Стив Бери
Офицер и пешка (20)

19

Оставих Фостър да се порадва на лъжата си. Поне за момента.

— Капитан Малоун — каза Фостър, — бих желал да поговоря насаме с дъщеря си и зет си. След това отново ще поговоря и с вас. Гладен съм. Какво ще кажете да отидете и да донесете нещо за хапване?

Един душ също би ми дошъл добре. За жалост, нямах чисти дрехи; все още бях със същите, които бях облякъл сутринта — късите панталони, просмукани с морска вода, и тениската. Дрехите и тоалетните ми принадлежности бяха в колата, оставена на паркинга в Кий Уест. Защо не? За мен не би имало никакво значение, дори тези хора да изчезнеха изобщо от живота ми. И монетата, и папките бяха в мен. Мисията изпълнена.

Или може би точно това искаше Фостър от мен. Да изчезна.

Излязох с тойотата и изминах разстоянието от двайсет и пет километра на юг до Паноки, където в един магазин за дрехи втора употреба си купих чифт джинси и зелена риза. Грабнах от рафта и разни тоалетни принадлежности, после от един ресторант за бързо хранене поръчах четири пици за вкъщи. Пътуването ми даваше възможност да проведа и един разговор, което направих за сметка на абоната от телефонния автомат на една бензиностанция.

Стефани Нел вдигна слушалката.

Изложих й събитията от деня, без да изпускам каквото и да било, с равен тон и военна изчерпателност.

— Съжалявам за случилото се — каза тя. — Нямах представа за Джансън. Други ме насочиха към него. Което поражда повече проблеми, отколкото мога да реша тук със собствени сили.

— Нещо като бунт ли надушвам?

— Може и така да се каже. Датира от времената на КОНТРАПРО.

Пак това име.

— Изредили са се петнайсет президенти, минали са петдесет години и е била нужна божия намеса, за да се отърве страната от властта на Хувър и най-после да разбие неговото прокълнато ФБР — каза тя. — Навремето по КОНТРАПРО са работили повече от хиляда агенти. Много от тях са останали в Бюрото дълго след смъртта на Хувър през седемдесет и втора. И не са се променили. Просто са станали още по-добри в онова, което са вършили. Увериха ме обаче, че Джансън не е от тях.

— Някой те е излъгал.

— Виждам. Но благодарение на теб се сдобихме и с папките, и с монетата. На сигурно място ли са?

Куфарчето беше в багажника на тойотата, на два-три метра от мен, а монетата — в джоба ми.

— Да.

— Бих предпочела да не четеш тези папки — каза тя. — Класифицирани са.

— Как е възможно това? Та те идват от Куба!

— Просто ми ги върни, моля те.

— Значи си знаела през цялото време, че в тази потънала яхта има някакви папки?

— Знаех, да. Но нямаше нужда и ти да го знаеш.

— Само че през последните няколко часа разни хора се опитаха да ме убият заради тях.

— Просто ми ги донеси.

Когато сега поглеждам назад, това беше първата от безбройните заповеди, които щях да получа от Стефани Нел като неин агент. Беше произнесена със същия авторитетен глас, към който с времето се научих да изпитвам едновременно омраза и респект. От своя страна тя би казала, че по-често я игнорирах, отколкото й се подчинявах, и вероятно би била права. Едно нещо обаче знаех със сигурност в този момент: че преди да получи от мен каквото и да било, щях да прочета всичко до последната дума в тези проклети папки. Любопитството ми беше достигнало точката на кипене. Твърде много неща се бяха случили през последните двайсет и четири часа, за да си затворя очите просто така. Това непокорство щеше да ми върши добра работа в кариерата ми на разузнавач, но не бих казал, че понякога нямаше да ми причинява и неприятности.

— Котън, нашата работа е да запазим ситуацията под контрол, разбираш ли?

— Има много неща, които не ми казваш.

— Добре дошъл в моя свят.

Аз се изсмях.

— Добре де, разбрах. Да си затварям устата и да си върша работата.

