Стив Бери
Офицер и пешка (21)

20

Беше каша от единайсета степен по десетстепенната скала. Намирах се на задната седалка на някаква кола, с ръце, оковани с белезници отзад на гърба ми, точно на мястото, откъдето преди трийсет и шест часа бе започнало всичко — в Джаксънвил. Само че този път, вместо да пътувам към затвора, колата ме откарваше на изток по шосе 441 към… един господ знаеше къде.

Джансън седеше отпред и почти през целия път мълчеше. Питах се какво ли се бе случило с Фостър и другите, но знаех, че той ще ми каже само онова, което според него трябва да знам. Истината постепенно изпълваше съзнанието ми и не беше приятна. Бенджамин Фостър определено бе искал всичко това да се случи. Затова ли ме бе предупредил, че къщата може би се подслушва? За да приспи бдителността ми? Да ме заблуди, че е мой приятел? След което да ме прати за храна, с папките в багажника и монетата в джоба ми? Право в ръцете на Джансън. Ставах все по-добър в ролята си на примамка.

И все пак реших да се пробвам.

— Нали знаеш, че току-що докладвах в Министерството на правосъдието?

— Чувал ли си за Джими Хофа? — попита Джансън.

Схванах намека и понеже бяхме само на хвърлей от „Евърглейдс“, заканата му не беше никак трудна за изпълнение.

— Видяхме те, че говориш по телефона — каза Джансън. — Но няма да си първият безследно изчезнал агент, нито последният. Такива са рисковете на професията. Което обяснява защо досадници като Стефани Нел вземат на работа млади и глупави фукльовци като теб.

Пътят ни минаваше през множество цитрусови горички, плантации от захарна тръстика и пасища, докато накрая пресякохме отдолу шосе 95 и продължихме на изток към централните части на Уест Палм Бийч. От самото си създаване градът бе живял в сянката на своя по-лъскав съсед Палм Бийч, на отсрещния бряг на крайбрежния плавателен канал. Единият град беше замислен за хора с пари, а другият — за онези, които работеха за хората с пари. Бях ходил и в двата по няколко пъти; отсамният ми изглеждаше като част от реалността, а онзи отвъд канала — като разходка до Марс. Когато колата се насочи към моста, аз си казах, че ми предстои ново излитане в открития Космос.

Високи палми се извисяваха като стражи от двете страни на главния булевард. Спряхме на едно кръстовище, после свихме на север по старо щатско шосе, разсичащо тясната ивица земя в посока север-юг. След един участък, в който шосето минаваше покрай множество църкви, скъпи магазини и луксозни заведения, се появиха и къщи. Огромни.

— Към твоята резиденция ли отиваме? — попитах аз Джансън.

Той се размърда на седалката и се обърна с лице към мен. В дясната си ръка държеше пистолет, който опря в челото ми. Честно казано, като преживяване беше леко изнервящо. Никога преди не бяха усещал така отблизо допира на оръжие, при това в ръцете на човек, който очевидно едва се сдържаше да не дръпне спусъка. А моите бяха вързани отзад на гърба и не можех да направя нищо по въпроса.

— Чакам с нетърпение да те убия — каза той.

— Само че не още, нали? Някой по-нагоре в йерархията ме иска жив и здрав.

Мълчанието му потвърди, че съм прав.

— Тъпо е да си прост слуга, а?

Той си прибра пистолета, после се обърна с гръб към мен. Аз издишах въздуха от дробовете си, като едва сега си дадох сметка колко дълго го бях задържал.

Трафикът едва пълзеше. Океанът се падаше на стотина метра вдясно, но беше невидим, закрит от дърветата, от огромните резиденции, от невероятно добре поддържаните, високи като стени живи плетове. Сигурно някаква местна наредба насърчаваше собствениците на жилища да не подрязват плетовете си, докато не стигнат до небето. Тук-там пътят се приближаваше още по-плътно до брега. Във въздуха миришеше натрапчиво на стари пари. На всеки стотина-двеста метра встрани се разклоняваха улички и ние свихме в една от тях — тясна алея, преминаваща между още къщи, може би не толкова грамадни като гледащите към океана, но все пак доста впечатляващи.

Накрая спряхме пред двуетажна тухлена постройка в колониален стил, с централен портик, поддържан от колони, леко напомняща Белия дом. И тук висок жив плет закриваше имота от улицата. Спряхме в преден двор, заграден от три страни с каменна балюстрада, по която имаше декоративни каменни вази. Навсякъде се виждаха лехи с цветя, буйни храсти и друга зеленина.

На входната врата чакаше мъж с грижливо подстригана посребрена коса, гладко и розово като на бебе лице и очила с дебели кафяви рамки. Измъкнаха ме от колата и ме поведоха към него. Подметките на обувките ни издаваха стържещи звуци по каменните стъпала. Влязохме в просторен вестибюл, над който се виеше стълбище от сив мрамор, водещо към балкона на втория етаж. Очаквах отгоре да се зададе едва ли не кралицата или президентът под звуците на фанфари. Кристален полилей обливаше помещението в ярка светлина. Прекосихме черния мраморен под, инкрустиран — виж ти, изненада! — с емблемата на ФБР.

