Стив Бери
Офицер и пешка (22)

21

Джансън постави куфарчето на пода на метър-два от мястото, където седях. Отгоре сложи Двойния орел с найлоновото му калъфче. На тази монета явно й беше писано да си сменя собствениците. После отново излезе, затваряйки вратата след себе си.

— Добре е дресиран — казах аз. — Сам ли го направихте, или го пратихте в кучешко училище?

— Винаги ли се държите толкова непочтително?

— Само с онези, които са ми наистина симпатични.

— Новите ви приятели са пристигнали — каза Оливър, без да обръща внимание на шегите ми. — Фостър, дъщеря му и съпругът й.

Радвах се да го чуя. Преподобният ми дължеше обяснение.

— Сключихте сделка с Фостър, нали? — попитах аз. — За да се докопате до куфарчето и монетата?

— Преподобният Фостър осъзнава сериозността на ситуацията. Той иска това да не се разчува, както и аз. Надявам се да постигнем разбирателство и да приключим въпроса бързо и дискретно.

— Папките са у вас, следователно и двамата с Фостър трябва да сте доволни. Монетата също е у вас, следователно и Валдес трябва да е доволен. А какво ще предложите на Стефани Нел, за да е и тя доволна?

Оливър остави чашата си на масичката и продължи да пафка с лулата.

— Без папките и Валдес тя не разполага с нищо, освен непотвърдени слухове. Опитвам се да запазя нещата, както са, без да предприемам по-драстични мерки.

— Които само ще привлекат внимание. По-добре да говорим като идиоти за неща, които не можем да докажем.

— Нещо такова.

— Подслушвахте ли къщата до езерото?

— За какво? Нямаше нужда.

— Защото мъжът, който дойде в гробището, е вашето куче птичар?

— Някога работеше за мен, ако това имате предвид.

Фостър не желаеше Колийн да види папките в това куфарче. Затова се бе възползвал от ситуацията, за да преобърне наопаки постигнатото до момента от нея, позволявайки на Джансън да бъде отведен право при папките. Но защо просто не ги бе унищожил лично? Защо му бе нужно да намесва Джансън? Само един отговор звучеше логично. Този човек искаше първо да ги види.

— Какво е „Офицерска пешка“?

— Каква част от папките успяхте да прочетете?

— Достатъчно — отвърнах аз, опитвайки се да обърна ситуацията в своя полза.

— Операцията е засекретена. Но беше много важна за националната сигурност.

— Това ли била работата? Загрижен сте за родината. Само че това вече не ви засяга. Вие сте пенсионер.

— Родината ми винаги ще ме засяга. Постъпих в Бюрото през петдесет и девета, по времето, когато най-големите заплахи за нас бяха Съветският съюз и комунизмът.

— И колко комунисти разконспирирахте? Няма значение. Знам отговора. Недостатъчно, за да се биете в гърдите. — Замълчах, после добавих: — Ако изобщо е имало такива.

— Вие представа си нямате пред какво бяхме изправени.

— Всъщност имам. Мога да чета. Заплахата от комунистическа инфилтрация е била пълна глупост, използвана от такива като вас, за да си запазят местенцето и да подхранват собствената си параноя. ЦРУ, което всъщност е службата, бореща се с комунизма, преценява, че Кинг не представлява каквато и да било заплаха за Съединените щати. Но ФБР решава друго. Вие наистина ли смятахте, че Съветският съюз стои зад движенията за граждански права? Че се опитва да ни подкопае отвътре?

— Стенли Левисън беше член на Комунистическата партия.

Името ми беше познато. Близък приятел и довереник на Мартин Лутър Кинг, Левисън беше бял нюйоркски адвокат, помагал на Кинг в съставянето на най-знаменитите му речи и в организирането на събития. Освен това бе участвал в събиране на средства за „Християнски лидери“. Вярно, беше исторически доказано, че някога Левисън е членувал в Комунистическата партия, но човекът бе прекъснал всякакви връзки с нея много преди да се свърже с Кинг.

— Левисън бе призован да даде показания пред Сенатската комисия по вътрешна сигурност — каза Оливър. — Част от показанията му са класифицирани до ден-днешен.

— И какво общо има това с ланшния сняг?

Това ме питаше майка ми всеки път, когато се опитвах да я лъжа.

— Имаше сериозна загриженост, че Левисън може да се опита да манипулира Кинг с цел предизвикване на повсеместни граждански размирици — обясни Оливър. — Това беше стандартна практика в комунистическите организации от онова време. Целта им беше да съсипят тази страна. Кинг също беше в нашия списък на подозрителните лица. Такива, които да бъдат задържани при обявяване на извънредно положение.

— Кинг никога не е бил комунист.

— Това няма как да го знаем.

— Напротив. Знаем го. Използвали сте тези идиотщини като повод да подслушвате не само Левисън и Кинг, ами и безброй други хора. И тъжното е, че дори братята Кенеди и Линдън Джонсън са допуснали това да се случи. И тримата много са обичали да надничат в личния живот на хората, включително на Кинг. И нито един от тях не е казал на Хувър да престане. Всичките сте били луди за връзване.

