Но Нейт е участвал в делото по-скоро като момче за всичко, отколкото като техен адвокат. Той смята, че баща ми знае разни неща, и иска пръв да ги открие. Да промени историята. Да се запише в нея. Но тези неща не го засягат. Засягат мен и баща ми. Така че: не, не мога да обсъждам това с него.

— И избра мен?

Тя ме огледа от глава до пети и за пръв път се усмихна.

— Нещо такова. Ти май си единственият ми избор.

Точно същите думи като на баща й.

— Никога не съм си мислила, че всичко това ще се случи — продължи тя. — Нямах представа. Исках просто да разменя монетата срещу папките и да измъкна информация от Валдес. Само толкова. Но след като открих монетата в чекмеджето на баща ми, поразрових и научих всичко за нея.

— Предполагам, че си била шокирана.

— Меко казано. Това породи още въпроси, на които знаех, че баща ми няма да отговори.

— И реши да се пробваш с Валдес?

— Това беше сякаш единственият ми полезен ход.

Аз пристъпих напред и коленичих до нея. Гневът й беше попреминал. Изглеждаше вече примирена с поражението си.

— Имаш ли новини от Нейт?

— Не ми е звънил, което е притеснително.

— Снощи прочетох папките до последната страница — казах й аз.

Погледът й ме изгаряше. Знаех какво очаква да чуе.

— Написаното в тях наистина променя историята. Стига да е вярно.

— Аз също искам да прочета всичко.

С времето щях да се науча, че при всяка шпионска операция настъпват моменти, в които има само един възможен ход. Сляп риск. Стигнеш ли дотам, разчиташ изцяло на нещо, което при други обстоятелства би ти се струвало напълно безсмислено, и се надяваш на най-доброто. В по-късните си години аз едновременно живеех заради тези моменти и се страхувах от тях. Но точно сега ми трябваше съюзник, а не враг. А и Линкълн беше прав: трябва ли да унищожа врага си, когато мога да го превърна в свой приятел?

— Е, добре — казах аз. — Можеш да прочетеш всичко. Но все пак трябва да установим със сигурност, че написаното вътре е истина, а не е изфабрикувано от Валдес.

— И как ще направим това?

— Имам една идея. Но за да се получи, ми трябва помощта ти.