Стив Бери
Офицер и пешка (3)

2

Седях в боядисано в бяло помещение без прозорци. Интересното беше, че до момента никой не ми беше прочел правата, не ми бе взел отпечатъци, не ми бе направил снимка за полицейско досие, нито ме бе накарал да се преоблека в оранжева арестантска униформа. Вместо това ме бяха откарали в ареста на окръг Дювал и ме бяха сложили сам в килия. Зяпах стените и тавана, като се питах къде ли са скрити микрофоните и камерите. Пътуването до центъра на града бе отнело половин час, през цялото време ръцете ми бяха на гърба. Възползвайки се от съвета, който би трябвало да спазва всеки арестант, си държах устата затворена; единственото, което казах, бяха името и телефонният номер на моя командващ офицер.

Сю Уилър бе откарана с линейка и ако можеше да се съди по крясъците й докато я качваха, раната й не беше животозастрашаваща. Боб Уилър бе умрял още преди тялото му да се удари в земята. Наличието на тълпа очевидци правеше изясняването на случилото се истински кошмар. Какво гласеше онази руска поговорка? Лъже като очевидец? Полицаите не бяха оценили стриктното упражняване на конституционното ми право да запазя мълчание. Жалко за тях. Аз още обработвах информацията. Никога през живота си не бях удрял човек в пристъп на гняв. Бях прескочил всички дребни закононарушения, за да избера направо углавното престъпление „нападение при утежняващи вината обстоятелства“ — а именно, с огнестрелно оръжие.

За което не изпитвах и сянка на разкаяние. Освен това бях видял да умира човек.

Което също ми беше за пръв път — едно усещане, което разкъсваше корема ми. Боб Уилър беше мой приятел.

Понякога тишината наоколо се нарушаваше от гласове, идващи незнайно откъде, от глухо отекващи стъпки, от тихия вой на загадъчни машини. Арестът не се различаваше особено от многото, които бях виждал преди — всеки посвоему изпълнен с потискаща безнадеждност. Килията ми беше приблизително два на два и петдесет, с метална пейка и клозетна чиния без седалка. Никога преди не бях влизал в затвор като арестуван, винаги като посетител. Усещането да си зад решетките определено е доста различно. Никаква свобода. Никакъв избор. Правото ти на самоуправление е отнето от непознати. Очевидно цялото това безсилие, всички дребни унижения бяха предвидени целенасочено, за да прекършат силата и куража, да превърнат волята на индивида в безпомощно покорство.

Знаех, че трябва да позвъня на Пам, но не бях в настроение да слушам проповедите й. Тя неведнъж ми бе казвала да не се меся в живота на семейство Уилър, но човек не обръща лесно гръб на приятел, изпаднал в беда.

Поне аз съм така.

Собственият ми брак беше доста разклатен, всички признаци за близък крах бяха налице. Сприхавост, прибързани преценки, нулева търпимост, липса на взаимен интерес. Любовта — това е да се прибираш у дома със съзнанието, че от другата страна на входната врата има една жена, която се ослушва за стъпките ти. Пам бе спряла да се ослушва преди две години, когато направих една глупост, забравяйки, че брачната връзка би трябвало да е моногамна. След това й се извинявах многословно, а тя си даваше вид, че ми е простила. Но и двамата знаехме, че не е така.

Бях оплескал нещата. Напълно. Превръщайки се от съпруг в съквартирант.

Метално изтракване ме извади от мислите ми; една от служителките се беше появила отнякъде и отвори вратата на килията. Без да чакам подканване, аз станах и я последвах по стерилния, застлан с плочки коридор. Ритмичната й походка, бавна и равномерна, би зарадвала всеки инструктор по строева подготовка. Над всяка врата стърчеше по една камера като миниатюрно картечно гнездо. Силна миризма на хлор гъделичкаше носа ми.

Бях отведен в друго ярко осветено помещение без прозорци — този път не беше килия, а стая за разпити, оборудвана с дълга метална маса и шест стола. Вероятно за адвокати и техните клиенти. Там чакаше някаква жена. На средна възраст, стройна, привлекателна, с къса светла коса и уверено изражение. Облечена в елегантен вълнен костюм с пола. След време тя щеше да стане един от най-добрите ми приятели, но за момента бяхме абсолютно непознати.

Още щом я видях, в мен не остана никакво съмнение. Беше от службите. При това не от местните.

— Казвам се Стефани Нел — представи се тя.

Служителката излезе.

— Каква сте вие? ФБР?

— Казаха ми, че имате силна интуиция. Пробвайте още веднъж.

Помислих си да я затапя с нещо остроумно, но казах само:

— Министерство на правосъдието.

— Да. Дойдох от Вашингтон, за да се запозная с вас. Но когато пристигнах във военноморската база, вашият командир ми каза, че ще ви открия тук.

Бях стигнал до втората година от тригодишната ми ротация в Мейпорт. Базата се намираше на няколко километра източно от Джаксънвил, в един закътан залив, където можеха да влизат и съдове с размерите на самолетоносач. В заградения периметър работеха хиляди матроси и още по-голям брой помощен персонал.

— Убеден съм, че нищо хубаво не е казал за мен.

