Стив Бери
Офицер и пешка (26)

25

Повече от час плавахме с равномерна скорост право на север. Нощта беше ясна, топла, безоблачна и с много ярки звезди. Слава богу, резервоарите на лодката бяха пълни. Може би наемниците бяха планирали да я запалят заедно с труповете ни и папките, при мисълта за което ме побиха тръпки.

Управлявах слепешком, в тъмното, като си мислех, че вече сме се изравнили или наближаваме остров Джупитър. Нямаше смисъл да продължаваме нататък, тъй като не знаех за какво разстояние щеше да ни стигне горивото. Затова завих на запад и през един тесен пролив навлязох в устието на река Сейнт Луси, следвайки извивките й до общинския пристан на град Стюарт. Беше почти десет вечерта. Първият ми ден като специален агент към Министерството на правосъдието наближаваше своя край. Не беше лишен от премеждия, но бях жив и здрав, пък и монетата и папките бяха у мен, което все значеше нещо.

Оставихме лодката и навлязохме сред красивите къщи с дъсчени облицовки и керемидени покриви. По това време само заведенията бяха отворени. Аз носех куфарчето, монетата беше на сигурно място в джоба ми, пистолетът — пъхнат под ризата отзад на кръста. Един рибен ресторант — „Рикс Ойстър Док“ — беше пълен с хора.

— Хайде да хапнем нещо — предложих аз.

Колийн не възрази.

Влязохме вътре и намерихме свободна маса до широко отворените витрини с изглед към улицата.

— Поръчай нещо. Ям всичко: миди, риба, скариди. Все ми е едно, стига да е повечко. И по един студен чай за пиене.

— А ти какво ще правиш?

— Трябва да се обадя по телефона.

Взех и куфарчето с мен, за да съм сигурен, че ще я заваря, когато се върна. На идване бях забелязал телефонна кабина пред входа на един мотел в съседство с ресторанта. Обадих се на Стефани Нел. За нейна сметка. Тя вдигна моментално, сякаш ме бе очаквала. Разправих й всичко, което се бе случило през последните няколко часа, като пропуснах само точното си местоположение и онова, което бях прочел в папките.

— Остани където си — каза тя. — Ще пратя хора да те приберат.

— Не — отвърнах аз.

— Котън, при мен е като в казармата. Аз давам нарежданията, ти изпълняваш.

— Имаш проблем — обясних аз. — Свързан с бивши и настоящи служители на ФБР. Успях да привлека вниманието на поне половината. Нека да изиграем играта докрай и да видим какво още ще изскочи.

Новата ми роля на примамка започваше да ми харесва.

— Мога да арестувам Оливър и Джансън — заяви тя. — Твоите показания са достатъчни, за да им повдигнем обвинения за отвличане с употреба на сила.

— И дотам. Ами проблемите вътре във ФБР? Пък и в министерството? Нещата са много по-сложни, отколкото си мислиш.

— Би ли пояснил?

— Не още. Просто ми се довери. Има още много за разплитане. Трябва ми време, за да видя накъде ще тръгнат нещата.

— Искам папките — отсече тя.

Започвах да се досещам защо.

— Ще те питам нещо и държа да ми кажеш истината. Знам, че няма как да позная дали ме лъжеш, но се надявам да бъдеш откровена с мен.

— Казвай, да видим.

— Знаеш ли какво има в тези папки?

— Не. Но съм чела стар разузнавателен доклад на ФБР, в който се правят предположения за тяхното съдържание. Хуан Лопес Валдес е бивш осведомител както на ФБР, така и на ЦРУ. Може би още работи за ЦРУ от време на време. Не знам. Официално се води към тайната полиция на Куба, но е наемник, лоялен единствено на себе си. Затова при мен има хора, които се питат какви ли са били причините му да се свърже с Фостър освен монетата. А в тези папки може да се крие отговорът.

— Така е.

— Да не си ги чел?

— Четох достатъчно, за да знам, че това не е за показване между другото по телевизията. Ако ще се покаже, трябва да е в нарочно предаване в най-гледаното време.

— Котън, слушай какво ще ти кажа. Ти си от един ден на тази длъжност. Досега се справяш отлично. Оценявам усилията ти. Но остави на мен да поема оттук нататък.

— Все още не си ми казала и дума защо си разговаряла с Бенджамин Фостър.

За няколко секунди по линията настана мълчание.

— Не беше нужно да знаеш това. Просто исках да преценя за себе си що за човек е.

— Той ми заложи капан, пожертва ме заедно с Джансън и Оливър. Искаше да се доберат до папките. Всичко това благодарение на теб. Ти ми каза, че изпращаш мен, защото ти допадало, че съм солов играч и обичам да импровизирам. Само че ми каза половината истина и ме набута в капана. Нека сега да довърша всичко по моя начин.

— Нищо повече ли няма да ми кажеш?

— Нека изиграя играта докрай. В момента, в който открия нещо, се отдръпвам и те оставям ти да се оправяш нататък.