Мъжът с очилата се насочи към една резбована дървена врата, която водеше към просторна библиотека. Но един бегъл поглед ми показа, че рафтовете всъщност са изпълнени с фалшиви томове в кожени подвързии, каквито използват интериорните дизайнери, за да придадат по-авторитетен вид на дадено помещение.

По стените висяха десетки фотографии на един и същ мъж, позиращ с много други. Забелязах Роналд Рейгън, Джордж Буш, Уорън Бъргър, Джей Едгар Хувър, Робърт Редфорд, Чарлтън Хестън и Уолтър Кронкайт. Повечето снимки бяха в разни кабинети или на групови събирания. На някои хората държаха в ръце чаши. Имаше снимка на игрище за голф, друга — на яхта. Но на всички снимки мъжът изглеждаше поне равен на онези, които го заобикаляха. Косата му прогресивно се отдръпваше назад през годините, но навсякъде беше безупречно подстригана. Сякаш човекът бе водил документална хроника на живота си, подредена в стопкадър на тази стена на триумфа. С излишната си показност цялото помещение внушаваше усещане за задушаваща носталгия по миналото, като машина на времето, ако времето се измерваше във вещи и тяхното притежание.

В центъра на стаята, върху син килим на пода от полирано дърво, беше разположена гарнитура от две кресла с високи облегалки и канапе, тапицирани с кремава кожа. Заблуден лъч на залязващото слънце проникваше в процепа между спуснатите завеси. От едното кресло се надигна някакъв мъж и зачака придружителят ни да ни отведе при него. Лицето му беше същото като на фотографиите, но високата му внушителна фигура беше поразвалена от малко шкембе. Може би наближаваше седемдесетте, но изражението му беше също така свирепо и безкомпромисно, както на снимките. С модерните си телени очила, светлобежово спортно сако, джинси с класическа кройка и лъснати обувки приличаше по-скоро на пенсиониран професор — което най-вероятно беше съзнателно търсен ефект.

Забелязах, че стенният часовник показва 7:10 вечерта.

— Свали му белезниците — заповяда мъжът.

Джансън се подчини.

— Казвам се Том Оливър.

Всичко в облеклото му, в изправената му стойка, в едва сдържаната самоувереност беше направо от наръчника за служители на ФБР. Но не и маниерите. Той не благоволи да се ръкува с мен, не че аз се засегнах особено.

— Седнете, моля. Двамата с вас трябва да поговорим. Насаме.

Джансън и придружителят му схванаха намека и се изнесоха веднага, като затвориха вратата зад себе си. Оливър се настани в едно от креслата с високи облегалки, посегна към лулата на помощната масичка, запали я и изпусна кълбо лютив дим. Още с влизането си бях усетил острата миризма на тютюн във въздуха.

— Знаете ли кой съм аз? — попита той.

Седнах на другото кресло.

— Нямам представа.

— През цялата си кариера съм работил в правоохранителната система и преди няколко години се пенсионирах като заместник-директор.

— Радвам се за вас.

— Това ви се струва забавно, така ли?

— Не ми е забавно присъствието на добермана ви, който заплашва да ме убие. Както и фактът, че бях отвлечен и докаран тук против волята си.

— Съмнявам се, че е било изцяло против волята ви. Все пак вие сте изпратен със служебно поръчение.

— Знаете кой ме изпраща.

— Знам. Затова сега разговарям с вас, вместо трупът ви да плува в блатата на „Евърглейдс“, докато не бъде изяден от някой алигатор.

Той изръмжа, доволен от заплахата си, сякаш думите и богатството му бяха достатъчни, за да му повярвам.

— Нека отгатна — казах аз. — Оженили сте се по сметка за богата наследница. Защото с вашата кариера не бихте си позволили да плащате и тока на тази къща.

Той посегна към масичката, където имаше и чаша с питие, разклати бистрата течност в нея и я пресуши на малки глътки.

— Семейството на съпругата ми притежава тази къща от поколения.

Вече усещах, че от този човек ще чуя само лъжи. Всяко негово движение беше отмерено, спокойно и решително. Целта му беше да изцеди от мен много повече информация, отколкото бе готов да ми даде. Както се досетих, основният предмет на интереса му беше Стефани Нел. Човекът знаеше за нея, но не достатъчно. И явно си беше казал: защо да не прибера новия, да му завра пистолет в лицето, да го довлека в тази абсурдна имитация на библиотека и да го накарам да пропее?

Да бе. Късмет ти желая. По-скоро бих се пробвал при алигаторите.

Вратата на кабинета се отвори и на прага се появи Джансън.

— Тук са.

Оливър кимна.

— Парти ли ще си правим? — попитах аз.

Той се ухили, вероятно още разчитайки да ме сплаши.

— Нещо такова.