— Каза ми, че не би имал нищо против да изгниете тук. За него вие сте само източник на проблеми.

Което, честно казано, се бях опитал да избегна. Преди бях служил в бази в Шотландия, Кънектикът и Вирджиния. Знам, че ми се носеше славата на бунтар, на инатлив и арогантен до безразсъдство мъж, който обичаше да се конфронтира с висшестоящите. Но като цяло гледах да спазвам военната дисциплина и служебното ми досие беше на войник за пример. Очакваше ме дълга ротация на военен кораб, на което не гледах с особен ентусиазъм. Поне три години, ако исках да издрапам до капитан втори ранг. Пам, Господ да я благослови, ме следваше навсякъде, където ме пратеха, намираше си работа, събираше дом. Което ме караше да се чувствам още по-гузен за идиотската си постъпка. Бяхме говорили да запише право. На мен идеята ми допадаше. Или пък да имаме дете? Може би едно от двете или и двете заедно щяха да спасят брака ни. Смъртта на Боб Уилър ми бе показала по категоричен начин ужасите на развода.

Дръпнах един от столовете и седнах. Прекараната безсънна нощ беше започнала да ми се отразява. Моята посетителка остана на крака.

— Добра стрелба — каза тя. — Можели сте да я убиете, но не сте го направили.

Вдигнах рамене.

— Тя май не оцени жеста ми.

— За пръв път ли стреляте по човек?

— Личи ли ми?

— Изглеждате леко разстроен.

— Мой приятел умря пред очите ми.

— Това би се отразило на всеки. Сю Уилър иска да ви съди.

— Така ли? Успех с това.

Тя се засмя.

— Точно същото си казах и аз. Чувала съм, че издържате на напрежение. Радвам се, че информацията се оказа вярна. Пилотирали сте изтребители, нали?

Това беше така. Поне за известно време. Докато приятели на покойния ми баща не ме насочиха към друга кариера. Двама адмирали и един капитан, които бяха превърнали грижата за мен в мисия на живота си. Баща ми също щеше да е стигнал поне до контраадмирал, ако не бе потънала подводницата му с всички матроси на борда. Труповете така и не бяха открити, малко се знаеше за мисията. Всъщност всичко беше засекретено. Знаех това, след като се бях опитвал, макар и безуспешно, да се добера до следствения доклад. Бях на десет години, когато няколко униформени мъже дойдоха у дома, за да съобщят на майка ми за смъртта му. Тогава нищо не звучеше логично и трябваше да минат години, преди да се добера до истината.

— Четох служебното ви досие — каза тя. — Специално сте поискали да минете курс на обучение за пилоти, като сте показали способности на най-високо равнище. Бихте ли ми казали защо после сте се насочили към правото?

Очите ми бяха вперени в нейните като цеви на пушка.

— Вече знаете отговора.

— Извинявайте, няма да ви обиждам повече с такива въпроси.

— А бихте ли минали по същество?

— Имам работа за вас.

— В моя случай флотът има думата.

— Това му е хубавото да работиш за министъра на правосъдието, който е пряко подчинен на президента и върховен главнокомандващ: длъжности като вашата лесно могат да бъдат променяни.

Ясно. Схванах какво искаше да ми каже. Беше дошла за нещо важно.

— Работата, която имам предвид, изисква умения и дискретност. Казват, че вие притежавате и двете.

Реших на свой ред да я поразпитам малко.

— Кой ви каза тези неща? Някой от двамата адмирали или капитанът?

— И тримата всъщност. Първо единият, после другият потвърди, после и третият. Похвалиха ви. Но въпросът е: ще оправдаете ли доверието? Вашият командир не смята така.

Майната му на този идиот. Бюрократ и подлизурко — винаги е бил това и винаги ще бъде. Офицер от кариерата, който се интересува единствено да си изслужи двайсетте години, после да си вземе пенсията и да се пробва някъде другаде, за предпочитане в частния сектор.

Такава кариера никога не ме е интересувала.

Но през последните години бях започнал да се питам дали и моята съдба нямаше да е подобна. Приятелите на баща ми все казваха, че имали планове за мен. Само веднъж завърши право, вземи диплома, после иди във Военния съд. Всичко от което бях вече изпълнил. Но започвах да се чудя дали не ме бяха забравили.

А сега ми се даваше шанс. Благодарение на тях. Какво имах да губя?

Най-вероятно моят командир се готвеше да ме върже със синджир за някое бюро поне през следващия месец като наказание, че съм привлякъл внимание към звеното му. Нищо че мой приятел загина, а отсрещната страна първа откри огън.

— И ще ми се размине за Сю Уилър, така ли?

— Вече говорих с шерифа. Няма да ви бъдат повдигнати обвинения.

— Лично с шерифа?

— Не виждах причина да започвам от по-ниските нива.

Това беше първият от многото случаи, когато Стефани Нел предизвика възхищението ми. Определено беше човек, който вършеше работа. В този момент обаче аз гледах на нея само като на възможност да покажа среден пръст на мизерника, който ме чакаше в Мейпорт.

— Е, добре — казах аз. — Вие ми направихте услуга, сега и аз ще ви направя.

Втората ми услуга за двайсет и четири часа.

От този момент нищо вече не беше същото.