Това бе началото на един модел на действие, който щеше да характеризира нашите взаимоотношения за години напред. Той определено си имаше своите недостатъци, но с времето и двамата приехме, че не е нужно да си казваме всичко. Сътрудничеството ми със Стефани Нел течеше гладко, но никога по права линия. А постигаше резултати, понеже и двамата бяхме хора с желязна целеустременост, пък и добри в онова, което вършехме.

— Как ще ме посъветваш да постъпя с Том Оливър? — попита тя. — Склонна съм да го арестувам.

— Остави го да живее. Вържи го на дълга каишка.

— А ако това го отведе право към теб?

Перспективата не беше окуражаваща, но аз знаех верния отговор на въпроса й.

— Ще се оправя някак.

Ситуацията не й харесваше, но в крайна сметка прие условията ми.

— Един ден — каза тя. — Това е всичко, което ти давам.

— Много добре.

— Дръж ме в течение.

Аз прекъснах разговора. Постоях известно време, заслушан в шумовете от ресторанта, където бях оставил Колийн. Звън на чаши, смехове, бръмчене на множество преплетени разговори. Уличните лампи хвърляха жълтеникава светлина върху черния асфалт. Колебаех се дали да набера следващия номер, но така беше редно.

Позвъних у дома. Пам отговори.

— Исках да знаеш, че още съм добре — казах й аз.

— Гласът ти звучи уморено.

— Имах дълъг ден.

— Къде си?

Стефани ми бе наредила с никого да не споделям естеството на мисията си или къде се намирам.

— Знаеш, че не мога да ти кажа.

— Колко удобно! Жалко, че преди нямаше това оправдание.

Затворих очи и прехапах език. Бях свикнал с недотам деликатните й напомняния за моята съпружеска невярност.

— Уверявам те, че съм на работа и не е никак забавно.

— А онова, което вършеше преди, е било забавно?

— Не исках да кажа това и ти го знаеш. Обадих се, за да съобщя, че съм добре и те обичам.

— Винаги ми е приятно да чуя и едното, и другото. Кога ще се прибереш?

Тя никога не ми отговаряше със същите думи. След онази случка нито веднъж не я бях чул да ги казва. Което май беше част от наказанието ми.

— Не знам. Но ще се опитам да ти се обаждам.

— Лъжеш ли ме, Котън? Пак ли ме лъжеш?

Поглеждайки назад, сега виждам, че е било глупаво от моя страна да си мисля, че някога бих могъл да изкупя вината си. Но когато човек е на трийсет и морето му е до колене, му се струва, че всяка грешка може да бъде поправена. Но не е така.

— Не те лъжа, Пам. На работа съм. Възникна нещо важно и не е за разгласяване. Трябва да ме разбереш.

— Разбирам те, Котън. Отлично те разбирам.

Чу се щракване. Тя ми бе затворила. Окачих слушалката. Обаждането беше груба грешка.

* * *

Върнах се в ресторанта, където Колийн бе поръчала цял пир от морски дарове. Поставих куфарчето върху тапицираната седалка в сепарето и седнах до него срещу нея. Да, бях с жена на ресторант, но в това нямаше нищо сексуално.

— Изтича да звъннеш на мама и тате, а? Каза ли им, че няма да се прибереш до вечерния час?

— Имам началничка все пак. И тя никак не е доволна от всичко, което се случва.

Тя вдигна мобилния си телефон.

— Опитах се да се свържа с Нейт. Няма сигнал.

— Ето, затова аз не притежавам такова нещо.

Нахвърлихме се върху скаридите, рибата и останалите деликатеси. Аз имах в себе си няколкостотин долара плюс кредитната карта, която Стефани ми бе дала — по тайна сметка, захранвана от Министерството на правосъдието. Да не се колебая да я ползвам, беше ми казала тя — никой не можел да проследи плащанията. Освен самата Стефани. Което не ме успокояваше особено.

— Мислех си за това, което прочетохме — каза ми Колийн. — Тези доклади потвърждават нещо, което се знае от всички: къде се е подвизавал Рей преди убийството. Бил е в Алабама, после в Мексико, докато накрая, през есента на шейсет и седма, се е озовал в Лос Анджелис.

— Което може и да не означава нищо — казах аз. — Убийството на Кинг е разследвано до умопомрачение. Тези документи може да са съставени така, че да отразяват известните факти, а не обратното.

— Има нещо, което не знаеш.

Пет думи, които никой адвокат не би желал да чуе. Те означаваха само едно: Катастрофа, с главно К.

— Преди няколко седмици баща ми ми разказа някои неща. Такива, за които никога не беше споменавал преди. Подозирам, че и майка ми може да е знаела това-онова, но си е мълчала. Напълно в неин стил. За съжаление, почина преди доста години, а аз вече бях загубила надежда и баща ми да отвори дума за миналото. Но внезапно съвсем неотдавна той заговори за Мартин Лутър Кинг.

Аз дъвчех парче риба и чаках тя да продължи.

— Той ми разправи за КОНТРАПРО и как ФБР следило Кинг и всички около него.

Нещо, което Фостър бе споменал и пред мен.

— Освен това ми беше казал, че в „Християнски лидери“ имало внедрени шпиони. Платени информатори, които да донасят за Кинг на ФБР.

Чутото разпали любопитството ми.

— А откъде е знаел той за тях?

— Работата му е била да ги открива.