— Лесно е да се говори, ползвайки наготово спечеленото от нашата бдителност.

Започваше да ми писва.

— Стенли Левисън е бил прогресивен либерал, който е смятал, че чернокожите в тази страна са системно прецаквани. Което, между другото, е било точно така. Той е отстоявал вярванията си и е помагал на човека, застанал начело на съпротивата, да си върши работата. А Джей Едгар Хувър е мразел Кинг и всичко, свързано с него. Това са фактите. Така че Левисън е станал обект на следене. Нещата са пределно прости. Съгласен съм, времето е било различно, а с него и ценностите. Но това не оправдава извършеното от вас.

Този тип ми лазеше по нервите.

— Чувал съм много пъти подобни критики. Те не ме засягат. Ние си вършехме работата. Не чувствам нужда да се извинявам.

Спомних си нещо, което бях чел някога.

— Един вътрешен доклад на ФБР, доколкото знам, от шейсет и трета, стига до извода, че Движението за граждански права не се контролира от комунисти. Чел съм части от него. Хувър отказва да го приеме, така че неговият автор променя заключителната част, като предлага „Християнски лидери“ да стане обект на следене от КОНТРАПРО.

— Аз бях авторът на този доклад. Хувър беше напорист, блестящ, с огромно самочувствие, наперен като петел и напълно аморален — продължи Оливър. — Съгласен съм, че той институционализира тоталитаризма във ФБР. Упражняваше пълен контрол върху всичко. Много години бях свидетел на този контрол. В известен смисъл това беше нещо добро.

Трудно ми бе да си представя в кой точно.

— Президенти, конгресмени, членове на кабинета. Всички те смятаха ФБР за своя лична полиция, която могат да използват срещу враговете си. Само че ние бяхме всичко друго, но не и това. Партийните пристрастия бяха строго забранени. Хувър полагаше големи усилия да ни държи извън политиката. И тогава, и сега ние сме разследваща служба, а не полиция. Разликата е голяма.

— Което не е попречило на самия Хувър да ползва агентите си като полицаи.

— Има нещо вярно в това. Работехме във вакуум, извън контрола както на изпълнителната, така и на законодателната власт. Това не беше по замисъл, просто така се бяха сложили нещата с времето, благодарение на дълголетието на Хувър и на репутацията, която си бе създал като човек, нямащ нужда да бъде наставляван.

— Голяма грешка.

— Да. Така е. Като погледнеш назад, нещата винаги изглеждат ясни.

— Стига да не гледаш през филтър.

— Да. И това е вярно. Хувър придоби опасна самостоятелност. Никой от нас не смееше да оспори решенията му. И с основание. Той бе успял да убеди Конгреса, че ФБР трябва да бъде освободено от задължението да спазва законите за държавния служител. Бъдещето на който и да било агент зависеше изцяло от неговото благоволение. Да изрази несъгласие с Хувър беше най-грубата грешка, която някой от нас би могъл да направи. Повярвайте ми, знам го от опит.

— И затова ли пренаписахте доклада?

— Да. Иначе кариерата ми щеше да приключи. Хувър смяташе Кинг за неморален лъжлив лицемер. Мразеше го. Следователно всички останали във ФБР бяха длъжни също да го мразят. Знаех какво искаше да чуе. Веднъж зададена от Хувър, една политика не подлежеше на промяна. Или му играеш по свирката, или си пътник. Изборът е твой. И аз направих своя избор.

— Тази история с „изпълнявах заповеди“ бе изхвърлена на боклука още в Нюрнберг.

— Страната беше различна тогава. Обществото подкрепяше ФБР. Хората обичаха Хувър. Той беше техният герой. Правоохранителните органи се ползваха с уважение, каквото днес липсва.

— Благодарение на хора като Джей Едгар Хувър, който определено има големи заслуги, за да бъде убита вярата на хората в полицията.

— Още веднъж не мога да не се съглася с тези изводи. Хувър изгради една империя. Работеше подмолно и прикриваше действията си зад един напълно изкуствен публичен образ, който сам, с големи усилия си бе изградил. Но сте прав, той беше обявил война на гражданските свободи и за лош късмет на Мартин Лутър Кинг, неговото движение се появи по времето, когато Хувър беше в зенита си.

Гневът ми нарастваше. Този човек нямаше право да чете морал. Покаял се грешник, а? Познавах такива като него. Доброволци на държавна служба. Самоназначили се бранители на държавността, с техните безупречни костюми и късо подстригани коси, обсебени от схващания и ценности, в името на които бяха готови да оправдаят всичко, демагози, говорещи онова, което искаш да чуеш, докато същевременно ти забиваха нож в гърба.

— Вие отлично сте знаели, че Кинг няма нищо общо с комунизма, и въпреки това сте се опитали да го унищожите.