— Бързо се учиш. Няма нужда да стоиш повече там. Фостър и дъщеря му вече не са в играта. Тръгвай сега и донеси папките и монетата в Мейпорт. Бих ти изпратила някого на помощ, но първия път като че ли не направих най-добрия избор. Затова те оставям да се оправяш сам.

Затворих телефона, после позвъних на Пам, за да й кажа, че съм добре. Тя не знаеше нищо за новата ми мисия — първия от неизброимите случаи, когато щях да я държа в неведение за професионалния си живот. Национална сигурност и всички останали дивотии. Доверието между нас беше изчерпано и за съжаление, с времето нещата щяха да стават все по-зле. Аз й бях причинил болка. Жестока. И всеки ден изпитвах отново и отново силата на емоциите й. Дали беше злопаметна? Може би. Но аз й бях дал повод. Беше наранена и на свой ред се опитваше да ме нарани. Приемах гнева й, защото си мислех, че е част от моето изкупление. Онова, което щях да науча едва след години, беше колко хитро и пресметливо бе планирала отмъщението си, като градинар, който се грижи за посаденото, докато върже и даде горчивия си плод.

Бях застанал пред бензиностанцията и чаках пиците да станат готови. Градът тънеше в тишина; само лек ветрец полюляваше короните на дърветата. Слънцето се беше разтворило в оранжево сияние на западния хоризонт, далече над езерото Окичоби, но здрачът оставаше все така горещ. Сенките се сливаха една с друга като разливащо се петно върху циментов под.

Часовникът ми показваше шест без няколко минути. Време беше да поема на север, към Джаксънвил. Очакваха ме четири часа път. Щеше да се наложи семейство Фостър да си сготвят сами вечеря. Те вече не бяха важни за мисията ми. Бенджамин Фостър щеше да си получи тойотата утре. Вече свиквах с нагласата, че някои правила не се отнасят за мен, и това ми харесваше.

Метнах се в колата и потеглих на юг, към мястото, където шосе 441 завиваше на изток към Атлантическия океан. След завоя видях знак, че шосе 95 е на петдесет километра по-нататък. Всичко, което Фостър ми бе разправил за урагана от 1928-а, се беше запечатало в мозъка ми. Беше невероятно, че подобни зверства се бяха случили точно на това място. Как го беше казал Мартин Лутър Кинг? Истинското мерило за един човек е не къде застава в моменти на сигурност и комфорт, а във времена на предизвикателства и противоречия.

Амин.

Зад мен се приближаваше кола. С голяма скорост.

След няколкостотин метра шосето се разширяваше до четири платна във всяка посока. Но засега бяха само две. Колата ме задмина бързо в насрещното платно, после сви рязко пред мен. Аз скочих на спирачката и колата спря със свирене на гуми. В огледалото видях зад мен друг автомобил.

Отвориха се врати, от тях наизскачаха четирима въоръжени мъже. Един от тях беше Джим Джансън.

Измъкнаха ме от колата.

— Щеше да си спестиш много неприятности, ако беше умрял на онази яхта — каза Джансън.

Двама от мъжете започнаха да претърсват тойотата. Отне им броени секунди да открият куфарчето в багажника. Четвъртият ме държеше на прицел с пистолета си, докато Джансън ме пребърка. Намери монетата в джоба на джинсите ми. Огледа я, видимо доволен, през найлоновата обвивка.

— Пълен провал. Това е положението — каза той. — Благодарение на Джеймс Бонд Малоун. Специален агент на Министерството на правосъдието. Е, доволен ли си от себе си?

— Оставих те на сухо във Форт Джеферсън.

Той заби юмрук в стомаха ми и аз се превих на две.

Поех си дъх, като се опитвах да успокоя нервите си. Другите двама ме сграбчиха за ръцете, извиха ги отзад на гърба ми и ме блъснаха в каросерията на тойотата. Върху китките ми щракнаха белезници.

От запад приближаваха други коли.

Опитвах се да нормализирам дишането си.

— Да се махаме от тук — ухили се Джансън.