Стив Бери
Офицер и пешка (23)

22

Наведох се да проверя.

Още дишаше, но беше ударен с остър предмет в главата; раната издаваше използваното оръжие. Застанал нащрек, погледнах към вестибюла. Възрастният мъж с очилата, който ни бе въвел в къщата, лежеше проснат върху мраморния под. Явно бяха пристигнали неочаквани гости.

Но къде ли бяха Колийн, баща й и съпругът й? Реших, че нямам избор, и се провикнах:

— Колийн!

— Тук съм.

Гласът прозвуча приглушено, като през затворена врата; идваше от края на коридора. Открих ги зад третата врата. Беше заключена.

Забих с все сили петата на десния си крак в дървото. Още два ритника и касата на вратата поддаде.

Влязох при тях.

— Нещо става тук — заявих аз. — И не изглежда добре.

И тогава се сетих. Куфарчето беше още в библиотеката, където го бях оставил.

— Последвайте ме.

Върнахме се и заварихме Оливър все така проснат на пода; куфарчето го нямаше, а френските прозорци към терасата зееха отворени.

— Качвайте се в някоя от колите отпред и изчезвайте от тук — казах аз на Колийн.

— Идвам с теб — обяви тя, после се обърна към съпруга си. — Вземи баща ми и тръгвайте. Телефонът ти у теб ли е?

Нейт поклати глава.

— Мъжът, който лежи на пода, ми го взе.

Разбрах какво имаше предвид Колийн, затова претърсих Джансън и намерих апарата.

— Когато се отдалечите достатъчно — казах на Нейт, — обади се да знаем.

— Забрави ги тези папки — обади се Фостър. — Не си струват всичко това.

— Не мога — отвърна Колийн.

Аз бях на нейното мнение.

— Настоявам да ме послушаш, Колийн!

— Това време отдавна мина — озъби се тя.

Аз сграбчих Фостър за ръката, дръпнах го настрани и прошепнах в ухото му:

— Тръгвайте или ще й кажа как ни подмами да дойдем тук.

Видях, че заплахата ми постигна моментално целта си. Старецът кимна.

— Ние двамата с теб ще си поговорим насаме, но по-късно — промърморих аз.

Всички изтичахме навън, заобиколихме къщата и се запътихме към предната част.

Там бяха паркирани няколко коли.

— Сигурно поне в една от тях има оставени ключове — казах аз. — Вземайте я и бягайте.

Фостър и Нейт тръгнаха към колите. Двамата с Колийн напуснахме границите на имота и свихме в страничната уличка отвъд живия плет. Вдясно видях двама мъже, които вървяха на изток, към океана. Единият носеше куфарчето. Бяха се отдалечили на близо сто метра, извън обсега на пистолета; освен това не исках да привличам вниманието на местните, които можеха да повикат полиция.

Зад гърба си чух шум от запалване на двигател и след миг една от колите с Нейт на волана излезе устремно от двора на къщата. Аз му направих знак да завие надясно. Нейт се поколеба, когато видя двамата мъже с куфарчето да се отдалечават по улицата. Знаех какво си мисли. Той беше с кола. А аз — без.

— Ние ще се справим — казах му аз през отворения прозорец. — Ти само откарай тъст си по-далече от тук.

Той зави надясно и даде газ.

Колийн вече тичаше към двамата мъже. Аз я последвах. Единият погледна назад и я видя. Двамата ускориха крачка. Аз също. Видях ги как пресякоха следващата пряка и продължиха да подтичват нататък по тясната песъчлива пътека, докато не се скриха между дъбовете и палмите, разделящи два имота. Указателна табелка гласеше, че пътеката извежда на обществения плаж. От двете й страни имаше частни имоти, единият защитен с висок зид, другият — с метална ограда.

Колийн пресече улицата и тръгна по пътеката. Аз се затичах. Някъде напред изтрещя изстрел. Колийн беше невъоръжена, което означаваше, че стрелят по нея. Пресякох улицата и се хвърлих към шубраците, следвайки пясъчната пътека между дърветата. Колийн се беше скрила зад дънера на един вековен дъб. Двамата мъже вече наближаваха края на пътеката. Ярката дневна светлина и плисъкът на вълни издаваха присъствието на океана.

Аз приклекнах и стрелях към тях с пистолета на Оливър. Куршумът се заби с глухо тупване в пясъка, но двамата вече бяха превалили първата дюна и се скриха от погледа ми. Затичах се напред по безлюдната пътека и стигнах до дюната. Пясъкът по-нататък беше мек и забавяше крачките ми. На петдесетина метра, където вълните се разбиваха в плажната ивица, чакаше гумена лодка. Светлината беше започнала да отслабва, но все още се виждаше ясно. В тази част на острова беше царството на богатите. Кварталът беше закътан и тих, на плажа не се виждаше жива душа. Аз залегнах и стрелях отново, като съзнателно се целех вляво от двамата.

— Следващият изстрел ще е на месо! — извиках аз.

Те се спряха.

— Оставете куфарчето.

Колийн ме настигна и легна по корем до мен. Аз ги държах на прицел. В ръката на единия от мъжете имаше пистолет, който той се опита да вдигне, но аз изстрелях един предупредителен куршум в краката му.

— Хвърли оръжието!

Той се подчини.

Вече бях забелязал голямата яхта на около двеста метра навътре в морето. Беше подобна на онази, която ползваше Валдес. Но той нямаше как да е тук. Неговата яхта беше при Кий Уест. Можеше да се предположи, че тези мъже работят за него и са изпратени, за да наглеждат Оливър.

— Оставете куфарчето и се махайте — повторих аз.

Те се поколебаха и аз се изправих с вдигнат пистолет.

— Мога да ви застрелям и двамата, още в този миг. И окото ми няма да мигне.

Те се обърнаха и тръгнаха към гумената лодка, влачейки крака в мекия пясък. Двамата с Колийн се приближихме към куфарчето. Тя отвори капака, за да се убеди, че папките са още вътре.

— Кажете на Валдес да се прибира в Куба — извиках аз. — За него играта свърши.

Застанала до мен, Колийн ги изпрати с поглед, докато избутаха гумената лодка в прибоя и скочиха в нея.

— Ти се справи като истински професионалист — заяви тя. — Освен това си пълен с изненади.

* * *

Тръгнахме си от плажа и по пясъчната пътека излязохме обратно на улицата. В карето, където се намираше къщата на Оливър, положението изглеждаше спокойно. Може би защото всички бяха още в безсъзнание. Централен Палм Бийч беше на няколко километра южно от това място, а в пространството до там се намираха някои от най-скъпите имоти в света. Вдясно от нас, само на няколкостотин метра, се падаше северният край на острова. Решихме да изберем най-прекия маршрут, затова продължихме да крачим напред, докато пътят не свърши. През тесния соленоводен пролив се виждаше още земя, застроена с луксозни жилищни блокове. Между двата бряга нямаше мост. Вляво от нас се простираше неголям парк, към който имаше бетонна рампа за спускане на лодки във водата. Знаех, че Колийн също като мен изгаря от нетърпение да прочете съдържанието на куфарчето. И понеже нямаше как да се отърва от нея, посочих с ръка една от масите за пикник.

Здрачаваше се, само тясна оранжева ивица светлина маркираше западния хоризонт, като правеше надвисналите над главите ни сиви облаци да изглеждат още по-мрачни и зловещи.

Двамата седнахме. И зачетохме.