Стив Бери
Офицер и пешка (29)

28

Утрото донесе свеж въздух и птичи песни. В хотелската стая нахлуваше светлина, небето беше ясносиньо; събитията от вчерашния ден бяха още пресни в паметта ми.

След като изчетох всичко от куфарчето, около два часа лежах по гръб, като стисках очи и си въобразявах, че спя. На два пъти се хващах, че съм напълно буден; сънят упорито бягаше. Но в крайна сметка успях да подремна на пресекулки няколко часа.

Станах малко преди осем и разкърших рамене, за да облекча вцепенените си мускули. В банята се наплисках със студена вода, за да отмия сънената безчувственост от лицето си. Имах нужда от бръснене, но не разполагах нито със самобръсначка, нито с пяна. Още повече бих се зарадвал на четка и паста за зъби. Обадих се на рецепцията и поисках четирите артикула, които ми бяха доставени след няколко минути. Облякох се и бях готов да хапна нещо, когато на вратата рязко се почука.

— Малоун? Отвори!

Колийн. Отворих, а тя нахлу вътре.

— Имаме компания.

И двамата се хвърлихме към прозореца, който гледаше към реката и пристана, до който бяхме привързали моторницата си предишната нощ. Светът беше окъпан в топлата мека светлина на слънцето. Откъм реката се приближаваше позната на вид гумена лодка. Може би същата от предишната вечер, но позакърпена. Вътре имаше трима мъже. Едното от лицата ми беше познато.

— Мъжът отпред е Валдес.

Който не изглеждаше особено доволен.

— Не се бои да излезе на брега — казах аз. — Следователно Оливър и приятелчетата му се грижат за него.

— Как, по дяволите, ни е открил?

Логичен въпрос. От всичките места, където бихме могли да сме спрели с моторницата, те се бяха насочили право към Стюарт, Флорида — Световната столица на рибата меч, както гласеше големият билборд до пристана.

Имаше едно-единствено обяснение. От Стефани Нел бе изтекла информация и бе стигнала до ушите на Том Оливър.

Гумената лодка се приближи плавно до един от пристаните. Тримата мъже скочиха на брега.

Взех куфарчето и пистолета. Двойният орел беше на сигурно място в джоба на панталона ми. Странно как разнасянето на монета, струваща милиони, се бе превърнало в ежедневие. Вече едва ли не съжалявах, че не се възползвах от предложението за помощ на Стефани.

Намерихме стълбището, слязохме на приземния етаж и се озовахме вън, на влажния сутрешен въздух. Намирахме се насред малък паркинг откъм задната страна на сградата.

Хрумна ми една идея.

— Моторницата е единственият ни начин да се измъкнем — казах аз. — Трябва да заобиколим сградата и да тръгнем към нея, докато те ни търсят.

Тръгнахме към улицата. Без да знам какво бе намислил Валдес, усещах, че няма как да е нещо добро. Допусках, че който и да ни бе издал на Том Оливър, знае и номерата на хотелските ни стаи. За пореден път явно бе взето решение Валдес да бъде оставен да разчисти бъркотията. Слава богу, Колийн се оказа наблюдателна — една черта, която трябваше да усвоя и аз.

Продължихме с бърза крачка към пристанището. През цялото време поглеждах назад през рамо, за да видя дали Валдес е открил бягството ни.

Дотук добре.

В този ранен час по улиците имаше малко хора. Приближихме се към входа на пристана. Зад нас се чу рев на двигател и изскърцаха спирачки на лек автомобил. Извърнах глава и видях как точно в този момент от шофьорската врата изскочи мъж, който се метна на гърба ми; двамата паднахме по очи. Изпуснах куфарчето, което изтрака по бетона. Той ме държеше здраво в мечата си прегръдка; беше твърде силен. Претърколихме се няколко пъти и аз усетих с гръбнака си твърдия допир на пистолета, пъхнат отзад в колана ми. Освободих дясната си ръка и забих лакът в ребрата на мръсника, после повторих малко по-ниско, в бъбрека. Той охлаби хватката си достатъчно, за да се отскубна от ръцете му. С другия си лакът го уцелих в корема, после го претърколих по гръб и го цапардосах с десен юмрук в челюстта.

Нямах време за губене, затова скочих на крака, но в бързината се препънах и се претърколих още веднъж, охлузвайки дланите и коленете си.

Огледах се за куфарчето. Него го нямаше. Огледах се наоколо. Нищо.

Погледнах към пристана.

Колийн се беше качила в нашата моторница и се отдалечаваше с форсиран двигател. Нямаше съмнение къде бе изчезнало куфарчето.

Чух зад гърба си глас:

— Котън!

Обърнах се. Стефани стоеше пред мен.

— Остави това на мен.

— Дума да не става!

Затичах се по пристана и скочих в току-що пристигналата гумена лодка. Тя също беше с извънборден двигател — с по-малко конски сили от моторницата, но достатъчно. Дръпнах въженцето и го запалих.

Мъжът на пристана започваше да се изправя, все още зашеметен.

Насочих показалец към Стефани и извиках:

— Ти ме излъга. Имам още един ден!

Тя ме гледаше втренчено, но не отговори.

Наоколо няколко собственици на лодки наблюдаваха драмата. От Валдес и хората му нямаше и следа. Аз отблъснах гумената лодка от пристана и завих след Колийн. Бърз поглед назад ми показа, че мъжът на кея посяга към оръжието си. Извадих своя пистолет и изстрелях един куршум към него и Стефани; и двамата се отдръпнаха назад.

Объркването им ми даде няколко секунди. Повече от достатъчно, за да се отдалеча.