— Опитахме се да унищожим много хора. Но отношенията между Хувър и Кинг бяха нещо различно. Кинг бе имал дързостта открито да постави под съмнение политиката на ФБР в сферата на човешките права. Беше заявил, че в Бюрото няма чернокожи агенти и при воденето на разследвания вземаме страната на Юга. Между другото, беше прав и по двата пункта. Хувър бе забранил наемането на чернокожи, а освен това угаждахме на полицейските служби от южните щати. Без добри отношения с местните полицейски участъци просто не бихме могли да си вършим работата. А онези полицаи южняци ненавиждаха Кинг и всичко, което олицетворяваше. Когато се наложи да избираме между разни протестиращи за човешки права и полицията, това не беше никакъв избор.

С какво удоволствие бих му сритал задника на тоя старец! И точно това възнамерявах да сторя. Вече не ми пукаше от нищо. Само че присъствието на Фостър и семейство Пери усложняваше донякъде нещата. Затова реших да подържа още малко въдицата пред устата му, докато той се чудеше дали да налапа стръвта.

— През шейсет и четвърта Кинг отново нападна Хувър по комунистическа линия — каза Оливър. — Точните му думи бяха, че в Движението за граждански права има толкова комунисти, колкото и ескимоси във Флорида. И тогава Хувър свика онази своя паметна пресконференция, на която нарече Кинг най-изпечения лъжец в историята. От този момент нататък двамата бяха в състояние на война. А аз получих недвусмислени указания: да унищожа Кинг.

— А каква беше ролята ви в КОНТРАПРО?

— Тогава отговарях за вътрешното разузнаване. Ръководех целия контраразузнавателен апарат, пряко подчинен на Хувър. А след смъртта му ръководех неговото демонтиране.

Поне можех да съм сигурен, че разговарях с най-голямата клечка.

— Само че не е изцяло демонтиран, нали така?

— Зависи. Ако питате дали е актуален и действащ, не е. Това го няма вече. Времената са други. Но що се отнася до заплахите от миналото… ние сме длъжни да си отваряме очите.

Посочих с ръка куфарчето.

— Като например това там вътре?

— Искрено вярвах, че Хуан Лопес Валдес е мъртъв. Нищо не се бе чувало за него вече над двайсет години. А се оказа, че не само бил жив, ами и отишъл до Драй Тортугас, за да се срещне с дъщерята на Бенджамин Фостър и да й донесе документи, които отдавна не би трябвало да съществуват. Убеден съм, че нищо добро няма да излезе, ако хората видят какво има в това куфарче.

— Значи е добре, че се появих аз и определено прецаках всичко.

— Бих казал, че присъствието ви е в известен смисъл благоприятно.

— Но и донякъде досадно, а?

Той се изсмя.

— О, да. Джансън иска да ви убие.

— Нека се опита.

— Ти си интересна личност, млади човече. Бил си офицер във военноморския флот. После пилот изтребител. Завършил си право. Работил си като адвокат във Военния съд. Сега си специален агент на Министерството на правосъдието, каквото и да значи това. А още нямаш навършени трийсет години.

— Ще си отпечатвам официална автобиография. Искате ли да ми станете поръчител?

Усещах, че думите ми стигат до него. Той беше свикнал да дава заповеди на хора, които излизаха заднешком от стаята му с поклони и отиваха да ги изпълняват. Но от мен бе чул и две думи, които не бе искал да чуе.

„Офицерска пешка“.

Вътрешното ми чувство ми казваше, че този човек е сериозно раздразнен. А пък не беше толкова лесно да ме убие. Други знаеха за мен, а той вече беше извън голямата игра. Вече не определяше правилата. Беше пенсионер, живееше си в своя малък замък с мраморна емблема на ФБР и разчиташе на други хора с власт да го прикриват.

Онези, които Стефани Нел се опитваше да издири. Хората във Вашингтон, на които този човек дърпаше конците. Затова аз реших да карам по план и да й помогна.

— Защо изобщо съм тук?

— Надявах се да решим заедно този проблем. Знам какво иска Фостър. — Той посочи с пръст куфарчето. — Тези папки да бъдат изгорени. Разбирам го. Хората се мотивират от най-различни неща. От идеология, емоции, чувство за дълг и лоялност. Някои и от лична облага. Ти от кои си?

Усмихнах се мислено. Той ме бе докарал тук, за да се опита да ме купи.

Нещо се удари отвън по вратата достатъчно силно, за да привлече вниманието и на двама ни.

Оливър скочи от креслото, изтича до бюрото си и извади пистолет.

— Ти стой тук!

Как ли пък не.

Той тръгна към вратата.

Грабнах монетата от капака на куфарчето и я пъхнах в джоба си, после преградих пътя му и с едно дясно кроше в челюстта го повалих на земята. После го освободих от пистолета му и подхвърлих подигравателно:

— Не, ти стой тук.

Отворих вратата. На пода лежеше Джансън.