Стив Бери
Офицер и пешка (2)

1

Преди 18 години, юни

Две поискани услуги промениха живота ми.

Първата беше преди обед в един топъл летен ден, вторник. Шофирах, без да бързам, по Саутсайд булевард в Джаксънвил, Флорида, и слушах радиото. Натиснах бутона за търсене на станция и от високоговорителите се чу:

— Защо в Ню Йорк има много боклук, а в Лос Анджелис — много адвокати?

— Защото нюйоркчани са имали право на първи избор.

Взрив от смях, последван от:

— Как сваляме адвокат от дърво?

Никой не знаеше отговора.

— Като прережем въжето.

— Онзи ден терористи отвлекли самолет, пълен с адвокати.

— Но това е ужасно! И после?

— Заплашили, че ако не бъдат изпълнени исканията им, ще ги освобождават един по един на всеки кръгъл час.

Още смях.

— Какво е общото между адвокатите и…

Угасих радиото. Водещите явно се забавляваха; адвокатите винаги са били безопасна тема за вицове. Че кой би се оплакал? Това не е като да разказваш вицове за хомосексуалисти или за поляци. Всички мразят адвокатите. Всеки знае по някой виц за адвокати. А пък ако някой от тях има нещо против, на кого му пука изобщо?

Всъщност на мен ми пукаше. Защото бях адвокат. При това добър по мое мнение.

Името ми — Харолд Ърл „Котън“ Малоун — фигурираше навремето сред хиляди други юристи, лицензирани да практикуват право на територията на щата Джорджия, където шест години преди това бях издържал изпита за член на адвокатската колегия. Само че никога не бях работил в кантора. Вместо това бях капитан трети ранг в американския военноморски флот, зачислен към Военния съд и базиран във военноморската база в Мейпорт, Флорида.

Този ден обаче пътувах в качеството си на адвокат, помолен за услуга от приятел — покрусен съпруг в процес на развод. Услуга, за която бях започнал вече да съжалявам.

Съпругата, на име Сю Уилър, притежаваше хитростта на диктатор и дебелоочието на стриптийзьорка. Прекарала бе целия вчерашен ден, обикаляйки от апартамент на апартамент в Джаксънвил — общо пет адреса, като навсякъде се бе срещала с различен мъж за бърз секс без условности. Докато седях отвън и я чаках да излезе от апартамент номер три, аз сериозно се питах дали не е нимфоманка, защото сексуален апетит определено не й липсваше.

Минаваше пет следобед, когато след учудващо бързо приключилата визита в апартамент номер четири, тя се качи в лъскав чисто нов кадилак и се вля в движението на оживения булевард. Колата беше бледорозова или розовеещо бяла. Знаех историята й. Сю я бе поръчала специално за да натрие носа на съпруга си, с когото живееха разделени — постъпка, напълно подхождаща на заядливата й личност.

Снощи тя се бе насочила към един комплекс от жилищни сгради на южния бряг на реката, за да се види с любовник номер пет. Преди месец бе направила същото и тогава, като добър приятел на съпруга й, аз също я бях проследил. Този път обаче съпругът, който много скоро щеше да стане бивш, искаше снимки и по възможност видеозапис, които да използва в съда при развода им. Тя вече го бе ударила с временна прокурорска заповед за плащане на издръжка и тъкмо тези пари бяха отишли за кадилака. Доказателствата за изневяра щяха много скоро да сложат край на това. Особено след като Сю на два пъти бе заявила под клетва, че няма любовници и почти не общува с мъже, дори като познати. Тя беше завършена лъжкиня и ако не бях видял истината със собствените си очи, като нищо щях и аз да й повярвам.

Вчера цял следобед бе ръмяло, а вечерта беше гореща и влажна, както обикновено във Флорида през юни. Бях прекарал нощта в колата си пред апартамента на любовник номер пет, като си отварях очите да не се измъкне незабелязано. Преди петнайсетина минути тя се бе появила на входа на сградата и бе отпрашила нанякъде с розовата каляска. Предположих накъде бе тръгнала. Следващият адрес се оказа друг комплекс от жилищни сгради до плажа, където живееше любовник номер шест — застрахователен агент по недвижими имоти, който имаше предимствата да е с 20 години по-млад и с 20 килограма по-лек от съпруга й.

Беше ясно слънчево утро, шосетата бяха пълни с пътуващи за работа; движението в Джаксънвил винаги беше проблем. Моят перленосин буик ригъл се сля със сутрешния хаос, а в следенето на един бледорозов кадилак нямаше нищо сложно. Както и очаквах, тя мина по същия маршрут през града, докато накрая даде ляв мигач, за да завие в поредния жилищен комплекс.

Отбелязах си наум часа. 7:58.

Любовник номер шест живееше в сграда С, апартамент №5 и разполагаше с две паркоместа — едно за неговата кола, нов модел мазда, и едно за гости. Бях открил тези подробности преди няколко седмици. След половин час — предостатъчно време двамата да минат през кревата — аз вече щях да съм открил добра гледна точка за видеозапис и снимки на кадилака, паркиран до маздата. А междувременно щях да чакам на паркинга до мола отсреща. Имах и два романа, с които да убия времето.

Включих десния мигач и тъкмо се готвех да завия към мола, когато един форд пикап ме подмина с бясна скорост в лявата лента. Забелязах цвета му — морскосин — и стикера на задната броня.

Новата кола на бившата ми жена е метла.

Знаех на кого е. На моя приятел — бъдещия бивш съпруг.

Последно бях разговарял с Боб Уилър в полунощ, за да му съобщя лошите новини, които определено не му харесаха. Присъствието му тук в този момент означаваше едно-единствено нещо: неприятности. От известно време усещах надигащото се в него чувство на негодувание. Демонстративният непукизъм на жена му го довеждаше до ярост. Тя изпитваше садистична наслада да го предизвиква, за да го наблюдава как рухва пред очите й. Очевидна борба за надмощие. Докато той все още се бореше за чувствата й, тя се стремеше към удоволствието да манипулира реакциите му. Но подобни игрички носят рискове, като най-често участниците в тях не ги е грижа за последиците.

Пикапът на Боб, без да се съобразява с натовареното движение, прекоси двете насрещни платна и със свирене на гуми се понесе по тясната алея за коли на комплекса, като едва не закачи изрязаната от кедрово дърво декоративна табелка с името му: „Легендите“. Аз изключих десния мигач, престроих се, възползвайки се от намалилите скоростта зяпачи, и го последвах. За миг насрещното движение прегради пътя ми и когато най-после завих в алеята, той вече имаше 90 секунди преднина.

Тръгнах направо към сграда С.

Пикапът бе спрял пред нея, шофьорската врата беше отворена. Розовият кадилак беше паркиран до маздата. Боб Уилър беше застанал и с пистолет в ръка държеше на прицел съпругата си, която беше слязла от колата, но още не се бе скрила в сградата. Аз завъртях волана надясно и спрях. Напипах в жабката своя пистолет, като се молех на Господ да не ми се наложи да го използвам.

Отворих вратата си и извиках:

— Хвърли оръжието, Боб!

Пистолетът остана неотклонно насочен към Сю.

— Не се меси! Това е между мен и нея.

Иззад прикритието на отворената врата хвърлих поглед надясно. Няколко живеещи в сградата наблюдаваха сцената от балконите си.

Съпругата беше на петнайсетина метра встрани. По красивото й лице не се виждаше и намек за страх. Беше по-скоро раздразнена и не отделяше поглед от мъжа си; приличаше на лъвица, следяща с очи приближаващата се плячка. От рамото й висеше стилна чанта „Шанел“.

Насочих вниманието си обратно към Боб Уилър.

— Свали пистолета.

— Тази кучка ме дои, докато спи с всеки, който й се изпречи.

— Остави това за пред съда. Вече разполагаме с достатъчно материал.

Той се обърна към мен.

— По дяволите съда! Мога още сега да се оправя с нея.

— И после какво? Затвор? Струва ли си заради нея?

В утринния въздух отекнаха два изстрела; Боб Уилър изохка и тялото му се свлече на земята. От дупките на гърдите му рукна кръв. Вдигнах поглед към Сю. Пистолетът в ръцете й вече сочеше към мен.

Проехтя нов изстрел.

Аз се хвърлих по очи в колата.

Стъклото на шофьорската врата, зад която бях приклекнал допреди миг, се пръсна на парчета. Тя стреля отново. Предното стъкло се нацепи като паяжина около дупката от куршума, но не се разпадна. Отворих насрещната врата и се изхлузих от седалката долу на тротоара. Сега вече поне имах цял автомобил за прикритие. Скочих на крака с насочен пистолет и извиках:

— Хвърли оръжието!

Тя не ме послуша и стреля още веднъж.

Наведох се и чух как куршумът рикошира със свистене от предния капак. После се изправих и на свой ред стрелях към нея. Куршумът я прониза в дясното рамо. Тя се дръпна, опита се да запази равновесие, но рухна на тротоара, изпускайки пистолета. Аз изтичах и го ритнах встрани.

— Долен мръсник! — изпищя тя. — Застреля ме.

— Имаш късмет, че не те убих.

— Ще съжаляваш, че не си ме убил.

Поклатих невярващо глава. Ранена и кървяща, но все така отровна.

Три полицейски коли се приближаваха бързо по алеята с мигащи светлини и вой на сирени. От тях се изсипаха униформени служители и ми наредиха да хвърля пистолета. Дулата на всичките им оръжия бяха насочени към мен, така че реших да не предизвиквам съдбата и се подчиних на нареждането им.

— Мръсникът ме простреля! — пищеше Сю.

— На земята! — каза ми един от полицаите. — Веднага!

Аз бавно коленичих, после легнах по корем върху влажния асфалт на паркинга. Ръцете ми моментално бяха извити отзад на гърба, нечие коляно ме натисна в гръбнака и на китките ми щракнаха белезници.

Толкова по въпроса за първата услуга.